Гросмайсторска Русия принуди Обама да се отрече от регионалността й


Гросмайсторска Русия принуди Обама да се отрече от регионалността йЗаради неуспелия опит за преврат в Турция остана в сянка едно друго събитие, което обаче е с много по-голяма геополитическа тежест. Имам пред вид руско-американските преговори за Сирия при посещението на държавния секретар Джон Кери в Москва на 14-15 юли.

Ръководителят на американската дипломация за четвърти път посещава Русия, но това посещение се откроява от останалите. Той бе пристигнал в Москва с няколко дебели папки. Впоследствие стана ясно, че в папките е имало подробни предложения и обяснения за регулиране на сирийския конфликт. Нещо повече, Джон Кери бе пристигнал в Москва с предложение за американско-руска синхронизация на действията срещу групировките „Ислямска държава“ и „Джебхат ан Нурса“ (която е клон на „Ал Кайда“ в Сирия), дори за създаване на съвместна група за размяна на оперативна информация и разузнавателни данни. Целта е да се спре кръвопролитието и да се създадат условия за политически преход в Сирия. От изявленията на външния министър Сергей Лавров след преговорите стана ясно, че Русия и САЩ ще се движат стъпка по стъпка по този път, макар че по разбираеми причини той отказа да ги конкретизира пред журналистите. Така или иначе, в момента двете страни преговарят по контретизация на съвместните си усилия. Кръг от преговорите имаше миналата седмица в Женева, тази седмица е планиран нов кръг, а Кери обяви, че ще преговаря с Лавров по темата и на многостранен форум в далечния и за двете страни Лаос – в неговата столица Виентян ще се проведе редовна среща на АСЕАН, организацията за сътрудничество в Азиатско-тихооеканския регион. Русия и САЩ са част от нея.

Разбира се, Кери нямаше да бъде американски дипломат и политик, ако не бе направил опит да изкрънка нещо изгодно за западните протежета в Сирия. От Русия той поиска в замяна да убеди Башар Асад да спре ударите срещу ислямистките групировки, които САЩ продължават сляпо и лекомислено да смятат за умерена опозиция и по тази причина да не спадат към ИД. А също да убеди Асад да пренасочи действията на правителствената авиация само за хуманитарни доставки.

Да оставим настра крънкащото условие. На практика, в хода на контактите с Русия за Сирия, американската страна за пръв път предлага координирани усилия. Създава се дори впечатението, че Кери плю на американската изключителност и отиде на крака в Кремъл, за да придума Русия по сирийския пакет от мерки. Това комай също се случва за пръв път – и не само по сирийккия конфликт, а и в целия дневен ред на двустранните отношения, откакто Владимир Путин се върна в Кремъл преди 4 години.

Как да се тълкува всичко това?

Да започнем с оценките за Русия. Най-видимият на повърхността извод е, че не просто Кери, а очевидно и президентът Барак Обама признава (макар и негласно)незаменимата роля на Русия в регулирането на сирийския конфликт. А също връщането на Русия в целия Близък изток и може би не чак незаменимата й, но все пак важна роля за региона. Там Русия стана играч, който не може да бъде пренебрегван, а Вашингтон да разпилява нейните интереси като Меси противниковата защита. Политиката трябва да се чете и между редовете и такъв един прочит показва още нещо – изпращайки Кери в Москва, президентът Обама всъщност запрати в кошчето собственото си мнение отпреди време, че Русия била регионална държава. При всяка една власт вишестоящият натоварва подчинените си с ходове, при които – освен гоненето на главната цел – завоалирано признава за допуснатата грешка или пък подсказва за променено мнение и позиция. Нещо такова е разиграл Обама с Кери. И хич няма да е изнедаващо, ако след някоя и друга година Обама признае, че покрай Сирия е вдянал за глобалните габарити на Русия.

В някои западни медии се прокрадна и мнението, че покрай евентуалната руско-американска координация в Сирия Вашингтон ще смекчи позицията си към антируските санкции. Не че САЩ ще ги снемат, но поне няма да скачат, ако ЕС реши да ги смекчи постепенно или изцяло да ги премахне. Дано, защото от това ще спечели и България. И все пак, подобно предположение поне за момента изглежда преувеличено, като надценяване на реалностите.

Като цяло руската страна демонстрира в Сирия възможности, които Западът надменно и невежо смяташе, че не притежава. И не става дума само за крилатите й ракети, които от голямо разстояние попаднаха в десетката на вражеските мишени. Един от най-силните козове на Русия в политиката е балансирането между различни величини. Например, между гъвкавост и принципност. От една страна, тя нито за миг не се отказа от подкрепата си за Асад и за запазването на светската сирийска държавност. А от друга – президентът Владимир Путин и външният министър Сергей Лавров водиха постоянен диалог с всички външни сили, дори с покровители на враговете на Асад, за да се изработи формулата на сирийското регулиране. Резолюцията на Съвета от 2015 година, примирието в Сирия, колкото и мъчително да се налага, пък и ходът на диалога със САЩ са все последица от тази линия. Тя пък е плод на еволюцията на постсъветска Русия, която се отказа от еднозначността на съветското „нет“ и тръгна да търси решаване на проблемите в диалог със сили, които не са непременно приятели или благоразположени към нея.

Да вземем и равновесието между комромиса и непримиримостта. Забелязвате ли как Путин продължава да етикетира САЩ, Великобритания, Саудитска Арабия, Катар с думата „партньори“. А това са все страни, които в Сирия стоят повече от другата страна на барикадата. Така впрочем той нарича и страните от ЕС, въпреки антируското им ембарго. Израз на руския компромис бе и предложението към противницие на Асад, които не са от „Ислямска държава“ и „Джебха ан-Нусра“, да се разграничат физически от нея на терена, за да се облекчат въздушните удари и военните действия по земя срещу нея. Това предложение също върви трудно, едва крета, но пък идеята на Кери за координиране на съвместните усилия показва, че то не е погребано – възможна ли ще е такава координация, ако неджихадистката опозиция, подкрепяна от Запада, не се разграничи от силите на ИД? И в същото време руската авиация в Сирия нито за миг не е отслабила огъня срещу терористите. Благодарение на нея ситуацияа в конфликта се обърна и най-новите карти на Сирия показват, че правителствените сили и кюрдите контролиран над половината от нейната територия.

Съчетанието на предвидимост и изненада също е сред силните страни на руската тактика в Сирия. Москва не изневеряваше, когато от нея се очакваше диалогичност или насрещно действие, но в същото време военната й операция в Сирия показва, че тя залага и на изненадите. Впрочем извърши ги, без да й трепне окото, със самочувстивето на обигран играч на международната сцена. Но не и хазартно, без обмисляне на всички опции – както бе със съветската операция в Афганистан.

Руснаците са шахматна нация и до момента Путин-Лавров разиграват гросмайсторси руските ходове на геополитическа дъска. Дори провалената олимпийска истерия за изхвърляне на Русия от Игрите в Рио изглеждаше като безсилен и отмъстителен напън заради нейните успехи, заради провала на изолацията й, заради ходове й в Сирия, пък и в Украйна.

А сега какво да си мислим за Щатите? Не един и двама политици, политолози и коментатори на Запад твърдят, че американската политика в Близкия изток претърпя провал и показва безсилие. Русия обаче едва ли ще се опияни от успехите си и ще притъпи бдителността. Едва ли ще приеме и предложенията на Кери за чиста монета. Последният четвърт век тя достатъчно си бе напатила от партньорството на Щатите и от красивите им приказки за сътрудничество. При Елцин тя се бе дрогирала от тези приказки, но при Путин се отърси от проамериканската пристрастеност на 90-те години. И сега има пълното основание да приеме предложенията на Кери малко така като данайски дарове. Защото зад обвивката за съвместни действия прозира корист, прозира и опцията да продължи гражданската война в Сирия, ако не бъдат изпълнени американските цели там. Да, в Сирия има примирие, което не важи за „Ислямска държава“ и „Джебхат ан Нусра“, и Кери предлага армията на Асад да не удря „умерената опозиция“ – тоест да съблюдава примирието. Предполага се, че Щатите на свой ред ще накарат опозицията също да не нарушава спирането на огъня. Да речем, че двете групировки бъдат победени в хода на военните действия от страна на сирийската армия, на САЩ и Русия. Къде са обаче гаранциите, че същата тази въоръжена опозиция, покровителствана от САЩ, Саудитска Арабия и Катар, няма да продължат войната срещу властта в Дамаск. Къде са гаранциите, че тя ще приеме „пътната карта“ за регулиране в Сирия, одобрена от Съвета за сигурност на ООН? Да не забравяме, че заради религиозността си тази опозиция също е заплаха за светския характер на Сирия.

Освен това във Вашингтон има достатъчно мощни сили, които, поради идеологическа задръстеност, са против широки съвместни действия с Русия – това са Пентагона, тайните служби, пък и лица от президентската администрация. Дали те няма да препъват сирийското регулиране? И как Русия да вярва в американското партньорство?

Разбира се, нещата не са еднозначни. Дали Вашингтон е прозрял, че „Ислямска държава“ е негово творение, че сегашното люлеене на Европа тръгва от него (и от брюкселските еврократи) заради износа на демокрация и либерализъм в арабския свят не е известно. Но има някои показателни неща. Обама, например, вече неведнъж казва, че Америка не може сама да се справи с големите предизвикателства. Ако прочетем тази мисъл под линия, ще видим, че тя е и признание в безсилие (плюс израз на трезвост и вече отказ от американската изключителност). Наскоро пък Кери заяви, че „Ислямска държава“ се разпада от военните успехи срещу нея, но се превръща в глобална терористична мрежа и джихадистите плъзват по света да извършват атентати и да убиват колкото се може повече невинни хора. С една дума, срещу такава заплаха трябва многостранен фронт, трябва и неданайско партньорство с Русия. Която впрочем успя да спре терористичната вълна от Кавказ и може би нейният опит в това отношение няма да е излишен за Запада.

Сирийският конфликт е много заплетен, налице е впечатлението, че там всеки се бие срещу всеки. И все пак полезно за света би било, ако покрай него Америка тръгне към еволюция на геополитиката си, ако преосмисли кои нейни ценности сеят смърт и разруха и кои са печеливши за света.

 

Автор: Юри Михалков

Източник: http://avtorski.pogled.info

Posted on 27.07.2016, in Анализи, Международна политика and tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: