Южнокитайско море – геополитика на необходимостта


Южнокитайско море – геополитика на необходимосттаИзвестният писател Том Кланси има книга, в която САЩ и Китай започват световна война. Причината – споровете около Южнокитайско море. През 90-те това може и да е било в сферата на фантастиката, но днес е в графа „реалности”.

От няколко години спорът за островите Спратли между Асоциацията на страните от Югоизточна Азия, Тайван и Китай придобива особено остри измерения. Всяка от тези държави има своите основания за претенциите към островите Спратли и Параселските острови. Виетнам, Китай и Тайван базират претенциите си на исторически факти и аргументация. Все пак китайците са смятали тези острови за своя собственост много преди държави, като Филипините и Малайзия да съществуват. От друга страна Филипините, Малайзия и Бруней предявяват исканията си, позовавайки се на конвенцията за морско право на ООН.

Както в икономическо, така и в геостратегическо отношение Китай не може да си позволи да загуби островите в Южнокитайско море.

През последните три десетилетия Китайската народна република увеличи многократно икономическата и военната си мощ, като свидетелство за това нарастване е номиналният БВП на Китай, който през 1978 г. се е изчислявал на 216,81 милиарда долара, а според МВФ към 2016 г. Е 12,253 трилиона долара. Тази огромна експортно ориентирана икономика консумира все по-големи количества природни ресурси и особено въглеводороди. За повечето от тях Китай зависи или от Русия, или от арабските страни и Иран. Основният морски път, по който петролът от Персийския залив достига до Китай минава именно през Южнокитайско море.

Нещо повече, според Министерството на геологичните ресурси и минното дело на Китай, в Южнокитайско море има нефтени находища, които се оценяват на 17,7 милиарда тона нефт. Следователно в интерес на Пекин е, не само да подсигури пътя, по който идват ценните доставки от Персийския залив, но и да сложи ръка над ресурсите, които морето крие. Управляващите в Пекин планират да инвестират над 30 милиарда долара в нефтодобива в Южнокитайско море през следващите 20 години, като очакванията са за 25 милиона метрични тона годишен добив на нефт и газ.

Освен, че през това море минава почти две трети от световната търговия на петрол, то е и основната морска комуникационна артерия между САЩ и съюзниците им в североизточна Азия. Това естествено значи, че за Китай изгодата от установяването на контрол в региона е тройна. Поради тези факти лидерите на Китай от години се стремят да сложат ръка над островите. Първоначално Пекин все още се придържаше към изпитаната си стратегия за постигане на „хармония и добросъседство”, но намесата на САЩ в спора принуди Китай да вземе крути мерки, като строенето на изкуствени острови и военноморски бази в Южнокитайското море. Това се наложи още повече от факта, че страните от АСЕАН (Асоциацията на страните от Югоизточна Азия) призоваваха Китай да реши споровете си с тях чрез многостранни международни форуми, с участието на Вашингтон. Както може да се очаква, това не доведе до резултати тъй като е известно, че Пекин традиционно предпочита двустранните и директни преговори с всяка страна, с която има спорове. През годините Пекин е доказвал, че това е един успешен преговорен формат. Най-яркият пример за това са успешните преговори по прокарването на демаркационна линия през Тонкинския залив през 2000 година. Тогава с директни преговори и добра воля Китай и Виетнам решиха спорове си, чийто характер напомняше много на днешните спорове за Южнокитайско море (с разликата, че сега залогът е много по-голям). Впрочем през 2008 г. Пекин и Ханой излязоха със съвместно комюнике, в което подчертаха, че и двете страни ще търсят мирен и добросъседски път за разрешаването на споровете за притежанието на островите Спратли и Параселските острови.

За съжаление това комюнике показа само една пожелателност, защото през 2009 г., с активната поддръжка на Вашингтон, виетнамците назначиха губернатор на Параселските острови, което се възприе, като предизвикателство към Китай.

За островите Китай спори и с Филипините при това още от 1995 г. Филипинските правителства многократно са обвинявали Пекин, че не желае да води многостранни преговори със страните от АСЕАН, както и, че Китай нарушава неприкосновеността на филипински териториални води. От 1995 до 2005 г. Филипините повдигаха многократно въпроса за притежанието на островите на различни международни форуми и конференции, но без особен успех. Това доведе до близо десетгодишно охладняване в отношенията между КНР и островната държава, което завърши през 2005 г. Тогава Китай, Филипините и Виетнам подписаха съвместно споразумение за проучвания в Южнокитайско море, които да определят потенциала на региона от гледна точка на нефтодобива.

Партньорството и разбирането в това отношение приключиха, когато през 2009 г., подобно на Виетнам, и Филипините изостриха спора, очаквайки, че ще бъдат подкрепени от САЩ, както и стана.

Единствената страна, която също има претенции към островите, но не влоши отношенията си с Китай е Малайзия. Малайзийското правителство е изразявало многократно недоволството си от налагането на Китай в региона, както и притесненията си за ново комунистическо въстание в страната, което Пекин би могъл да финансира. Въпреки това, малайзийците единствени възприеха подхода на Китай, който се основава на директни двустранни преговори, без намесата на трети страни (най-вече САЩ). В този смисъл не по-маловажен за запазването на добрия тон е и фактът, че Малайзия подкрепя политиката на Пекин спрямо Тайван, която се определя от принципа „Един Китай”, според която държавите, които искат да имат отношения с Китай, трябва да се откажат от признаването на Тайван.

Във всички тези регионални спорове активна роля взимат и Щатите, които през 2010 г. обявиха, че „за САЩ и страните от Азия е от жизнено важен интерес да се гарантира свободата на корабоплаването и неограниченият достъп на САЩ до азиатските води, както и да се уважава международното право”.

Естествено Вашингтон не би могъл да позволи на Китай да сложи ръка над тези морски пътища, които ще дадат възможност на Пекин да оспори хегемонията на САЩ в Азиатско-тихоокеанския регион. Особено силни станаха притесненията на Вашингтон в последните години, когато Китай не само, че започна строежа на бази за флота и авиацията си в Южнокитайско море, но и разширяването на военноморската му мощ достигна до безпрецедентни нива.

На 30 май 2015 г. в Сингапур секретарят по отбраната на САЩ Аштън Картър каза, че: „Превръщането на една подводна скала в летище, не дава права и суверенитет, както и позволение да се ограничава международният въздушен и морски транспорт”. Едно изказване, очевидно насочено срещу Китай. Освен това Картър обеща, че САЩ ще продължат да изпращат военни кораби, подводници и авиация в региона, за да гарантират „сигурността на морските пътища и суверенитета на засегнатите страни”.

В отговор на това, проправителствената китайска информационна агенция The Global Times написа следното: „Ако САЩ имат предвид, че Китай трябва да прекрати дейността си, то Американско-китайската война в Южнокитайско море е неизбежна.” Това е само едно от доказателствата, че Южнокитайско море е „червена линия”, която според Китай, САЩ не трябва да преминават.

През декември 2015 г. строежът на китайски военноморски съоръжения продължи с пълна скорост, като вече е имало инциденти между ВМС на САЩ и китайските сили в региона, които за щастие са завършили без ескалация. Най-актуалното развитие на конфликта се случи в началото на февруари 2016 г., когато американски сателитни снимки показаха, че Китай изгражда база за хеликоптери на остров Дънкан, който е част от групата на Параселските острови. Досега основното поле на действие за Пекин бяха островите Спратли, но след успешното им „усвояване” вниманието на китайците се насочи към втората важна група острови в Южнокитайско море. Според американски специалисти, в момента Пекин изгражда една голяма система от съоръжения за модерни хеликоптери, чието основно предназначение е ASW (anti-submarine warfare), т.е. предназначени за преследване, локализиране и унищожаване на вражески подводници. Неотдавна близо до острова Тритон премина американският военен кораб (Destroyer) USS Curtis Wilbur, а ВМС на Китай в района бяха приведени в бойна готовност, тъй като пътят на американския кораб преминаваше опасно близо до едно от местата, където китайците правят проучвания за нефтени находища.

Подобни случаи зачестяват, а от своя страна това иде да покаже, че САЩ няма да предадат „без бой” интересите си в региона. От друга страна, нарасналото самочувствие и мощ на Китай, както и стратегическите му интереси, правят невъзможно отстъплението от Южнокитайско море. За САЩ и Китай това е геостратегическа битка на най-върховната необходимост. Към момента Пекин води в този сблъсък, а това значително увеличава шансовете му при оспорването на глобалната американска хегемония.

 

Автор: Симеон Миланов

Източник: http://a-specto.bg

Posted on 21.02.2016, in Анализи, Международна политика and tagged , , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: