Историческата война против Русия продължава (втора част)


Историческата война против Русия продължава (втора част)През 1991г. Западът по ред причини не успя да реши „руския въпрос“. Най-вече заради това, че неговите господари не бяха убедени, че Русия някога ще се съвземе. Сирийската криза през 2013г. показа, че това не е така. Отговорът бе американо-нацисткият преврат в Киев, директна агресия срещу руския свят.

Но този път на „заговорниците и подпалвачите“ не всичко им се получи: нашата „кримска виктория“ и съпротивата на Новорусия объркаха картите на „плановиците“. А глобалната криза по същото време се изостряше, както и борбата на световния елит. Русия и Китай създават на Запада все повече проблеми, а да ги противопоставят един на друг, както два пъти се случваше с Германия и Русия, едва ли ще се получи. Отчитайки ниското професионално ниво и, така да се каже, повишената невротичност на формалните ръководители на западните държави (остра критика на поведението им, в която се споменават горните характеристики, отправи по повод украинската криза Х. Кисинджър), не бива да се изключва, че те за пореден път ще се опитат да тласнат света в голяма война, избирайки за главна мишена Русия. За това свидетелства разюзданата антируска и антипутинска пропаганда, която се разгърна на Запад по време на сирийската криза и достигна апогея си в хода на украинската криза.

За тези 70 години от май 1945г. досега светът кардинално се промени. Изчезна Съветския съюз, разруши се „Ялтенско-Потсдамската система“, на нашата граница се създаде натовски плацдарм за бъдещи действия срещу Русия.

Украинската криза ясно демонстрира целите на определени крила на северноатлантическата върхушка – подготовка за това, което не успяха да направят в Мюнхен през септември 1938г., когато бе отключена бездънна пропаст и всъщност започна световната война.

В тази война различни групировки на Запад преследвали различни цели. Имперският сегмент на британския връх се стремял чрез силата на Третия райх да унищожи и разчлени СССР, а след това да разгроми отслабената от войната Германия и да поставит под свой контрол цяла Европа. За доминиращия политико-икономически сегмент на САЩ важен бил демонтажът на британската и френската колониална империя – това било нужно за стратегическите цели на крупния финансово-промишлен капитал на САЩ – и заради фактическия провал на широко рекламирания „нов курс“, и конкурентните действия на британците (през 1929-1931г.), директорът на Централната банка на Англия М. Норман „затворил“ Британската империя – 25% от световния пазар – за „външния свят“, тоест за САЩ.

Отговорът на подобно нещо можел да бъде само един – унищожаване на британския колониален „райх“, за което откровено са говорили представители на американските делови и политически кръгове, в частност, Алън Дълес. На американските глобалисти пречела последната световна империя – Британската, и именно Третият райх като германската квазиимперия се разглеждала от американската върхушка като бъдещ терминатор на Мъгливия Албион.

Някои смятат, че планът бил тази работа да се свърши от Райха заедно с СССР. Мисля обаче (и в това съм съгласен с А. В. Багаев), че на СССР е била отредена различна роля: той е трябвало да стане терминаторът на Третия райх след разгрома на последната Британска империя. Друг е въпросът, че Сталин едва ли би позволил да бъде въвлечен в такава игра – той би се постарал да играе на противоречията между другите играчи. Което всъщност и се случило.

Не бива да се смята, че цялата британска върхушка е действала от имперски позиции. В нейния състав е имало и две други фракции: едната не смятала да жертва Великобритания заради империята, а другата се съюзила с американските глобалисти, образувайки англо-американски глобалистки блок. САЩ не били заинтересувани от германо-съветски конфликт, докато британските имперски хора правели всичко, за да го провокират.

И трябва да се каже, че със своите действия от май-юни (полетът на Хес и последвалите преговори) те успели да го постигнат, надигравайки и САЩ, и СССР. На 22 юни 1941г. Хитлер, получавайки определени гаранции от Албион (в противен случай той никога не би оттеглил дивизиите си от Западния фронт) адмирал Канарис* нападнал СССР. В резултат се създава англо-американско-съветска антихитлеристка коалиция, но едва след като СССР показал, че независимо от тежките поражения може да разгромява врага и да го победи.

Затова през август 1941г., когато става ясно, че СССР не е паднал и още повече – няма да падне, англо-американците започнали да разработват свои планове за следвоенното световно устройство („Атлантическата харта“), а СССР през януари 1942г. в разгара на битката под Москва разработвал свои планове („Комисия по следвоенния проект за държавно устройство на страните от Европа, Азия и други части на света“ начело с Молотов и автора на Устава на Коминтерна, „сивия кардинал“ на съветската криптополитика Ото Куусинен).

Нападението на Германия над СССР, мощната съпротива на Червената армия през лятото на 1941г. и формирането на антихитлеристката коалиция спасили Великобритания от поражение, но всички тези фактори станали основа за нейната ликвидация: както казват англосаксонците – „Every acquisition is a loss, and every loss is an acquisition“ („Всяка придобивка е загуба и всяка загуба е придобивка“). В резултат на военните действия на СССР и САЩ Британската империя била подкопана, а скоро след войната прекратила и своето съществуване – англо-американските глобалисти получили своето, но веднага след победата над Британската империя (и Третия райх) се изправили пред СССР в качеството му на нов, много по-мощен, отколкото били немците и британците, взети заедно, глобален противник – победоносния СССР.

След горбачовската капитулация и елцинските „бандитски деветдесетте“ изглеждаше, че плановете на глобалистите по отношение на Русия са се осъществили напълно на „принципа на Клинтън“: „Ние ще позволим на Русия да бъде, но няма да й позволим да бъде велика държава.“ Обаче в хода на сирийската и особено на украинската криза Русия със своите принудителни отбранителни действия направи заявка за връщане на великодържавния си статут, смачкан от Горбачов и Елцин. И ако това са първите и неголеми крачки, именно от първата крачка, както казват мъдрите китайци, започва „път, дълъг хиляди мили“, на което колективният Запад реагира веднага.

Какъв е сегашният баланс на голямата политика – след 70 години от нашата победа и 77 години от мюнхенската антисъветска (антируска) конспирация?

Ако през 1938г. на нашата граница са довели държава, на която протонатовците възложили ролята да извърши агресия против СССР, то сега на границата на РФ вече са самите натовци (без никакво „прото“), които се опитват да създадат потенциална агресивна държава начело с русофобска хунта, чиято политика трябва да провокира Русия на такива действия, които „световното съобщество“ (разбирай: северноатлантическата върхушка и контролираните от нея СМИ – средства за масова информация, а по-точно СМРАД – средства за масова реклама, агитация и дезинформация) ще поднесе като „агресия против миролюбивия Запад“ с всички произтичащи последствия.

Сега е ясно – за когото не е сляп в крайна сметка – как се препокриват епохите. През 1930г. колективният Запад (наистина, без активното участие на САЩ, които тогава искали да подчинят британоцентричния Запад) насърчавали немските нацисти, насъсквайки ги против СССР. Днес същият Запад, но вече начело със САЩ (по-точно, онази част от англо-американския истаблишмънт, която опъва жили: свои и чужди, за спасяване на долара) също подтиква против Русия нацистите, само че този път украински. Нещо повече, Западът и така наречените „съюзници по антихитлеристка коалиция“, отначало проточили откриването на „втори фронт“ до 1944г., а от 1944г. започнали да точат ножа срещу СССР, сега отказват да гласуват за осъждане на нацизма, за резолюция за осъждане на нацизма – тук коментарите са просто излишни.

От една страна, днешната ситуация в света се отличава от края на 30-те и началото на 40-те години не в наша полза: първо, днешна Русия е значително по-слаба от СССР, при това не само и дори не толкова във военен план (благодарение на ядреното оръжие ние до днес можем да нанесем неприемлива вреда на главния агресор на нашата епоха – САЩ), колкото в икономически и, което е по-важно, в социално-политически и идейно-духовен.

В края на 30-те, след като през 1936г. за пръв път бе употребен терминът „съветски патриотизъм“, а 7 ноември за пръв път престана да бъде празнуван като първия ден на световната революция, започна процес на акцентиране на руските традиции, на националната култура, на руската воинска слава. Това обаче едва ли може да се сравни с днешната мода МФБ (монархизъм, феврализъм, белогвардейщина), комплекс, при който във вид на национална традиция се насаждат постсамодържавие и белогвардейска реалност, тясно свързани със северноатлантическия Запад, икономически и ценностно ориентирани към него. Възможно е определени сегменти в управляващата класа в РФ да чувстват класова близост именно с тази реалност.

За разлика от края на 30-те и началото на 40-те години Западът на държавно (блоково-държавно) ниво излиза като единно цяло начело с главния лидер – САЩ. ФРГ и Япония всъщност се явяват американски протекторати, Великобритания действа в симбиоза със САЩ, а Франция със сегашното й ръководство може да не я слагаме в сметката.

В същото време има три фактора, способни не само да неутрализират горните два, но и да ги прекратят:

Фактор „А“ – променящата се в държавно-патриотичен план ситуация вътре в Русия, тъй като на върха (изострящата се сирийска и особено украинска криза противопоставят „търговците“, готови да продадат страната на транснационални корпорации и диспечери, чиито политико-икономически интереси изискват бетониране на суверенитета и създаване на международни антиглобалистки териториални и политически обединения/блокове), но и в низините – ръстът на съзнанието, какво представлява наистина Западът, какви са неговите цели въобще и по отношение на Русия, преосмисляне в позитивен план отношението към съветското минало и в негативен – към капитализма. Всичко това създава друг морално-политически климат в сравнение с 90-те години.

Фактор „Б“: на световната арена се появи нов мощен играч – Китай. И ако неговата икономическа мощ и степен на противопоставяне на САЩ нямат смисъл да се оценяват, наличието на толкова тежки „фигури“ на нашата половина на глобалната шахматната дъска сериозно променя ситуацията. Военният потенциал на РФ заедно с демографско-икономическия потенциал на КНР превръщат тези две регионални държави в супер Евразия, особено в сравнение със западната „евросъюзна“ част с нейните икономически кризи, социален упадък и морално-духовна деградация.

И накрая, фактор „В“: работата не е само във възхода на Китай сам по себе си – „червеният дракон“стана заплаха за обединените компании на световната върхушка, чиито мениджъри са исторически – от 19-и век на сцената – един Рединг, Самюъл и други, не по-малко влиятелни от Ротшилд, но не толкова известни кланове. Този клъстър разглежда Китай като средство за разрушение на доларовата система и създаване на нов световен ред, посткапиталистически.

По тактическа перспектива Русия се вписва заедно с Китай в този проект. А това означава, че резултатът е „един на един“ със Запада на ниво междудържавни игри, на ниво наддържавни игри, игрите на невидимите наднационални структури на световните обединения и управления и стоящите зад тях структури (клубове, ложи, комисии и др.), също на руски кланове – в крайна сметка определени сегменти от нейния елит сигурно може да имат и сигурно имат съюзници в борбата за посткапиталистическо бъдеще – може би не светло, но по-хубаво от намръщеното утро на тъмната безпросветна нощ.

В такъв смисъл, ако в края на 30-те години СССР играе на междудържавни, междуимпериалистически противоречия, то сега става дума за наддържавни, глобално-клъстерни противоречия на световната върхушка, която може и трябва да бъде използвана.

И ако в края на 30-те и началото на 40-те години е върхът на поредната структурна криза на капиталистическата система, то сега имаме системна криза на капитализма, последният вече е изчерпал своята социогенетическа програма и трябва да бъде заменен с друга система.

Пред очите ни в средата на 70-те години се разгоря грандиозна социално-икономическа и психо-историческа битка за това кой кого да изхвърли в борбата не просто за място в посткапиталистическата система, а за съхранение и увеличение на властта и привилегиите на намаляващи – особено ако се зададе геоклиматична катастрофа – ресурси.

Запазване или срив на долара е само една от лотариите, макар и много важна. Доларът, дори в сегашното си състояние – е тухлата, която ако се махне от стената, може да я срути. А защо сражението за долара между двама световни клъстъри е възможно да се обърне в Голяма война, която може да прерасне в евразийско-североатлантическа (или дори руско-американска), зад която ще стоят далеч не само руски или американски интереси.

Да не дава Бог нова война, но ако тя не може да се избегне, то ние, както СССР през 1941-1945г., трябва да направим всичко, за да погребем това, което за нас е най-голяма заплаха, а след това да не проиграем нашите съюзници, да неутрализираме тази сила, която ще определят за терминатор на непосредствените победители. А за това трябва да се изучава опитът на Великата отечествена, тоест на Втората световна война, както и другите войни на 20-и век: от Първата световна до студената, тоест първата глобална. Разбира се теоретическото осмисляне трябва да е от гледната точка на нашите интереси днес и в бъдеще.

Днес можем да кажем, че научихме далеч не всички уроци на Втората световна война, която плавно премина в студена война. По-бързото изучаване на тези уроци е необходимо условие, че ако се наложи да можем да се подпишем на руините на крепостта на победения враг. Ние разбира се сме мирни хора, но нашият брониран влак, тоест ядрена и друга мощ, умножена по силата на психоисторическото оръжие и мирните и военни национални/имперски традиции, винаги трябва да са ни на въоръжение. В това е един от главните уроци на на нашата победа от 9 май 1945г.

Когато през 1941г. врагът нападна нашата страна, нашите бащи и деди го свалиха от върха на военната машина и се разписаха на райхстага. Въпросът е – ако врагът още веднъж посмее да посегне на нашето право да бъдем в историята, къде и на какво ще се разпишем?

*Адмирал Вилхелм Канарис е шеф на Абвера – военното разузнаване и контраразузнаване при Хитлер. В началото на 1941 г. провежда успешна операция по дезинформация на съветското командване. Той успява да убеди съветското разузнаване, че Германия възнамерява да нападне Великобритания и по този начин да осигури внезапност на нападението над СССР.

 

 

Автор: Андрей Фурсов, „Миру-мир“

Превод: Рени Нешкова

Източник: http://glasove.com

Posted on 13.05.2015, in Анализи, История, Международна политика and tagged , , , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: