Новият немски империализъм


Новият немски империализъм След падането на Берлинската стена на 10 ноември 1990 г. Маргарет Тачър записа в своя дневник за срещата с френския президент Франсоа Митеран: „Извадих картата на Европа с границите на Германия от различни епохи. Всеки път, когато тези граници се разширяват, Европа е имала и има големи или малки проблеми.“

Така е и сега. След 1990 г. обединена Германия за пореден път израсна не само до най-мощната държава в Европа, но и до главния архитект на европейската политика.

Всъщност може да се каже, че Германия е същата само че след пораженията през ХХ век е намерила нов, по-лесен начин за доминиране на континента. Днес Германия дава 30 процента от цялата европейска продукция, представлява 24 процента от населението на Еврозоната и кредитира 50 процента от финансовите операции. Явно счита, че е дошло времето да вземе реванш за пораженията и че има отново мисия да спасява Европа. В случая с Гърция действа така, като че ли е уморена от оказваната неблагодарност.

Но реално немските политици са тотално объркани и отново не знаят как да излязат от капана в който сами се вкараха.

Десетте години лидерство на Ангела Меркел даде на немците лидерство в Европа. От берлинските кабинети немските министри командват чиновниците в Брюксел и в Европейската централна банка, изграждат съюзната бюрокрация по свой образ и подобие.

На фона на безсилието на Европа, Меркел започна да реализира политика, която нито един канцлер преди нея не би си позволил и която беше наречена от „Шпигел“ „педагогически империализъм“. Лидерите на Италия, Полша, Испания, Португалия, Ирландия свикнаха с честите телефони на канцлерката, с която тя ги натиска, учи и строфира за бюджетна дисциплина, приватизирането или големите административни разходи.

В цяла Европа вече няма решение, което да се взима без съгласието или по заповед от Берлин. Тъй като немските политици започнаха да налагат екологичната революция, новият модел за финансиране на енергетиката, бюджетната дисциплина и пенсионната реформа, към тях започна да се ориентира и цяла Европа. И колкото повече ЕС се подлагаше на Германия, толкова повече имаше ръчно управление и безотговорно поведение на правителствата. И единствените „в бяло“ оставаха немците с контролирания дефицит, социалните решения, модела на износа и неконкурентоспособната Европа.

Ако се върнем към бащите на европейския проект ще видим, че този инфантилизъм на отделните правителства беше свързан със самата философия на ЕС. Аденауер ясно говореше за заобикаляне на националните правителства. Хитлер и Мусолини взеха властта в рамките на така наречената демокрация. Това недоверие към правителствата залегна във фундамента на Голяма Европа. Само управлението на „светлите елити“, свободни от ежедневния натиск на популистите, според бащите, можеше да осигури на Европа стабилност и цивилизационен разцвет. Колкото да беше абсурдно, именно тази идея залегна в модела за управление на Европа. Онова, което днес наричаме презрително евроолигархия, беше именно онази „велика идея“.

Но преди 60 години никой не можеше да предвиди, че фундаментът на този елит ще стане политическата класа на една държава, т.е. на победената в поредната война Германия, която ще направи всичко и ще плати всяка цена, за да продължи контрола над своя проект и над Европа.

Евроолигархията обаче се сблъска със собствения си облик. Правителствата прехвърлиха всичко на Берлин и Брюксел. А те имаха отговор на всеки проблем – от електрическите контакти по стените, размерите на краставиците, раждаемостта на жените, глобалното затопляне или охлаждане.

Но именно Гърция, със своята култура, съобщи, че немското лидерство е отровно.

Никой вече не може да убеди гърците, че по-нататъшните лишения ще подобрят тяхната ситуация. Безработицата надмина 25 процента, влошава се жизненото равнище. Онова, което за макроикономиката на Меркел е успех, за Гърция е най-лошата перспектива – даже да направи всички реформи никога няма да може да плати тези 360 милиарда дълг. единственият изход останаха финансовите инжекции от ЕС.

Но поводът е различен – Гърция има само 2 процента дял в общия европейски брутен продукт и сама по себе си не представлява значителен пазар. Но последното нещо, което иска Берлин е пълзящата революция в юга на Европа. Италия, Испания, Португалия и Франция биха могли да взривят онова, което Германия изгражда от 60 години – новият райх.

От тази гледна точка Гърция беше идеалното място за доказване на новото немско превъзходство и изнудване на реформи. Меркел и нейният финансов министър Шойбле бяха убедени, че ще пречупят съпротивата на гърците, които накрая ще се откажат от своите нови „комунистически лидери“ и ще се върнат в „немския съюз“, което ще ускори по-нататъшното пронемско интегриране на Европа.

Германия беше готова за показно унижение на Гърция, даже с цената на нейното излизане от ЕС. Това щеше да е урок за онези, които протакат ратифицирането на валутния съюз. Берлин вървеше към бой. В четвъртък преди референдума, няколко минути след като Атина представи своето най-ново комплексно предложение, а холандският шеф на преговарящата група го определи като „оптимистичен сигнал“, говорител на немското правителство без да дава обяснения нарече това „троянски кон“ и отхвърли възможността от по-нататъшни преговори.

Примерите за подобна арогантност са повече.

На вяска нова идея на Атина Берлин отговаряше „Гърция вече получи своите пари, сега чакаме да си плати дълга“.

Онова, което за Берлин беше неприемливо, за Испания, Франция, Португалия и Италия става образец за подражание. Италианецът Бепе Грило заяви „Меркел трябва да си ходи“. Испанецът Пабло Иглесиас викаше на митинга „Не искаме да сме немска колония“.

Но конфронтацията с Гърция подкопа позицията на Германия. Стана онова, от което се страхуваха Меркел и Шойбле. Гърция стана събитие, отричащо европейския модел според немската държавност.

Не Гърция, а новият европейски ред на Германия е проблемът, не за първи път граден с немска арогантност и не за първи път разпадащ се насред път с огромни поражения.

 

Автор: Красимир Иванджийски

Източник: http://strogosekretno.com

Реклами

Posted on 14.05.2016, in Анализи, Международна политика and tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: