Как едно малко розово цвете победи най-голямата суперсила в света


Как едно малко розово цвете победи най-голямата суперсила в светаАмериканските войни превърнаха Афганистан от отдалечена страна, без излаз на море в истинска наркодържава.

След най-дългата война в историята си, САЩ е на ръба на поражението. Как е възможно това? Най-голямата суперсила в света води война в продължение на 15 години, разположи около 100 000 от най-добрите си войници, жертва живота на 2200 от тях, прахоса повече от един трилион долара за военните си операции, изхарчи рекордните сто милиарда за строежа и реконструкцията на сгради, както и за оборудването и обучението на армия от 350 000 афганистански войници. Защо обаче на фона на всичко това, САЩ не е в състояние да усмири една от най-бедните нации в света? Към 2016 г. перспективата за стабилност в Афганистан е толкова малка, че администрацията на Обама наскоро отмени планираното изтегляне на силите си и реши да остави около 10 000 войници в страната за неопределен период.

Ако Гордиевият възел на Афганистанската война можеше да бъде разсечен, щяхте да разберете, че в провала на американците е заложен най-големият политически парадокс на века: неумолимата военна сила на Вашингтон бе възпряна от едно розово цвете на име опиумен мак.

В продължение на повече от три десетилетия военните операции на Вашингтон в Афганистан постигаха успехи само, когато сравнително добре се вписваха в незаконния наркотрафик в Централна Азия. Първата намеса на САЩ там започна през 1979 г. Тя бе отчасти успешна, защото сурогатната война, която ЦРУ започна, с цел да елиминира руското влияние в Афганистан, съвпадна с начина, по който афганистанците използваха увеличаването на наркотрафика, за да финансират десетилетната си борба.

От друга страна, продължилата вече 15 години американска намеса (от 2001 г. насам) не успя да ограничи бунтовете на талибаните, защото САЩ не беше в състояние да контролира нарастващите приходи и печалба от търговията с хероин.

През първите пет години от американската окупация, производството на опиум нарасна от 180 тона до впечатляващите 8200 тона. Единственото обяснение за плодовитостта на афганистанските земи можем да търсим в мита за Медея и Язон, където от засетите със зъбите на убития дракон ниви пораснала цяла армия от войници. Съвсем идентично всеки мак в Афганистан дава нова реколта млади бойци в редиците на талибаните.

На всеки етап от трагичната история на Афганистан през последните 40 години – тайната война през 80-те години, гражданската война през 90-те, американската окупация от 2001 г. – опиумът играе значителна роля във формирането на бъдещето на страната. При един от горчивите исторически обрати, уникалният природен облик на Афганистан и американските военни технологии така се застъпиха и съчетаха, че това превърна една държава без излаз на море в първата истинска наркодържава. Страна, в която наркотиците дефинират политическите решения, икономиката и диктуват съдбата на чуждите интервенции.

Тайната война на ЦРУ (1979-1992 г.)

Тайната военна операция на ЦРУ срещу съветската окупация в Афганистан през 80-те години превърна незаконните посеви по пакистано-афганистанската граница в златната нива на една устойчива и разширяваща се световна търговия с хероин. През 1986 г. Държавният департамент докладва следното: „В този район няма полиция. Няма съдилища. Не съществува данъчно облагане. Няма такова нещо като незаконно оръжие… Хашишът и опиумът са навсякъде“. По това време процесът вече беше в ход. Вместо да създаде своя коалиция от опозиционни лидери, ЦРУ разчиташе на пакистанските разузнавателни служби и техните афганистански партньори, които скоро се превърнаха в главатари на процъфтяващия международен трафик на опиум. Така че никак не е изненадващо, че американските служби съзнателно отвръщаха глава настрани, докато производството на опиум в Афганистан процъфтяваше и нарасна от 100 тона годишно през 70-те години на 2000 тона през 1991 г.

През 1979-1980 г. по протежение на границата между Пакистан и Афганистан се появи цяла мрежа от лаборатории за хероин. Този район се превърна в най-големият производител на хероин в света. Към 1984 г. той снабдяваше 60% от пазара в щатите и 80% от този в Европа. Броят на наркозависимите в Пакистан скочи буквално от нулата през 1979 г. до 5000 души през 1980 г. и 1 300 000 през 1985 г. Този факт е определен от ООН като „особено шокиращ“.

Според доклад на Държавния департамент от 1986 г., „опиумът е особено подходящ в една страна, разкъсвана от войни, тъй като изисква малки инвестиции, расте бързо и лесно се транспортира и продава“. Освен това, климатът в Афганистан е благоприятен за тази култура, а средните добиви са два до три пъти по-високи отколкото в „Златния триъгълник“ в Югоизточна Азия. Безмилостната война между ЦРУ и руснаците генерира най-малко три милиона бежанци и разруши производството на храни. В отчаянието си, афганските фермери се обръщат към опиума, тъй като той се произвежда лесно, носи високи печалби, които от своя страна са в състояние да покриват нарастващите цени на храните.

 

Отново според Държавния департамент, в същото време някои опозиционни елементи се заемат с производството и трафика на опиум, „за да осигурят поминък за населението и да го поставят под свой контрол, както и за да обезпечат покупката на оръжие“. Когато в началото на 80-те години съпротивата на муджахидините създаде освободените зони вътре в Афганистан, те започнаха да събират данъци от селяните, които отглеждаха доходоносния опиумен мак и по този начин финансираха операциите си. Това се случва с особена сила в плодородната долина Хелманд, която някога е била житницата на Афганистан.

Фургоните на ЦРУ, пренасящи оръжие за съпротивата в региона, често се завръщат в Пакистан препълнени догоре с опиум. На няколко пъти „Ню Йорк Таймс“ съобщава, че това се случва „със съгласието на пакистанските и американските разузнавачи, които подкрепят съпротивата“. След като бойците на муджахидините пренесат опиума през границата, те го продават на пакистански цехове за хероин в северозападната гранична провинция на страната, зона управлявана от близкия на ЦРУ съюзник генерал Фазлъ Хак. Към 1988 г. само в района на Кибер, който е част от тази провинция, вече има между 100 и 200 цеха за преработка на хероин. Малко по на юг в района на Кох-и-Солтан, провинция Белуджистан, облагодетелстваният от ЦРУ Гулбудин Хекматяр контролира шест цеха, в които се преработват огромна част от добивите в долината Хелманд. Камионите на пакистанската армия, идващи от пристанището в Карачи стоварват в граничните зони оръжията изпратени от ЦРУ и се връщат обратно натоварени с хероин към пристанищата и летищата, а оттам хероинът се разпределя и изнася за световните пазари. В края на тази операция, през май 1990 г., „Вашингтон пост“ съобщава, че фаворитът на ЦРУ Хекматяр също е бил водещ трафикант на хероин.

Вестникът твърди, че американците дълго отказвали да разследват обвиненията към Хекматяр в незаконен трафик на наркотици, защото „политиката на САЩ спрямо наркотиците в Афганистан е била съобразена с войната срещу съветското влияние там.“

По-късно бившият директор на афганистанските операции на ЦРУ Чарлз Коган говори открито за решенията на разузнаването. „Основната ни цел бе да нанесем колкото е възможно повече щети на Съветския съюз“, казва той пред австралийската телевизия през 1995 г. „Не разполагахме с необходимите ресурси и време, за да започнем разследване на търговията с дрога. Не мисля, че дължим извинение за това… Да, действително дрогата имаше своите негативни странични последствия. Но основната цел бе постигната. Руснаците напуснаха Афганистан.“

Афганистанската гражданска война и възхода на талибаните (1989-2001 г.)

В дългосрочен план, тази „тайна“ интервенция (както бе открито представена) отвори огромна черна дупка на геополитическа нестабилност, която никога не се затвори. Разположен в северното течение на сезонните мусони, до където дъждовните облаци никога не стигат, налегнатият от суша Афганистан не успя да се възстанови от небивалите разрушения, резултат от първата американска намеса. В районите извън долината Хелманд, където има изкуствено напояване, населението едва оцелява, особено в сухите планински местности след избухването на войната през 1979 г.

В периода между 1989 г. и 1992 г., когато войната е прекратена, коалицията водена от САЩ напълно изоставя Афганистан и не полага усилия за установяването на мира и реконструкцията на страната. Вашингтон свърна глава встрани, когато избухна ужасната гражданска война с над милион и половина жертви, три милиона бежанци, опустошена икономика и цяло ято от добре въоръжени бойци, решени да се борят за власт. През последвалите години на граждански протести, фермерите отглеждаха опиумен мак – единствената култура, която гарантира незабавни печалби. Добивът на опиум, се увеличи 20 пъти в периода на тайните войни през 80-те години, достигайки 2000 тона, а по време на гражданската война през 90-те се удвои.

В този период на сътресения, възходът на опиума трябва да се разглежда като отговор на жестоките щети причинени от войната продължила две десетилетия. Полетата от опиум са дар Божи за онези бежанци, които се завръщат в опустошените земи, тъй като отглеждането на пшеница изисква девет пъти повече работници за обработка на нивите. Освен това, търговците на опиум натрупват капитали достатъчно бързо, така че да осигурят така необходимите авансови средства за фермерите, които се равняват на повече от половината от годишните приходи. Този аванс е от решаващо значение за оцеляването на много бедни селяни.

В първата фаза на гражданската война между 1992 и 1994 г., безмилостните местни използват оръжията и опиума като средство за борбата за власт в страната. Решен да разположи своите пущунски съюзници в Кабул, Пакистан използва службите си, за да доставя оръжия и средства за своя партньор Гулбудин Хекматяр. Към онзи момент, той е начело на правителството на една разпокъсана коалиция, чиито войски две години обстрелват Кабул с ракети, оставяйки след себе си над 50 000 жертви и един град, потънал в руини. Все пак той не успява да го превземе и тогава Пакистан дава подкрепата си на нововъзникналите пущунски сили – талибаните, фундаменталистко движение, произлязло от ислямските военни школи в съседен Пакистан.

След превземането на Кабул през 1996 г. и установяването на контрол над по-голямата част от страната, талибанският режим насърчава отглеждането на опиум, като осигурява правителствена защита на експортния трафик, както и събирането на така необходимите данъци за отглеждането на опиум и производството на хероин. Проучванията на ООН по този въпрос показват, че през първите три години, през които талибаните са на власт, реколтите скачат на 4600 тона годишно или 75% от световното производство към онзи момент.

През юли 2000 г., опустошителната суша продължава вече втора година и масовият глад превзема Афганистан. Тогава талибанското правителство внезапно въвежда забрана за отглеждане на опиум. Очевидно това е призив за международно признаване и помощ. Последвалото проучване на ООН в 10 030 селища установява, че тази забрана е занижила реколтата с 94% или до 185 тона.

Три месеца по-късно талибаните изпращат делегация в седалището на ООН в Ню Йорк, водена от заместник-министъра на външните работи Абдур Рахман Захид.

Целта е бартерна сделка – продължаване на забраната върху опиума срещу дипломатическо признаване. Вместо това обаче Съветът за сигурност налага нови санкции срещу ислямисткия лидер Осама бин Ладен. От своя страна, САЩ реално награждават талибаните с 43 милиона долара под формата на хуманитарни помощи, въпреки критиките на ООН към Осама. През май 2001 г., когато обявява изпращането на помощта, държавният секретар Колин Пауъл хвали „решението на талибаните за забраната на отглеждането на мак“ и призовава режима да „се задейства по въпросите, които ни разделят – подкрепата за тероризма, нарушаването на правата на човека и особено въпросите за отношението към жените и момичетата“.

След цяло десетилетие на пълно пренебрегване, Вашингтон наново преоткрива Афганистан като резултат от атаките от 11 септември. През октомври 2001 г., САЩ започва бомбардировки. Следва и инвазия, предвождана от местните лидери. Режимът на талибаните се срутва така внезапно и неочаквано, че коментаторите трудно могат да намерят думи, за да дадат обяснение. Безспорно е, че въздушните нападения на САЩ нанасят големи щети. Но други страни са издържали на далеч по-масивни бомбардировки без да се сринат по този начин.

От сегашна гледна точка, изглежда твърде вероятно забраната върху опиума да е обезсилила икономически талибаните, оставяйки една куха теократична черупка, която се спихна от първите американски бомби.

Онова което до известна степен остава недооценено е, че в предходните две десетилетия Афганистан е отдал огромен дял от ресурсите си – капитали, земя, вода и труд – на производството на опиум и хероин. В момента, когато талибаните въвеждат забраната, земеделието на Афганистан е базирано почти изцяло на отглеждането на опиум. По-голямата част от данъчните приходи, износът и заетостта се осигуряват от търговията с наркотици. В този смисъл, ликвидирането на тази търговия е нещо като икономическо самоубийство, което докарва една отслабена държава до ръба на колапса. Дори и проучването на ООН от 2001 г. показва, че забраната е довела до сериозен спад на доходите на приблизително 3 300 000 души или 15% от населението, включително 80 000 фермери, 480 000 временно заети и семействата, които те издържат.

По време на американските бомбардировки през октомври 2001 г., ЦРУ буквално раздава 70 милиона долара на терен, за да мобилизира старата си коалиция от племенни лидери, които да свалят талибаните. По-късно самият Джордж Буш определя това като една от най-големите далавери в историята. За да установи контрол над Кабул и другите ключови градове, ЦРУ инвестира огромни суми в бившите муджахидини от Северния алианс, които дълго време контролират трафика на наркотици в района на Североизточен Афганистан. В същото време, ЦРУ се договоря и с пущунските лидери на контрабандата на наркотици в югоизточната част на страната.

В резултат на това, когато режимът на талибаните пада, основите за възобновяването на широкомащабна търговия и отглеждане на опиум вече са положени. След установяването на контрол над Кабул и столиците на провинциите, ЦРУ отстъпва контрола на въоръжени съюзнически сили и цивилни представители. Техните програми за овладяване на наркотрафика се оказват напълно неадекватни, което от своя страна води до увеличаване на печалбите от износа на хероин. През първата година от американската окупация добивите на опиум се увеличават на 3400 тона.

Към 2003 г. нелегалните наркотици съставляват 62% от брутния вътрешен продукт на страната. Факт, който сам по себе си е исторически прецедент. Години наред секретарят по отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд отхвърля засилващите се твърдения, че пари от наркотрафик се насочват към талибаните, докато ЦРУ и американската армия се правят на слепи. В края на 2004 г., след почти две години, в които Белият дом не показва особена заинтересованост по темата, са представени смущаващи факти от ЦРУ, които разкриват пряката връзка между процъфтяването на търговията с наркотици и възраждането на талибаните. Тогава държавният секретар Колин Пауъл, подкрепен от президента Буш, призовава за агресивни мерки, включително унищожаване на земеделски площи. Но американският посланик Залмай Халилзад, заедно с тогавашния министър на финансите на Афганистан Ашраф Гани се възпротивяват на този подход с аргумента, че това би означавало масово обедняване и ще е необходима външна помощ от 20 милиарда долара, за да се осигури реална алтернатива за поминъка на населението.

През 2007 г. ООН провежда проучване, с което установява, че годишните добиви на опиум са нараснали с 24%, достигайки рекордните 8200 тона. Това се равнява на 53% от БВП на страната и 93% от световния пазар на хероин. В доклада на ООН се казва, че талибаните са започнали да използват приходите от търговията с наркотици за заплащане на милициите, логистика и за закупуване на оръжие. Според едно изследване на Института за мир на САЩ, към 2008 г. талибаните притежават 50 лаборатории за хероин и контролират 98% от маковите полета в страната.

През същата година те са събрали 425 милиона долара от налози върху трафика с опиум. Всяка следваща реколта им осигурява необходимите средства за наемане на още млади бойци от селата. Причината за лесното привличане на потенциални бойци е, че всеки от тях получава около 300 долара на месец, сума, която далеч надхвърля заплатата на земеделските работници. За да възпре този процес в средата на 2008 г. Вашингтон решава да изпрати още 40 000 американски войници, с което увеличава съюзническите сили на 70 000. „Осъзнавайки ключовата роля на опиума при набирането на бойци, САЩ решават да нанесат стратегически удари върху търговията с наркотици.“

През 2009 г. новата администрация на Обама решава да засили американското присъствие до 102 000 войници, в опит да отслаби влиянието на талибаните. Новата военна стратегия на Обама официално стартира на 13 февруари 2010 г. в град Марджа в провинция Хелманд, когато стотици пехотинци щурмуват града. Макар официално целта им да са местните талибани, пехотинците на практика окупират столицата на световната търговия с хероин. По това време 40% от нелегалния опиум в света се добива в околните райони и голяма част от него се търгува в Марджа. Седмица по-късно в града пристигна генерал Стенли Маккристъл, командващ силите на САЩ в Афганистан, за да представи новата стратегия. Пред репортери той заявява, че е непоколебим в стремежа си да умиротвори градове като Марджа. Това обаче няма как да се случи. На фона на хор от викове в подкрепа на генерала, една афганистанска вдовица казва: „Ако дойдат с тракторите, ще трябва да ме убият преди да ми вземат опиума“.

Наблюдавайки тези събития, още преди години написах следното: „Има два варианта. Да продължим да поим тези земи с кръв и да водим една война с несигурен изход… Другият вариант е да помогнем със засаждането на овощни градини, да попълним стадата и да възстановим селското стопанство, което е разрушено от десетилетия войни. И така докато това не се превърне в реална алтернатива на опиума. Ще го кажа толкова просто, че дори и във Вашингтон да ме разберат – една наркодържава може да бъде усмирена само, когато престане да бъде наркодържава. “

Решението на Обама да атакува бунтовниците, игнорирайки производството на опиум, което само по себе си генерира нови попълнения сред тях, скоро се натъква на своя предизвестен провал. Към края на 2012 г. талибаните вече са преживели най-голямата офанзива на коалицията, водена от американците. Оттеглянето на съюзническите сили и намаляването на въздушните удари, в съответствие с плана за прекратяване на американските военни действия, позволява на талибаните да реализират масови атаки на север, североизток и юг, предизвиквайки рекорден брой жертви. Специалният инспектор на САЩ в Афганистан Джон Сопко даде многозначително обяснение за оцеляването на талибаните. Той заключава следното: „Въпреки зашеметяващите 7,6 милиарда долара, похарчени за програмите за ликвидиране на наркотрафика, ние се провалихме напълно. Продукцията на опиум, набирането на бойци в редиците на талибаните и употребата на наркотици достигат безпрецедентни стойности.“

През 2013 г. посевите на опиум на практика покриват рекордните 209 000 хектара, добивът е увеличен с 50% и достига 5500 тона. Тази огромна реколта генерира около 3 милиарда долара приходи, от които талибаните прибират приблизително 320 милиона под формата на налози. Американското посолство определя тези обезкуражаващи данни като удар в десетката за талибаните, от който те продължават да печелят. По данни на ООН добивите на опиум през 2014 г. са достигнали исторически нива от 6400 тона.

Наблюдавайки невижданото заливане на световния пазар с наркотици, през май 2015 г. Джон Сопко (главен инспектор по възстановяването на Афганистан, назначен от Обама, юрист и федерален съветник, с опит в областта на надзора и разследванията) се опита да даде образно обяснение на това, което се случва: „Грубо казано площите, засети с опиумен мак в Афганистан са колкото 400 хиляди игрища за американски футбол“. През 2015 г. талибаните поемат военната инициатива. И зад тази решителност прозира все по-солидната роля на опиума в техните операции. „Ню Йорк Таймс“ съобщава, че новият им лидер Ахтар Мансур всъщност е един от първите главатари на талибаните, който е категорично свързван с търговията с наркотици… По-късно става крупен събирач на налози и се сдобива с неимоверни богатства. След месеци на усилен натиск върху правителствените сили в няколко северни провинции, Мансур успява да превземе ключовия град Кундуз, който се намира на пътя на най-доходоносните маршрути на дрогата. Вашингтон е принуден да прекрати планираното изтегляне на силите си.

През същата година ООН предоставя карта, която показва, че талибаните държат значителен контрол над повече от половината провинциални области в страната, включително там, където преди не са имали присъствие. В рамките на месец талибаните извършват атаки в цялата страна, целящи завземането и запазването на територии. Не е изненадващо, че най-усилените атаки са в провинция Хелманд – така да се каже „Меката на опиума“, която има ключова позиция за икономическите интереси на талибаните. До средата на декември бунтовниците успяват да избутат правителствените сили назад и да завладеят голяма част от провинцията. Така те се доближават до превземането на центъра на търговията с хероин град Марджа, градът, който е в центъра на медийното внимание при стартирането на новата стратегия на Обама през 2010 г.

Ако специалните части и въздушните сили на САЩ не се бяха намесили в подкрепа на афганистанските военни, градът и провинцията несъмнено щяха да бъдат превзети. В началото на 2016 г., 14 години след „освобождаването“ на Афганистан, администрацията на Обама изпраща нови няколкостотин американски войници в мини-операция в провинция Хелманд. Решението има за цел да се укрепят несигурните позиции на афганистанската армия и да се попречи на бунтовниците да получат контрол над най-плодородните макови плантации в света. През тежката зима налегнала страната през 2015/2016 г., боевете в провинцията намаляват, но талибаните се префокусират в градовете и извършват пет големи атентата в Кабул и други ключови градове. Това е последвано от самоубийствен атентат срещу полицейски участък в столицата, при който са убити 20 полицаи.

През 2015 г., след 6 години на устойчив ръст, реколтата намалява с 18% до 3300 тона. Макар ООН да приписва спада на сушата и разпространението на гъбички по посевите, не е ясно доколко тези тенденции са показателни в дългосрочен план. Най-малкото не е ясно дали условията ще се запазят през 2016 г. Сред купищата статистически доклади на ООН е погребан един важен факт. В условията на години международна помощ, делът на търговията с опиум от БВП е намалял сериозно от зашеметяващите 63% през 2003 г. до далеч по-приемливите 13% през 2014 г. Въпреки това, според ООН „икономическата зависимост на земеделските производители в много провинции е все още доста висока“.

В провинция Хелманд представители на афганистанското правителство са пряко замесени в търговията с опиум на местно ниво. Борбата за контрол на наркотиците разширява полето на съперничество с талибаните. Представителите на правителството събират налози идентични с тези на талибаните. Придвижването по веригата на незаконните печалби по целия път до властите в Кабул гарантира, че местните ще си осигурят подкрепа от по-висшестоящите, а размерите на добива ще бъдат запазени.

В същото време, едно неотдавнашно разследване на Съвета за сигурност на ООН разкрива, че талибаните имат систематично участие в производствената верига, тъй като събират 10% данък за отглеждането на опиум в Хелманд, борят се за контрол над лабораториите за хероин и действат като основен гарант за износа на чист опиум и хероин от Афганистан.

Талибаните са вече толкова дълбоко въвлечени в процеса, че е трудно да бъдат определени като нещо различно от специализиран наркокартел. Независимо от дългосрочните прогнози, в обозримо бъдеще опиумът остава дълбоко внедрен в икономиката на селските райони, талибанската съпротива и корупцията в правителството. Крайната равносметка от това е, че афганистанската главоблъсканица няма явно решение.

С изобилните приходи от последните реколти, талибаните са готови за нови битки, които ще започнат с идването на пролетта. Когато снегът се стопи от планинските склонове и макът пробие земята, ново поколение тинейджъри ще се присъединят към талибанските редици. Точно така както е било в последните 40 години.

Разсичането на афганистанския Гордиев възел

За повечето хора производството и обменът на стоки е в пряка зависимост с това колко пари имат в джоба си. Но когато най-важният продукт, който произвежда една държава е незаконен, тогава политическата лоялност изисква участие в нелегални мрежи. От своя страна това гарантира безпрепятственото достигане на продукта до външните пазари и осигурява финансиране и заетост. По думите на Джон Сопко „търговията с наркотици отравя афганистанския финансов сектор и захранва растящата нелегална икономика“. Това от своя страна подкопава легитимността на държавата, стимулира корупцията и престъпните мрежи и осигурява значителна финансова подкрепа за талибаните и други бунтовнически групи.

След 15 години непрекъсната война в Афганистан, Вашингтон е изправен пред същата дилема както преди пет години, когато Обама изпрати пехотинците в Марджа.

САЩ могат да си останат в капана на безкрайния кръговрат, в който се намират от 2001 г. насам – да се борят с всяко ново поколение бойци, които ежегодно изскачат от маковите полета. Защото историята от мита за Медея и Язон ни гарантира, че от земята, засята със зъбите на дракона година след година ще израства нова армия от бойци. Дори в затъналия до гуша Афганистан, все пак съществуват алтернативи, които биха могли да разсекат Гордиевия възел.

Като първа и основна стъпка, може би е време да спрем да говорим за засилване на военното присъствие, а президентът Обама да завърши планираното изтегляне на войските. На второ място, вместо да се пропиляват огромни средства за военни действия, нека те да се насочат към създаване на икономически алтернативи за милионите фермери, зависещи от отглеждането на опиум. Тези пари могат да помогнат за възстановяването на унищожените овощни насаждения, опустошените посеви, пропилените зърнени запаси и разрушените напоителни системи. Тоест всичко онова, което представляваше едно устойчиво земеделие в Афганистан, преди да започнат десетилетията на войни.

 

Автор: Алфред Маккой, Foreign Policy In Focus
Превод: Антоанета Киселинчева

Източник: http://a-specto.bg

Posted on 06.03.2016, in Анализи, Международна политика and tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: