Разузнаването е най-романтичната професия


Разузнаването е най-романтичната професия

Андрей Безруков (Доналд Хитфилд)

Доналд Хитфилд притежавал консултантска фирма в САЩ, получил образование в Харвард и с жена си възпитавали две деца.
Бил напълно успешен американски гражданин.

Едва ли някому от неговите познати и колеги можело да хрумне, че истинското име на Доналд Хитфилд е Андрей Безруков, както и, че е ръководител на руска разузнавателна група.

Безруков работел в чужбина под прикритие още от края на миналия век и през това време не е произнесъл нито една дума на руски.
Преди две години беше издаден от предател, след което се завърна в Русия…

– За начало, нека уточним как се нарича онова, с което се занимавахте в САЩ? Шпионаж?

– Занимавах се със същото, с което американските служби се занимават в Русия. Тук разликата е в понятията. На английски шпионаж се превежда като „spying“, но в руския език „spy“ има 2 значения: „шпионин“ и „разузнавач“. Ето защо думата може да бъде преведена различно. Неслучайно в Съветския съюз своите бяха наричани с хубавата дума „разузнавач“, а враговете – „шпиони“.

– Казват, че през цялото време не сте произнесли нито дума на руски?

– Така е. Това е особеност на нелегалната работа. Не можеш да използваш родния език дори в дома си и през цялото време се намираш под строг самоконтрол. Но след няколко години работа това се превръща в нещо съвсем естествено. Дори сънуваш на други езици. Двамата с жена ми и досега си говорим главно на английски и френски.

– Съпругата Ви с Вас ли работеше? И тя ли беше под прикритие?
– Да, съпругата ми Елена също е професионален разузнавач, в чужбина работихме заедно от първия до последния ден.

– Живяхте дълго време в една страна, като фактически работихте срещу нея, така ли да разбираме?

– Вижте, разузнаването не се определя от това, против кого работиш. Разузнаването се определя от това, за кого работиш. Да работиш „против някого“, това не може да бъде ориентир, понеже задачите може да се променят. Като разузнавач ти работиш, за да принесеш полза на своята страна. Престъплението може да бъде против някого – но разузнаването като дейност има патриотичен характер.

– В такъв случай как възприемахте хората наоколо си, ако не като врагове?
– Като основен обект за изучаване. Това е страна, която ти трябва да познаваш, и трябва да искаш да разбереш хората, за да помогнеш на ръководството на собствената си страна да взема правилни решения.

– Тоест, разузнавачът е нещо като учен под прикритие?
– Да, твърде често се поставят въпроси за познаването, за разбирането. Бих казал така: за да победиш, трябва да разбереш. А за да разбереш – трябва да обичаш. Тоест: ти трябва да обикнеш страната, в която работиш. Наличието на разузнавач като човек, който, въпреки дезинформацията, може на място да разбере какво се случва, е позитивен стабилизиращ фактор. За да се подготви една държава и да се защити, понякога е достатъчна трохичка информация. Бих го казал така: разузнаването по същността си е отбранително мероприятие.

– Успяхте ли да обикнете САЩ?
– Не бих казал, че към обикнал тази страна. В културен план съм живял в по-интересни страни от Съединените щати. Но, разбира се, уважавам американците. Харесвам много черти на американския народ: оптимизъм, изобретателност, готовност за необходими промени, умението честно и бързо да признаваш и поправяш грешките си.

– Къде повече Ви харесва да живеете: след размяната в Русия или в САЩ?
– Честно казано, сега ми е по-интересно да живея в Русия. Първо: това е моята култура. Но главното е, че в Русия съм свидетел на исторически момент: развива се процес на създаване и укрепване на една нова страна. Този процес е сложен, болезнен, но извънредно интересен, особено за мен, понеже моята работа беше да разбирам какво реално се случва и какви сили стоят зад събитията.

– Може ли да уточним: работили сте в САЩ от 1999 г., а преди това?
– Не мога да коментирам.

– Какъв бизнес имахте в Америка?
– Аз съм специалист по стратегическо прогнозиране, по формиране на бъдещето. Моите научни статии и патенти са главно в тази област. Работил съм с водещи корпорации и държавни органи на редица страни, в това число и на САЩ. Но, като консултант, ми се е налагало да работя и по други направления: да управлявам промени в корпорациите, да организирам борба за крупни договори и т. н.

– Парите, бизнесът, който трябва да движите – това си е цял живот в чужбина…
– Да, разбира се. Въобще, ако се гледа от професионална гледна точка, когато човек в моята ситуация се озове в чужбина, той трябва изцяло да построи живота си и в личен, и в семеен план. Човек фактически започва да живее отначало. Може да се каже, че се чувстваш друг човек. Двамата със съпругата ми отлетяхме на тази командировка с един куфар. Трябваше отново да получаваме образование, да търсим работа, да създаваме бизнес, и то не само един. При това без никаква помощ и с минимални средства – спомняте си колко беше тежко в нашата страна по онова време. И заедно с това да се занимаваме с главната си работа: да изпълняваме поставените задачи.

– Как попаднахте в Харвардския университет?
– В Харвард получих диплома на магистър по държавно управление. При постъпването преминах детайлна подборна процедура, както и другите кандидати, включително тестове, мотивационни писма, препоръки… По онова време вече имах и диплома на специалист по световна икономика, и опит в създаването и ръководството на бизнес. Тоест, по степен на подготовка не се различавах от другите кандидати.

– Необходим ли е актьорски талант на разузнавача?
– Мисля, че да.

– А самият Вие никога ли не сте искали да бъдете актьор?
– Не. Просто актьорът се превъплъщава за определено време – а после се завръща към собствения си живот. В разузнаването превъплъщението е постепенно, но по-дълбоко и всеобхватно. Наистина ставаш човек от друга нация, с друг език – но не и с други идеи.

– Случвало ли се е психологическата умора, ако е имало такава, да достигне критично ниво – така, че да сте готов да зарежете всичко?
– Не, не ми се е случвало, защото много обичах работата си. Чувствам се като много щастлив човек. По душа бях и си оставам романтик. Разузнаването е най-романтичната професия. Моите колеги и съратници – и онези, които познавам лично, и други, за които само съм чувал, са хора удивителни, талантливи, необикновени, често сложни като човешки характери. Това са поразително чисти хора. За техните съдби, често трудни в личен план, може да се пишат книги. Жалко и трагично е, че за най-добрите от тях нерядко узнаваме едва след смъртта им, а понякога и изобщо не узнаваме… Знаете ли, работата в нелегално положение пречиства хората, причастява ги към нещо по-висше – за суета просто не остава време.

– Какви качества са важни за разузнавача? Кое е основното?
– Мисля, че патриотизмът. В това и само в това е целият смисъл на нашата работа. Парите не може да бъдат смисъл на живота за един разузнавач. Само човек, предан на идеите си, може да работи такава работа, като разбира, че е възможно да прекара остатъка от живота си в затвора. Това не може да бъде компенсирано с никакви материални блага.

– Работата на разузнавача прилича ли на филмите за Джеймс Бонд? Какво представлява тя: рутина или все пак истински риск?
– Ще го кажа така: разузнавателната работа се организира не, за да бъде провалена. Тоест, рискът е ясен и се вземат такива решения, които да го минимализират. Разузнаването не е авантюрно приключение. Ако се държите като Бонд, ще приключите до обед, най-много до вечерта. Дори да си представим, че съществува магически сейф, в който са всички тайни: нали утре половината вече ще са остарели и няма да трябват никому. Висшата класа в разузнаването е да разбереш какво вашият опонент ще мисли утре – а не, какво е мислел вчера.

– Какво означава за Вас думата „патриотизъм“?
– Мисля, че патриотизмът – това е да разбирам своето място в света като част от Русия. Това са моите приятели, моите родители, моят род, който стига чак до Ермак – тогава моите прапрапрародители дошли в Сибир. Да забравя това – означава да остана без нищо. Като историк по първото ми, руско, образование, за мен е особено близка идеята за великата и трагична история на моята страна, на онези преломи, през които е минала, идеята за нейното безкрайно, мъчително търсене на себе си между Изтока и Запада.

– Такава национална искра има у всеки човек. Но не е ли тя само подправка в студената политическа борба?
– Не. Хайде, в такъв случай, да поговорим за националната идея, без да засягаме политическата борба. Националната идея – това е осъзнаване на обстоятелството какво място в света заема твоята страна, какво искаме като нация, какво можем да допуснем и какво не можем. Ако притежаваме общност и разбиране за това кои сме, накъде вървим, какви принципи са заложени в основата – тогава именно това е, което обединява хората, което се нарича „национална идея“. Онези идеи, които ни обединяваха по-рано, вече не са такива. Те останаха в миналото. Сега Русия се намира в процес на формиране на нови идеи. Политическата борба около това, какво да е бъдещето на Русия – това е доказателство за развиващия се процес на кристализиране на националната идея, елемент на съзидание.

– Как бихте характеризирали днешният период в историята на Русия?
– Струва ми се, че сегашният етап е много интересен, когато участваме в изграждането на нова страна. Това е болезнен период, през който са минали много страни. Главното е сами да не го провалим. Да не дестабилизираме страната – а да намерим общ език и да решим в каква посока трябва да се развиваме. Не сме на едно мнение, но като нация сме длъжни да дадем такъв отговор, за да не прекатурим лодката, в която сме всички.

– Сега Вашите деца са на 18 и 22 години. Те са родени в чужбина, нали?
– Да, нашите деца се родиха и пораснаха в чужбина. Там бяха както всички нормални деца, естествено, без да знаят нито една руска дума.

– Те са живели там цял живот? Може би в тях американското е повече от руското?
– Вярно е, че, преди да дойдат в Русия, в тях нямаше нищо руско. Но не бих ги нарекъл типични американци. Понеже знаехме как американският културен котел претопява всички по един шаблон, ние нарочно ги настанихме във френско училище. За да запазят европейския, открит, широк поглед към живота – вместо опростените щампи и кухата „политкоректност“. И, естествено, стараехме се да имат повече възможности да виждат и сравняват различни страни, сами да си правят изводи. Очевидно е, че, живеейки в друга страна, не можеш да се приобщиш към руските ценности. Но може да изпитваш ако не любов, защото те не познават страната, поне уважение.

– Как децата преживяха това, което се случи с вас, в частност арестуването?
– Арестуваха ни на рождения ден на по-големия ни син. Няколко минути децата мислеха, че това е просто игра: тълпа хора в тъмни костюми с черни автомобили… Разбира се, за тях това бе шок. Но им помогна да излязат от шока това, че ние, като родители, постоянно имахме с тях добър душевен контакт, открит диалог в семейството, взаимно разбиране и доверие. След арестуването те излетяха за Русия по наша молба, без да знаят кой ще ги посрещне и какво ги чака… Когато след размяната най-после се срещнахме с тях в Русия и те узнаха истината за нашата професия, всичките си вечери първия месец прекарахме в разговори за живота и историята. Мисля, че в края на краищата те разбраха защо сме направили определен избор в живота. Независимо от всички трудности на адаптацията в зряла възраст, в Русия те имат нещо, което преди никога не са имали – дядовци и баби, голямо семейство с дълга история, което ги обича.

– А предлагахте ли им някаква идеология?
– Не, ние ги възпитавахме да бъдат порядъчни, честни хора, открити за нови идеи, отворени към света. В крайна сметка: да бъдат хуманисти.

– Как живеят сега? Успяха ли да се интегрират в руското общество?
– Те са в процес на интеграция, който е твърде сложен. Разбира се, руският език не е най-лесният за учене. За две години имаха възможност да пътуват из страната – най-силно впечатление им направи природата, особено Сибир. Синовете ни имат свои планове, които не са свързани с политиката или разузнаването. Големият се интересува повече от бизнес, особено финансовата сфера.

– Вашата група беше разкрита, след като ви предаде един от офицерите на службата за външно разузнаване. Какво бихте му казали, ако го срещнете?
– Е, аз мисля, че във всички случаи този тип, Потеев, ще се постарае да не се срещне с мен…

– И все пак? Просто си представете…
– Знаете ли, нищо не бих му казал. Няма какво. Според мен, той до края на живота си ще се чувства достатъчно неуютно. Предателството е като язва: щом е вътре в тебе, ще те разяде. Не можеш да запазиш някакъв емоционален баланс в живота си, щом знаеш, че някого си предал или убил. А неговият баща е Герой на Съветския съюз. Той предаде не само себе си – той уби паметта на родителите си. Колкото и пари да са му платили, аз съм съгласен с Владимир Владимирович Путин, който каза, че на неговия живот отсега-нататък е трудно да се завижда. Или ще се пропие, или просто угризенията и неспокойствието ще го разложат: да се събуждаш всяка сутрин и да помниш какво си направил… В ЦРУ и ФБР много се радват на предателството на Потеев – но към самите предатели там, както и навсякъде, отношението е гнусливо. След две години в САЩ той навярно вече е усетил това. Вече им е омръзнал. Не им трябва повече. Като изстискан лимон.

– Какви мотиви е имал?
– Мисля, че е човек, за когото Родината и разузнаването са били второстепенни неща, нещо като разменна монета. Добавете към това незадоволени амбиции и алчност за пари – и той вече е готов да наруши всякакви принципи срещу определена цена.

– Сблъсквали ли сте се с разузнавачи, които са били купени или пре-вербувани?
– Не, никога. Не съм чувал за нито един истински професионалист, още повече пък за нелегал, който може да бъде пре-вербуван. Моите впечатления за предателя Потеев бяха точно такива: че е слаб като професионалист. Оказа се случаен човек в разузнаването – и ето го резултатът.

– Когато ви разкриха, опитаха ли се да ви подкупят или вербуват?
– Не. И от предателя Потеев, и от собствените си наблюдения знаеха, че е безполезно. Към мен и съпругата ми агентите на ФБР се отнасяха след ареста като професионалисти към професионалисти – с подчертано уважение.

– Може ли малко по-подробно за това, какво се случи, след като ви разкриха? Какво чувствахте в онзи момент?
– Помня, че веднага след арестуването бях в състояние на пълна вътрешна мобилизация, дори чисто физическа. Сякаш предишният ми живот, всички планове, отидоха на заден план, в някаква мъгла. Главното беше да разбера причината за провала и да намеря възможност да се свържа с жена ми и децата. Разбирах, че досегашният ми живот е приключил и започва друг етап – етап на борба по нови правила, който може да продължи дълги години. Това състояние на ежеминутна пълна готовност за абсолютно всичко продължи 10 дни, докато стана ясно, че на висше ниво се водят преговори за нашето освобождаване.

– Как Вие, експерт и историк, компетентен човек, виждате Америка?
– САЩ преживяват доста труден период, когато от супер-държава се превръщат в нормална силна страна. Може би, лидер в определени области – но не във всички. В Щатите това се възприема доста болезнено. Има хора, които задават въпроса: какво място ще заемат САЩ в света? Интересното е, че мнозина от тези хора – военната интелигенция, са един твърде образован слой, който може реално да оцени положението на страната. Тези военни предлагат САЩ да заемат позиция, ориентирана по-скоро към сътрудничество в решаването на глобалните проблеми не само пред страната им, но и на световните, като, например, забавянето на икономическия растеж – вместо да защитават навсякъде позицията си със сила. Но засега те са малцинство. Този диалог за бъдещето на Америка едва започва, но ние трябва да го следим, понеже той влияе и върху Русия, върху начина, по който те гледат на нас: като на противник или, което е по-реалистично, като на един от силните играчи в многополюсния свят.

– А как американците възприемат Русия?
– По принцип сред американските медии и политици Русия заема маргинална позиция. След като СССР изчезна, тях реално ги вълнува само темата за нашия военен потенциал, който все още представлява опасност. Не мисля, че американските политици се интересуват от някакъв друг аспект. Всичко за тях се свежда до щампи: Русия е несъвършена, играе не по правилата, не е демократична. Русия им се струва слаба и затова безинтересна, според тях тя не заслужава реален партньорски диалог. Това е както в отношенията между хората: за да ви уважават другите, трябва първо да уважавате самите себе си.

– Вие сте роден в една страна, работили сте в друга, която си е съперничела с първата, и се завърнахте в трета…
– Това, че аз заминах от страна, която се наричаше Съветски съюз, а се завърнах в друга, наречена Русия, въобще не ми повлия. За мен това е една страна. Моята страна.

Източник: http://www.ruskline.ru
Превод: Л. Чолаков
Реклами

Posted on 09.05.2015, in Анализи, Национална сигурност and tagged , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: