Преди 25 г. Буш обяви началото на нова епоха, от която днес светът търси спасение


Преди 25 г. Буш обяви началото на нова епоха, от която днес светът търси спасениеЗабавна ирония на историята. Първият телефонен разговор между Владимир Путин и Доналд Тръмп миналата събота, който бе съпроводен със странен ажиотаж около някакви въображаеми „големи сделки”, се състоя точно в същия ден 25 години по-късно, когато в свое историческо изявление американският президент провъзгласи настъпването на нова ера.

На 28 януари 1992 г. Джордж Буш-страши в ежегодното си обръщение към нацията обяви: „С божията милост Америка спечели студената война”. И подчерта: „Студената война не свършва, тя е спечелена”. На официално равнище никой на Запад не нарече Русия победена. На практика обаче през 90-те и 2000-те години политиката се движеше от мантрата, че Русия е претърпяла фиаско и повече не е сред онези, които ще дават тон в международната система. Подразбираше се, че на нея й се полага нишата да бъде част от „голяма Европа” — но не и от ЕС, с център в Брюксел. Близо две десетилетия Русия не възразяваше, въпреки че поставяше свои условия. Тази схема обаче не заработи, анализира Фьодор Лукянов.

Западната трактовка на постсъветската политика на Русия се свеждаше до твърдението, че тя е неспособна да съчетае желанията си с отслабналите възможности. С други думи, да свърже имперските си амбиции на регионално равнище със стремежа да бъде сред главните играчи на глобално равнище. И едното и другото според мнозинството коментатори се определяше като несъстоятелно, а сполучливите тактически стъпки на Москва — като опити с последни сили да се задържи в световния елит.

Да оставим настрана въпроса доколко силите й бяха наистина „последни”. Истерията в САЩ и Европа по повод способността на Русия едва ли не да сменя властта във водещи държави някак не се връзва с пренебрежителната оценка. Но сам по себе си тезисът, че Русия се е заблудила в гъстите лесове на своята регионална и глобална идентичност, играе ключова роля.

Разпадът на Съветския съюз бе уникален по скоростта на разрушаване на международния ред. В началото на ноември 1991 г. СССР все още формално бе един от двата стълба на този ред, а в края на декември с.г. Русия вече приемаше хуманитарна помощ от довчерашните си противници. И всичко това стана без военно поражение.

Изпадайки в състояние на регионална сила по икономически и демографски показатели, на глобално равнище Русия наследи голям геостратегически потенциал — военен, дипломатически, информационен, в сферата на комуникациите и технологични възможности.

Фактът, че се оказа невъзможно Русия да бъде монтирана в замислената европейска конструкция, стана една от причините — макар и не единствена, за кризата на самия модел. Интересно е, че за разлика от европейската конструкция, за която много се говореше след студената война и в чиято основа бе разширението на ЕС и на НАТО, т.нар. нов световен ред така и не бе подробно разшифрован. От само себе си се разбираше глобалното американско лидерство, базирано на либералните принципи, но детайлен дизайн така и не бе предложен. С изострянето на проблемите в световната система въпросът за механизмите на управление ставаше все по актуален. Западните институции, създадени по времето на студената война, а след това на бърза ръка преквалифицирани в институции на глобалното управление, не се справиха с новата си задача.

Преди четвърт век Буш обяви епохата на „глобалната универсалност” под егидата на САЩ. Днес Тръмп и Путин са заподозрени, че се канят да се догововорят по отделни въпроси на базата на интереси, а не на ценности. Тръмп дори не крие, че целта му е тъкмо такава — мисията на Америка е със собствения си успех да дава пример, а не да променя света.

Либералното устройство на света е единственото, което днес не се основава на съчетаване интереси на водещите играчи с баланса на силите, а на следване на определена идеология, смятана за универсална. Всяко друго устройство би изисквало много по-добре съгласувани схеми. Днес неолибералната идеология по много причини престана да се прилага като „ръководна и направляваща” дори в страни, откъдето тя първоначално бе лансирана. Тръмп не е причина, а следствие от тези промени. Даже да го нямаше, махалото така или иначе щеше да излети в обратната посока. Независимо, че западният елит се заблуждаваше, че то може да бъде фиксирано в желаната точка.

Русия не се вписа в либералния ред, но сега получава шанс да намери по приемливо за себе си място в схемата, която идва да го смени. От средата на 2000-те години, когато стана ясно, че водещите страни не възприемат Русия като носител на равноправни с техните интереси, Москва започна да противодейства на прилагането на либералното устройство, т.е. на принципите, които Западът смяташе за аксиома. Относителният успех на руските действия е свързан и с това, че проблемите на самия либерален строй, достигнал върха си в началото на XXI век, започнаха да набъбват.

Brexit и Тръмп са ярки прояви на тенденцията „обръщане към себе си”. От фазата на експанзия Западът преминава към фиксиране на печалбата и дори към свиване, за да избегне свръх напрежението. Има много причини да се съмняваме, че стратегията, наречена от Тръмп „Америка преди всичко”, ще доведе до решаване на проблемите, заради които е провъзгласена. Тя обаче е в синхрон с настроенията на широките слоеве от населението и дори в елитите има представители, които са готови да я подкрепят.

Настъпва времето на националния егоизъм. Вместо битка за сфери на влияние, т.е. на експанзия, ще се изостря конкуренцията кой върху кого да стовари излишното бреме. Показателна е разгарящата се дискусия кой трябва да плаща за НАТО. Вашингтон на Тръмп представя положението така, сякаш алиансът е нужен преди всичко на европейците и затова те трябва да си бръкнат в джоба, за да си гарантират сигурността. При това на всички е ясно, че пактът винаги е бил главен инструмент на американското влияние.

Във връзка с всичко това възниква въпросът за съдържанието на предполагаемите сделки с Русия. Няма ли администрацията на САЩ да се опита да подходи към Москва не с „презареждане”, а с „разреждане” — да разтоварят себе си от това, което в момента им тежи, започвайки с Близкия изток? И какви са границите на руските амбиции?

Конюнктурата се променя в благоприятна за Русия посока, заредена обаче с изкушението тя да се опита да докаже, че крахът преди 25 години е бил случайност и временна авария. С други думи, може да се появи желанието да си върне предишния глобален статут и да навакса загубеното за четвърт век геополитическо отстъпление в Европа.

Това е психологически обяснимо, но носи рискове. Те не се състоят само в това, че ако се въвлече в опити за глобален реванш, Русия може да надцени силите си. По-лошото е, че може да загуби ясните си и основни цели. Времето на свръх държавите отмина, което убедително доказва и американският пример. Главната задача днес е правилното подреждане на приоритетите — националните и регионалните, за да се гарантира самостоятелно развитие.

Така например, желанието да се изиграе някоя поредна „голяма игра” в Югоизточна Европа, на Балканите, към които Русия има историческо отношение, може да се засили в условията на криза в ЕС и пропадането на интереса на Вашингтон към тази част на света. Освен отклоняване на сили и ресурси от по-важни цели и навличане за пореден път на главоболие в пространството от Украйна до Босна, други резултати не може да се очакват. Това е само един пример къде може да се отворят опасни ниши.

Същевременно акцентът върху проекти, насочени към изграждането на „голяма Евразия” като регионален център на глобално влияние и изработването на много точен формат на взаимодействие с Китай са икономическият и геополитическият императив за Москва. Задължително условие е отказът от внушението, че Русия трябва да смята за начална точка на своето ново стратегическо мислене разпада на Съветския съюз и че е необходимо да преодолява неговите последици.

Русия трябва да престане да мисли в категориите на преразглеждане на резултатите от студената война, защото те вече са преразгледани от самия живот и логиката на развитието на света. По цял свят вече се търсят нови схеми за организация на политическото и икономическото пространство, а не обяснения на това защо този или онзи механизъм не е успял.

Амбицията за реванш е силно чувство, което понякога дори натоварено с негативния си смисъл, може да служи като импулс за развитие. Възникват обаче два проблема. Първо тя е насочена към възстановяване на някакъв предишен статут и второ, тя е присъща на нации, страдащи от чувството за историческо поражение. Първото, като доказано правило, е невъзможно. А от второто за всяка нация е добре да се избави.

Advertisements

Posted on 05.02.2017, in Анализи, Международна политика and tagged , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: