Денят на победата пропука леда между Русия и Америка


Денят на победата пропука леда между Русия и АмерикаДжон Кери пристигна в Сочи да нормализира отношенията на двете – орисани от историята и географията да сътрудничат, а не да враждуват – суверенни велики сили във вторник, три дни след Деня на победата с историческите тв кадри на Путин и Си Цзинпин на трибуната на Червения площад, с парада на китайските и индийски воини редом с руските, с милионното море от хора по цялата страна с портрети на загиналите си близки в ръце, и не на последно място – с многохилядните паради в Донецк и Луганск. Освен че бе демонстрация на изключителния национален подем и сплотеност на русите и на възстановяващата се военна мощ на Русия, грандиозното зрелище предложи на Америка и чудесен, „запазващ лице“ повод за прекратяване на глупавата, напълно безсмислена и вредна и за двете страни конфронтация на Вашингтон с Москва. Както читателите си спомнят, през март м.г. писах, че украинската криза, очевидно – по вина на Запада, не е начало на нова студена война, както много капацитети пророкуваха, а ариергардното сражение на досегашната. Съвременната световна икономика и демография, характерът на нова Русия и нова Америка не предполагат нова студена война. В края на лятото прогнозирах още, че Украйна ще колабира и новата европейска държава Новорусия ще стане факт с решаващо значение за бъдещето на НАТО и ЕС.

В неделя „Ню Йорк Таймс“ писа: парадът показа, че Русия все повече се отдалечава от Запада. Китайци, индийци, монголи, виетнамци, казахи, таджики, киргизи, азербайджанци, арменци… Евразия. Само по себе си това не е малко чудо – китайци и индийци, арменци и азербайджанци в единен строй. Но всъщност не Русия се отдалечава, а Западът се опита да извива ръцете на Русия и не сполучи и е време да се поправи. Очевидно беше от самото начало на украинската криза, че Обама се измъчва в ръждивите доспехи на студен воин. Не само, че първият черен президент дойде на власт с гръмки призиви против едностранния силов подход на Буш, за равноправно сътрудничество с другите страни, за „презареждане“ отношенията с Русия след грузинската криза от 2008 г., за прекратяване безсмислената вехтозаветна конфронтация с Куба и Иран. Но и икономиката, и демографията на Америка също неудържимо я тласкат наляво. Хилари Клинтън стартира кандидатпрезидентската си кампания за догодина с някои дори крайно леви лозунги, откраднати от Елизабет Уорън, каквито никога по-рано не е сънувала. Не одобрявам безскрупулността на това zoon politikon (политическо животно) – не, ами политическо чудовище – но олевяването на Америка е очевиден факт дори за тях. В понеделник Сенатът отряза Обама за толкова исканата от него „бърза писта“ за споразумението за тихоокеанско партньорство (ТРР), което има същите проблеми като трансатлантическото – служи на интересите на корпорациите, не на народите.

 

Тъкмо когато цял свят се надигна срещу неоколониалния корпоративен рекет, Обама с несправедливата си, изсмукана от пръстите конфронтация с Русия я принуди да се позиционира като световен лидер на борбата на народите за независимост срещу неоколониализма. Путин стана лидер номер едно в света на читателите на сп. „Тайм“, харесван е еднакво и на изток, и на запад, и от американските религиозни консерватори, и от европейските леви, и от европейските партии на протеста, и от развиващия се свят. Американската и европейската безмозъчна напористост по Украйна принуди Путин да наблегне сериозно на БРИКС и ШОС и да се сближи стратегически с Китай до степен на интегрирането на Евразийския съюз с китайския проект за развитие „Копринен път“, за което бяха подписани няколко десетки договора между Путин и Си в петък.

 

Това, заедно с латиноамериканския tour de force на Москва и с руския медиен бум на RT и Sputnik, беше станало нетърпимо за Белия дом и още през февруари т.г., след Минск II, както отбелязах тогава, Обама търсеше елегантен повод да се измъкне от украинската авантюра. Той просто не можеше да преживее още един катастрофален провал като в Ирак, Афганистан, Манинг-Сноудън, Либия и Сирия, а този щеше да е още по-катастрофален. Така че

 

Кери дойде в Сочи по поръка на Обама, за да направи отстъпки. 

 

Засвидетелства уважение към Деня на победата – поднесе цветя на червеноармейски паметник и се снима прегърнат с руско момиченце с пилотка. Демонстрира близко приятелство с Лавров, който дойде да го посрещне със стара „Победа“ с Георгиевска лентичка („колорадска“) на антената, и си размениха приятелски подаръци. Прекара пет часа и с Путин и чу за пореден път, че Русия иска добро сътрудничество със САЩ, но на равноправна основа и с оглед и на нейните интереси. Заяви пълна подкрепа за Минските споразумения и обеща, че санкциите ще паднат, когато те бъдат изпълнени. Показа, че разбира, че Киев носи отговорност за неизпълнението им – на въпрос на руски журналист за казаното от Порошенко в понеделник, че Украйна щяла пак да атакува Донецкото летище, Кери отговори, че Порошенко ще е по-добре да си помисли, преди да прави такива неконструктивни изявления. В рамките на Минск II и за разлика дори от Меркел, която си спомни за Крим в неделя,

 

Кери не повдигна въпроса за Крим, не спомена за „руските войски в Източна Украйна“,

 

с което унищожи ефекта от публикувания малко преди това доклад на Борис Немцов, който впрочем шокира дори руската опозиция. На въпрос на американски журналист за доставката на зенитни ракети С-300 за Иран Кери каза, че в това няма нищо незаконно, само „моментът е неподходящ“. Това, което чухме на пресконференцията за Иран и Сирия, по-скоро напомняше добрия тон отпреди есента на 2013 г. Във връзка с ислямския тероризъм Кери нарече Русия „важен партньор“. Имаше значение и че срещата стана тъкмо в Сочи, столицата на олимпиадата, която Обама и Кери реално бойкотираха, на границата с незаконна Абхазия и в полите на размирния Кавказ. Много досегашни табута на двустранните отношения бяха разпилени.

 

С една дума – първата среща на високо равнище за начало на нормализация на отношенията на Америка и Русия след преврата в Киев от февруари м.г. мина успешно. Разбира се, процесът ще е дълъг и ще има колебания, но връщане към срамните дни на конфронтация от юли-август м.г. няма да има. Тепърва ще се броят труповете на западни политици и медии, когато след пропадането на хунтата започнат разкритията за престъпленията на Киев и западното съучастие в тях. Но това няма да влиза вече в горещите новини.

 

Какво следва по отношение на България? 

 

Великите намериха начин да се споразумеят, но България си остава начело с неадекватното си антинационално ръководство, с премиер и изпълняващ длъжността президент, чието място е пред съда, а не във властта. Русофобските действия на петорната коалиция, които диаметрално противоречат на настроенията на 75–80% от българите, нанесоха огромни икономически вреди и сериозно застрашиха сигурността на страната. Нормализация с Русия, възстановяване на стратегическите за икономиката ни проекти в близко бъдеще може и да има, ала не начело с Борисов и изпълняващия длъжността президент и не при сегашната политика на ЕС.

 

Българската общественост отново е горчиво разделена на русофили и русофоби по вина на последните. За нищетата на русофобите вече съм казал, надявам се, почти всичко; те бяха унизени от зрелището на руския девети май, пък и напоследък нямаха друга сиромашка радост, освен да броят колко дни Путин не се показал в телевизора и дали някой танк прототип няма да закъса на площада. Но да напомня и за нищетата на американофобите, които също не са по-малко заблудени, макар да имат засега емоционално оправдание с голямата неправда спрямо Русия последната година и нещо. Всички апокалиптични приказки за края на долара и загиващата под тежестта на държавния си дълг империя също съм опровергавал вече. Америка наистина има много сериозни проблеми, но те не са във фокусите с долара, във Фед и еврейските банки и всъщност, като се абстрахираме от разликата в мащабите, доста приличат на българските – растящо неравенство, деиндустриализация, упадък на средната класа, на публичната сфера, на регионите, на образованието, на инфраструктурата, гетоизация на градовете, всесилие на корпорациите, които изкупиха държавата и промиват душите с медийната си машина, растяща и наглееща полицейска държава, неадекватна външна политика и дипломация, и да не забравяме промяната на климата – Калифорния се дезертифицира, крайбрежията потъват.

 

Сините колеги обаче трябва най-сетне да запомнят:

 

Денят на победата е истинският национален празник на Русия, 

 

истинският народен празник на русите по цял свят. Мнозинството руски граждани го слагат на първо място по значение в живота си, наравно с рождения си ден. В Съветския съюз този ден се губеше пред Седми ноември, при Елцин – пред Деня на независимостта през юни. Едно време празниците бяха замърсени с казионщина – не бяхме сигурни докъде стига тя, откъде започва истинското. Аз се събудих за истината преди десет години от тв кадрите на концерта на Деня на победата, когато гледах как стотици хиляди хора се радват на военновременната песен „Маленький синий платочек“ и как вдъхновено я изпълняват крехко червенокосо девойче с лятна рокличка и смугло войниче с бронзова гимнастьорка – две хлапета, родени в хаоса на прехода и израсли със слушалки с хип-хоп на ушите.

 

Тогава си спомних за странните, вълнуващи военни песни на Висоцки от театралните спектакли на „Таганка“ от 70-те години – макар тогава да не разбирах как може съвременен човек да преживява толкова дълбоко и лично събития отпреди 30 и повече години. Спомних си за руските дядовци от Брайтън Бийч в Ню Йорк, повечето евреи, архикритични към Сталин и СССР, които винаги слагаха на вехтите си сака орденските лентички и празнуваха шумно по ресторанти и кина. Това не е само задушница за загиналите, а те са във всяко семейство. Не е само гордост от великото постижение на руската гордост, инат, издръжливост, храброст и военна хитрост, и на руското другарство, сплотеност и взаимопомощ, и на откритостта към отвъдното и абсурда, и значи, и на руската свобода, и на руския интелект и всевъзможни таланти, и на руския триумф над надменната Западна Европа, но без истинска ксенофобия.

 

Колко пъти Путин каза, че не Германия, а фашизмът е враг, че толкова хора в самата Германия били в концлагери и затвори, защото мразели нацизма, а Германия днес е приятелска страна. А Меркел му го върна, като каза, че за страданията на съветския народ е виновен немският нацизъм и че съветската армия освободи Германия от Хитлер. Разбрахме, че в пленарната зала на Бундестага били запазени и изложени, за да се гледат всеки ден от депутатите, графити от съветските войници по стените на Райхстага и за изучаването им имало цял институт. Разбрахме също, че писанията за зверствата на Червената армия в Германия са били преувеличени и че горе-долу същото е ставало и в другите окупационни зони, и при американците.

 

Великата отечествена война е за русите основополагащ етнически мит, 

 

Победата е богиня и начало на летоброенето. Победата свързва в едно и sovieticus-ите (съветските хора), каквито са половината, и белогвардейците, православните и монархистите, и руските мистици, евразийци и други брадати люде, но не изключва прозападните либерали, които са малцинство, но доколкото не отричат основополагащия мит, а те обикновено, разбира се, не го отричат – живеят и те в него, си остават легитимна част от руския етнос. Синтезът на нова Русия е зашеметяващ: Сергей Шойгу от Тува – будистки и шаманистки край, бивш член на КПСС и съосновател на „Единая Россия“, се кръсти набожно под свода на Спаската кула, дето наскоро намерили зазидана чудотворна икона, и рапортува на Путин с „другарю върховен главнокомандващ“. Абреците на Рамзан Кадиров скандират „Аллаху акбар“ и „Россия!“. Аристократични пергаментови бабички в изгнание пишат възмутено до западни вестници срещу демонизацията им на Русия. Има на какво да се учим.

 

Символите на победата – паметниците, Георгиевската лентичка – са сакрални и не подлежат на профаниране, 

 

трябва да си запишат в тефтерчетата украинските „свидомити“ и българските цапачи на паметници, които впрочем в гр. Ню Йорк след първото си залавяне щяха две седмици да погребват умрели бездомници, а след второто да се запознаят със заведението на Райкърс Айлънд. Както не е прието цивилизовани хора да слагат свинско на евреи или говеждо на индуси, така не е прието цивилизовани хора да цапат руски паметници, свързани с Великата отечествена война и победата. Героизирането на Бандера и Шухевич (в България – ген. Луков) също ще среща нулева толерантност от руска страна, да не говорим за умишленото избиване на руснаци като в Одеса, Мариупол, Донбас и другаде, което утре без съмнение ще бъде квалифицирано от Международния наказателен съд като геноцид или военно престъпление. Отъждествяването на фашизма и комунизма също ще среща нулева толерантност от руска страна, но не защото всички руснаци са комунисти – половината не са, а защото фашизмът е врагът във Великата отечествена война и се отрича от всички, а паметниците на Ленин са символ на социалистическото, съветското, което се тачи от половината граждани, и дори стават символ и на руското там, дето то е жертва на злобен местен етнонационализъм.

 

За нас, българите, както вече сме говорили, такъв обединяващ, всенароден празник може да е само 24 май, както вече е било през Възраждането. Но за да стане това, трябва да се разчистят и недоразуменията с Русия, натрупани и по наша вина. Митологията на Великата отечествена война отрежда на България противоречиво място в руската душа; нямаше наши войници и на парада. Въпреки това

специалното отношение на България и Русия е обективен факт, 

засвидетелстван в археологическите глъбини на езиците ни, а в най-ново време подкрепен от огромния капитал от стопански, институционални, културни и човешки връзки до 1990 г.

Сърбите наистина маршируваха на парада и все се споменават в Русия като братя в двете войни, но това е пожелателно мислене и израз на историческа конюнктура. Макар и съюзници на Русия в двете световни войни – а то се определяше от външен фактор – заплахата от Австрия и Германия за Сърбия, и макар че се кълнат в нея, сърбите не познават и не обичат Русия като българите, не разбират езика и душевността й – те са й далече,и винаги са гледали на Запад, към иначе омразните им немци. Емоционалното отъждествяване от руснаците на Югославия от 90-те години и нейното кърваво, катастрофично разпадане с СССР и неговото до голяма степен разпадане е погрешна аналогия. Нито Сърбия е Русия, нито СХС – Югославия беше СССР, „руският свят“ или виртуалната Русия. Можеше да има прилика, ако в 1991 г. Елцин бе тръгнал да бомби Киев (както Милошевич – Осиек и Сараево), а той не се сети и Крим да си поиска; ако Русия беше разбомбила Киево-Печорската лавра, както черногорците – Дубровник; ако имаше 200 хиляди избити украинци, както имаше босненци, а всъщност по съветските мащаби трябваше да са два милиона, или ако имаше три милиона (30 милиона) украински бежанци; ако руските паратрупери бяха изнасилили десетки хиляди (стотици хиляди) белоруски жени като в Тузла и изклали 8 хиляди (80 хиляди) украински пленници, в т.ч. много непълнолетни (като в Сребреница); ако имаше стотици хиляди (милиони) избити и прогонени руснаци от Украйна като сърбите от Хърватска… За българите Югославия беше преди всичко антибългарски проект, но това в момента няма значение.

 

Дори и с това крайно русофобско ръководство България беше спомената поне два пъти (толкова чух и видях) по руската телевизия на Девети май: в края на военния парад водещите похвалиха България (и още една страна), че предават пряко парада по национална телевизия със синхронен превод, а вечерта на концерта – новото мултимедийно издание на Сочи – в номера с освобождаването на децата от концлагера на видеостените на фасадата на ГУМ се появиха пътни табели, сочещи настъплението на Червената армия в Европа:

Кадър от концерта за Деня на победата на Червения площад, 9 май 2015 г. 

Освен „Варна“ за момент се мярна и „Познан“ в Западна Прусия, днес Полша, и други градове, не се видяха добре от смяната на кадрите, но не бяха повече от 4–5. Табелите приличат на анимация, добавена от авторите на шоуто.

Разбираемо е, че Варна, толкова споменавана в последните години в руските медии покрай „Южен поток“ и другите затрити от герберите инвестиционни проекти, един от които беше голям завод КамАЗ, пък и домакин на московския градски детски лагер, на руски музикален фестивал и дом на над 20 хиляди постоянно живеещи руснаци, пък и до последните събития – предпочитана дестинация за московски летовници с три-четири полета дневно с „Джъмбо джет“ от Домодедово, някога и директен влак, а след украинската криза – споменавана и като натовски хъб срещу Русия, с намек за ролята на града срещу Севастопол в Кримската война – та разбираемо е, че тази Варна може и да е била в ума на авторите на видеото в Москва. Както ставащото в Москва през последните дни беше в ума на милиони българи, които се възхищават от видяното и мечтаят да го видят и у нас.

 

 

Автор: Валентин Хаджийски

Източник: http://glasove.com

Posted on 15.05.2015, in Анализи, Международна политика and tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: