Денят 1 май в българската история


Денят 1 май в българската история

Снимка: Информационна агенция „Фокус“

Международният ден на труда се чества в България за първи път през 1890 г.. За първи път е обявен за официален празник през 1939 г., а от 1945 г. се чества официално всяка година. На този ден през 1869 година Васил Левски поставя начало на Втората си обиколка на България. Левски преминава през Никопол и последователно обикаля десетки селища в Северна и Южна България
През 1873 година Христо Ботев издава в Букурещ първия брой на хумористичния вестник „Будилник“, илюстриран от Х. Дембицки. От вестника излизат само 4 броя.
А през 1881 година Княжество България е разделено на 5 военни области (от 11 юли – 6 области), управлявани от княжески комисари, които са руски офицери (до 2 септември).
На 1 май 1953 г. е открит Националният стадион „Васил Левски“. Националният стадион „Васил Левски“ е най-голямото спортно съоръжение с трибуни в България.
На 1 май са родени: първата българска поетеса след Освобождението – Екатерина Ненчева; Иван Андрейчин – български общественик, поет, литературен критик, преводач, публицист; Мая Нешкова – българска естрадна изпълнителка.

2006 г.
Георги Първанов назначава ген. Никола Колев на длъжността съветник по военната сигурност на президента.
Генерал Никола Колев е роден на 9 август 1951 г. в с. Караджово , Пловдивска област. През 1975 г. завършва Висшето военновъздушно училище, а през 1982 г. Националната военна академия „Г. С. Раковски“. От 1988 до 1990 г. учи в Генералщабната академия в Москва. Завършва Военен езиков институт в Сан Антонио, Тексас, и Институт по управление на отбранителните ресурси в Монтерей, Калифорния.
На 6 юни 2002 г. президентът издава указ за назначаването му като началник на Генералния щаб на Българската армия. През 2005 г. мандатът му е удължен с една година.

В букурещкия вестник “Адевърул” излиза статия според, която в проекта за доклад на Европейската комисия, който ще бъде публикуван на 16 май, се препоръчва присъединяването на Румъния на 1 януари 2007 г. и отлагането на България за 2008 г. Вестникът се позовава на дипломатически източници от Брюксел. Възможността за разделяне на двете кандидатки е предвидена в член 39 от присъединителния договор, като окончателното решение трябва да бъде взето от Съвета на ЕС.

Влиза в сила новият Закон за МВР, по силата на който досегашните национални служби се оформят като три генерални дирекции и като четири главни- Генерална дирекция “Полиция” , Генерална дирекция “Сигурност” , Генерална дирекция “Пожарна и аварийна безопасност”, Главна дирекция “Борба с организираната престъпност”, “Жандармерия”, “Гранична полиция” , Главна дирекция “Полиция”.

Федералният съвет на Австрия ратифицира договора за присъединяване на България и Румъния към ЕС по време на председателството на италианското правителство

1956 г.
Владимир Топенчаров публикува във в. „Отечествен фронт“ есето „Интервю с народа за дребните неща“, в което става дума за отчуждението на управляващите от народа и се призовава към демократизиране на управлението.

1953 г.

Открит е Националният стадион „Васил Левски“. Националният стадион „Васил Левски“ е най-голямото спортно съоръжение с трибуни в България. На Националния стадион се провеждат футболни мачове на националният отбор, за републикански първенства и финалите на турнира за Купата на България, а също републикански и международни първенства по лека атлетика. Националният стадион „Васил Левски“ разполага със спортни зали за джудо, художествена гимнастика, баскетбол, бокс, аеробика, фехтовка, тенис на маса и обща физическа подготовка.На територията на стадиона има две конферентни зали и три ресторанта.

1948 г.

Въведено е автоматично обявяване на точното време по Радио София.

1922 г.
Издадено е възвание на руски интелектуалци, емигрирали в България, за връщане в Русия след амнистия на съветското правителство. Основан е Съюз за връщане в родината (Союз возвращения на Родину) с орган в. „На Родину“, обединяващ около 65 местни организации.

1913 г.
Сключена е военна конвенция между Сърбия и Гърция за общи действия срещу България в случай на война. Окончателен съюзен договор между Сърбия и Гърция, насочен срещу България, е подписан на 19 май 1913 г. в Солун. По силата на военнополитическия договор от 19 май на Сърбия са предоставени всички земи на запад и изток от р. Вардар до планината Осогово. На Гърция са признати земите, намиращи се на юг от планината Беласица до залива Елефтера (разположен източно от устието на р. Струма). Двете държави се задължавали да си оказват пълна подкрепа, в случай че някоя от тях влезе във война с България. На 25 май от Белград е направено предложение двете държави веднага да анексират окупираните територии. В резултат през юни избухва Междусъюзническата война.
Началото на войната е поставено на 16 юни 1913 г., когато цар Фердинанд I чрез своя помощник-главнокомандващ ген. М. Савов издава заповед за действия на българската армия срещу армиите на Сърбия и Гърция, които от своя страна предприемат офанзива против България. Още преди 16 юни 1913 г. сръбският крал подписва манифест за обявяване на война на България с непопълнена дата. На 27 юни във военния конфликт се включват Румъния, а 3 дни по-късно – и Турция. Военните действия са прекратени с подписването на Букурещкият мирен договор на 28 юли 1913 г. Според договора, България е лишена в значителна степен от освободените от нея по време на Балканската война (1912-1913 г.) земи. България претърпява и значителни финансови загуби.

1899 г.
Провежда се шестия конгрес на ВМОК (Върховен македоно-одрински комитет). За председател е избран Борис Сарафов.
Борис Сарафов е роден в Либяхово, днес Илинден, Софийска област. Той е син на П. Сарафов и брат на Кр. Сарафов. Завършва Солунската мъжка гимназия през 1890 г. и Военното училище в София през 1893 г. Служи като офицер в Белоградчик. Войвода на чета в четническата акция на ВМОК (1895 г.). В периода май 1899 г. – март 1901 г. е председател на ВМОК. Сътрудничи с Г. Делчев и Г. Петров – задгранични представители на ВМОРО в България. Началник на Главния щаб на въстанието в Битолски революционен окръг по време на Илинденско-Преображенското въстание. През 1903-1904 г. пътува из Европа и популяризира идеите и делото на ВМОРО. Участва в Рилския конгрес през 1905 г. като представител на Битолския революционен окръг. Избран е заедно с Ив. Гарванов и Хр. Матов в Задграничното представителство на ВМОРО в България. Убит е заедно с И. Гарванов от Т. Паница.

1897 г.
Влиза в сила подписаният на 9 декември 1896 г. 10-годишен търговски договор с Австро-Унгария, предвиждащ налагането на мито от 14 %. До края на 1896 г. са подписани подобни договори с Русия, Англия, Франция, Италия, Сърбия и временни спогодби с Германия, САЩ, Белгия. Русия доброволно се отказва от капитулационните си привилегии по Берлинския договор.

1896 г.
Влиза в сила Наказателният закон (до 13 февруари 1951 г.), изработен на базата на наказателните закони в Унгария (1878-1879 г.) и Русия („Уложение“ от 1883 г.).

1886 г.
Княжество България е разделено на 5 военни области (от 11 юли – 6 области), управлявани от княжески комисари, които са руски офицери (до 2 септември).

1877 г.

Светият синод на Българската екзархия издава окръжно послание до всички епархии, в което изразява предаността на българския народ към османската власт. На 30 май подобно послание е отправено лично и от екзарх Йосиф І.

1876 г.

В хода на Априлското въстание са разбити въстаниците на връх Еледжик и при с. Ц. Петрич (югоизточно от Ихтиман).
Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г. в Копривщица. Поради предателството на един от присъстващите депутати на Оборищенското събрание, местните турски власти научават за взетите решения и предприемат незабавни контрадействия. На 19 април една конна полицейска група от Пловдив, предвождана от Неджиб ага, пристига в Копривщица, за да арестува ръководителите на местния революционен комитет. За да предотврати тази акция, Т. Каблешков заедно със своите другари нападат конака, където се е установила турската полицейска част. При завързалата се престрелка част от турските заптиета са убити, а други, начело с Неджиб ага, успяват да се измъкнат и избягат. Веднага след извършеното нападение Т. Каблешков изпраща до Панагюрище, където се намират ръководителите на IV революционен окръг, и до други места бързо писмо, с което приканва всички българи към повсеместен бунт. Понеже е подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета, то придобива известност като „Кървавото писмо“. Веднага след получаването на писмото в Панагюрище Бенковски обявява въстанието. Създава се Военен съвет, или т.нар. Привременно правителство, което става главен орган на революционната власт в IV революционен окръг. На него се възлага както ръководството на военните дела, така и осъществяването на новата гражданска власт в града. Той изпраща чета начело със стотника Ив. Парпулов – Орчо войвода, която да подпомогне въстаниците в Стрелча и осигури връзката между Панагюрище и Копривщица. Веднага след обявяването на въстанието П. Волов и Икономов се отправят към североизточните райони на окръга, а Бенковски, който междувременно организира своя конна дружина, т. нар. Хвърковата чета, се насочва към средногорските села Мечка, Поибрене, Мухово и др. и вдига населението на въстание.

Умира Спас Гинев – български революционер, участник в Априлското въстание (1876 г.), защитник на Перущица. За да не бъдат заловени живи от турците, убива жена си, 5 от 6-те си деца и няколко сродници и се самоубива.

Умира Кочо (Николчо) Честеменски – български национален герой, участник в национално-освободителното движение. От дете усвоява кундурджийски занаят. Премества се в Пловдив през 1869 г. и отваря обущарница. Член е на революционния комитет в града от 1870 г. Участва в подготовката на Старозагорското въстание (1875 г.) и в изготвяне на плана за действие в Пловдив по време на Априлското въстание. Подпалва дюкяна си в уречения час на 22 април 1876 г., но съзаклятниците му се отказват от плана. Същата вечер заминава за Перущица със семейството си. Избран е във въстаническото ръководство и помага за отбраната на селото от турската войска. След жестоки сражения заедно с много жени, деца и оцелели въстаници се озовава в обградената църква “Св. Архангел Михаил”. За да не попаднат в башибозушки ръце, убива жена си, дъщеря си и сестра си, накрая се самоубива. Много от обсадените в църквата последват примера му.

Загива Георги Обретенов – помощник-апостол в Сливенския революционен окръг по време на Априлското въстание.

1873 г.

Христо Ботев издава в Букурещ първия брой на хумористичния вестник „Будилник“, илюстриран от Х. Дембицки. От вестника излизат само 4 броя.

Умира Дейвид Ливингстън – английски мисионер и пътешественик. Изследва Средна и Южна Африка, басейна на р. Замбези и ез. Танганайка, открива водопада Виктория. Води борба срещу търговията с роби. Умира до ез. Танганайка. Тялото му е пренесено в Англия и погребано в Уестминстър. Неговото име носят град в Замбия, планина в Източна Африка и водопад на р. Конго.

1872 г.
Състои се Второ заседание на Общото събрание на БРЦК. Участниците в събранието започват обсъждането на програмните документи.
Във връзка с активизирането на националнореволюционната борба през 1870 г., в БРЦК се създават два центъра: външен и вътрешен. Първият е със седалище в Букурещ и има за задача да развива революционна пропаганда и да обедини силите на българската емиграция. За негов ръководител е определен Л. Каравелов. Вторият, наречен още БРЦК в Българско или Привременно правителство, се оглавява от В. Левски. Той насочва дейността си в българските земи, където Апостола разгръща неуморна дейност за изграждане основите на вътрешната организация. За внасяне на единство в революционната дейност от 29 април до 4 май 1872 г. в Букурещ се провежда Общо събрание, на което се обсъждат и приемат нова програма и устав (проектоуставът, озаглавен „Наредба на работниците за освобождението на българския народ“, е изработен от В. Левски и утвърждава изградената от него вътрешна революционна организация). Отчитайки условията в българските земи и международната обстановка на Балканите, Общото събрание на БРЦК взема решение за преминаване към незабавни революционни действия. В. Левски е определен за главен апостол в Северна България, Тракия и Македония и с получено за целта пълномощно се завръща в българските земи и продължава изграждането на вътрешната организация.
След обесването на В. Левски настъпва нов период в дейността на комитета. Предприемат се няколко опита за възстановяване на вътрешната организация в българските земи. През април 1873 г. за заместник на Апостола е определен Ат. Узунов, но той не успява да разгърне особена дейност, тъй като наскоро след това попада в ръцете на османските власти. През есента на същата година функциите на Централен комитет във вътрешността поема Търновският частен революционен комитет.
През 1875 г. започва третият период в съществуването на БРЦК. Най-силно влияние върху неговата дейност по това време оказват радикално-революционните възгледи на Хр. Ботев. През лятото на същата година избухва въстание в Босна и Херцеговина, което подтиква ръководителите на БРЦК към идеята за незабавно организиране на въстание в българските земи. Разгръща се активна дейност за неговата подготовка. По различни причини то избухва преждевременно през есента на 1875 г. и се ограничава само в Старозагорско, Шуменско и Търновско. Неговият неуспех довежда до нова криза в БРЦК, в резултат на което Хр. Ботев си подава оставката. Скоро след това и самият комитет се разпада.
В края на 1875 г. е формиран Гюргевския революционен комитет, който на практика се явява продължение на БРЦК.
Изграждането на БРЦК бележи последния и най-висок етап в организираното националнореволюционно движение на българския народ, връхна точка на което се явява Априлското въстание 1876 г.

1869 г.
Васил Левски поставя начало на Втората си обиколка на България. Левски преминава през Никопол и последователно обикаля десетки селища в Северна и Южна България. По време на обиколката той разпространява Прокламацията от “Привременното правителство в Балкана”, в която българското население се призовава да се включи в борбата за отхвърляне на чуждото политическо господство. При Втората си обиколка Васил Левски изгражда и първите революционни комитети във вътрешността на страната – в Ловеч, Плевен, Карлово, Сопот и др.

1853 г.

Представители на цариградските българи предават на княз Ал. Меншиков прошение, в което поставят въпроса за независима българска църква и право на обучение на български език.

На тази дата са родени:

1957 г.
Родена е Мая Нешкова – българска естрадна изпълнителка. Завършва Естрадния отдел на БДК през 1978 г. Участва в трио „Обектив“ (1977-1978 г.), с което концертира и записва. От 1978 г. се установява в Благоевград, където пее в оркестъра на Кирил Икономов (нейн съпруг). През 80-те години са популярни песните й с оркестър „Благоевград“ – „Конче вихрогонче“, „Слънчева обич“ и др., в които са вплетени близки до фолклора интонации и мотиви. Известно време работи с оркестъра в някои страни на Западна Европа. Концертира в бившите СССР и СФРЮ, печели награди от различни конкурси и международни фестивали на забавната музика.

1949 г.

Роден е Димитър Боримечков – художник фотограф, журналист и поет. Димитър Боримечков завършва журналистика в Кишинев. Работи в Тараклия – центърът на бесарабската българска общност в Молдова. Издава в-к „Български глас“, автор на поетичната книга „Синята далечина“ (1998 г.).
1872 г.
Роден е Иван Андрейчин – български общественик, поет, литературен критик, преводач, публицист. Завършва литература във Франция през 1898 г. Учител е в София до пенсионирането си през 1927 г. Той е един от учредителите и пръв председател на Съюза на българските писатели (1913 г.). Живее в Швейцария (1915-1919 г.). Появява се в литературата като преводач на руски поети. Първите му оригинални творби са със социална тематика – песни, стихотворения, разкази и импресии, събрани в книгите „Навеени мисли“, „Първа стъпка“, „Любов и мъка“. Под влияние на модернистичната френска литература твори предимно интимна лирика. Теоретик на българския модернизъм и един от първите му представители в поезията. Създава и теоретичен орган на модернизма – сп. „Нов път“ (1907 г.). Творчеството му е много голямо и разнообразно по обем – стихове, преводи на стихове и проза от руски и френски автори, оригинални и побългарени разкази, драматични творби, театрални критики, студии върху литературни и езиковедски проблеми, статии за любовта и жената и изключително много рецензии. Сътрудничи на сп. „Дело“, „Ден“, „Мисъл“, „Ново време“, „Нов живот“, „Художник“, „Съвременна мисъл“, „Съвременник“, „Начало“ и др. След Първата световна война взема участие в Международното обединение на писателите „Кларте“, основано от А. Барбюс. Съставя различни антологии, особено популярни от които са „Вечеринки и утра“ (т. I – IV, 1903-1911 г.; т. I – II, 1930-1931 г.). Издава литературни сборници от преводни разкази, драми, поеми, стихотворения. Превежда произведения на А. С. Пушкин, Н. В. Гогол, М. Метерлинк, Ч. Дикенз и др.

1866 г.

Роден е Борис Пожаров – български драматичен артист и режисьор. През 1883 г. постъпва в Румелийската трупа в Пловдив, а през 1890 г. основава в София трупата „Васил Левски“, преименувана по-късно в „Зора“. От 1897 г. е артист в „Сълза и смях“ и в Народния театър в София. Роли: Цинтио („Хубавата Сидония“), Победоносцев („Прекрасната мохамеданка“), Готлер („Кулата Нел“), Иванко, Отело и др.

1859 г.

В Русе е роден генерал-лейтенант Никола Рибаров – командир на 3-а пехотна балканска дивизия през Първата световна война.
Никола Илиев Рибаров завършва Военното училище в София. По време на Сръбско-българската война участва в организирането на прехвърлянето на българските войски към Сливница и се отличава в боевете при Пирот. През Балканската война е командир на 3. Пехотна Балканска дивизия и участва в сраженията при Акбунар и Чаталджа. След въвличането на България в Първата световна война е командир на 3. Балканска дивизия, която действа на Македонския фронт и води боеве при Страцин, Куманово, Призрен и Лесковац. Демобилизира се след края на войната. Никола Рибаров умира през 1927 г.

1855 г.

Родена е първата българска поетеса след Освобождението – Екатерина Ненчева.
Тя е дъщеря на медицински фелдшер, участник в Априлското въстание (1876 г.) и Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Съпругата му и трите й деца остават без средства. На годишнина от смъртта на бащата се самоубива 15-годишния брат на Екатерина. Тези трагични събития слагат тежък отпечатък върху душевността на бъдещата поетеса. Приживе бащата е местен от град на град и заедно с него семейството живее в Севлиево, Тутракан, Балчик, Плевен, Ловеч, Луковит, с. Батошево, Русе, Никопол. Екатерина Ненчева завършва IV клас на Американския колеж в Ловеч и гимназия в София. Студентка е по славянска филология. Омъжва се за публициста-общественик Ив. Харизанов и заедно с двете си деца следва съпруга си в градовете, където той е съдия и прокурор – Бяла, Търговище, Кюстендил, Нова Загора, Хасково, Пловдив, Враца. Учителствува в Кюстендил, Нова Загора, Пазарджик, Търговище, Хасково, Рила. Във Враца тя се разболява и семейството се връща в Пловдив, където след година Ненчева умира от туберкулоза.
Екатерина Ненчева пише стихове от 14-годишна възраст. Харесва поезията на М. Ю. Лермонтов, X. Хайне и особено от Дж. Байрон. Като студентка публикува в списанията „Летописи“, „Демократически преглед“, „Общо дело“ и главно в сп. „Мисъл“ (с псевдоним Велерина). През 1909 г. издава първата си и единствена стихосбирка „Снежинки“. По време на тежкото си заболяване печата в списанията „Съвременна мисъл“ и „Листопад“. Някои от писаните тогава стихотворения са издадени посмъртно. Творчеството на Екатерина Ненчева е първата в българската литературна история поетична манифестация на интимния вътрешен свят на жената. Екатерина Ненчева пише под псевдоними: Велерина, Велерина Харизанова.

На тази дата умират:

2007 г.

На 83-годишна възраст умира световноизвестният диригент маестро Захари Медникаров. Захари Медникаров е композитор, диригент основател на хор „Добруджански звуци”.
Роден е на 7 януари 1924 г. в гр. Добрич. От 1952 г. е главен диригент и главен художествен ръководител на хора “ Добруджански звуци”. През 1961 г. основава Детския хор на град Добрич.
Захари Медникаров е носител на редица престижни награди. През 1995 г. е удостоен със званието Почетен гражданин на Добрич, а през 2003 г. получава наградата на Програма “Хоризонт” на Българското национално радио – Музикант на годината. От 2004 г. община град Добрич инициира и организира Международен фестивал за детски хорове “Маестро Захари Медникаров”.

1982 г.

Умира Емил Георгиев – български славист, литературовед; член-кореспондент (1967 г.), академик (1977 г.). Брат на Вл. Георгиев. Защитава докторска дисертация във Виена. Завежда Катедрата по славянска литератури в Софийския университет; ръководител на Секцията по сравнително литературознание в Института за литература при БАН. Ценен е приносът му в изучаването на Кирило-Методиевото дело и славянските азбуки. Работи в областта на сравнителното литературознание и славянските литературни връзки, старобългарската и новата българска литература.

Умира Стоян Трендафилов – български офицер, генерал-лейтенант (1944 г.). Завършва Военното училище през 1919 г. Активен член на Военния съюз. Уволнен от армията като подполковник през 1935 г. и интерниран няколко пъти. Участва в организацията и извършването на Деветосептемврийския преврат през 1944 г. Генерал-майор (1944 г.), командир на танковата бригада в първата фаза на Отечествената война, командир на корпус в Първа българска армия (1945 г.). Преподавател във Военната академия (1945-1948 г.). Преследван от комунистическата власт, уволнен от армията и затварян в концлагери (1948-1953 г.). През 1954 г. е възстановен в армията и назначен за началник на Военноисторическия музей.

1966 г.
Умира Кирил Попов – български математик, астроном. Завършва математика и физика в Софийския университет, специализира в Париж, Берлин, Гьотинген. Посещава научни занятия в астрономическите обсерватории в Мюнхен, Хайделберг, Ница, Париж, Гринуич и Страсбург. Проф. в Софийския университет по диференциално и интегрално смятане. Научните му трудове засягат чистата математика и приложенията й в небесната механика и балистиката. Повечето от тях са печатани на френски и немски език. Академик от 1947 г. През 1965 г. става „народен деятел на културата“. Лауреат на Парижката АН (1926 г.), на Френската АН (1957 г.) и др. Получава Орден „НРБ“, I ст. през 1960 г. и Димитровска награда през 1950 г. и 1962 г.

1963 г.

Умира Стефан Младенов – български езиковед, диалектолог, историк на езика, индоевропеист. В периода 1898-1902 г. следва славянска филология във Висшето училище в София (днес Софийски университет “Св. Климент Охридски”). Специализира във Виена (1903-1904 г.), Петербург и Прага (1904-1905 г.), Париж и Мюнхен (1911-1912 г.). Д-р по филология на Пражкия университет (1905 г.). Редовен проф. и титуляр на Катедрата по общо, сравнително и индоевропейско езикознание в СУ (1921-1948 г.). Основател и редактор (заедно със Ст. П. Василев) на сп. “Родна реч” (1927-1943 г.). Автор е на повече от 1 100 труда по езикови и литературно-исторически въпроси. Член е на Българския археологически институт (1922 г.), дописен член на АН на СССР (1929), член на полската АН в Краков, на Славянския семинар при Кралския колеж на Лондонския университет. Основни трудове: “Увод в общото езикознание” (1927 г.), “Geschichte der bulgarischen Spache”, Берлин – Лайпциг (1929 г.), “Сравнително индоевропейско езикознание” (1936 г.), “Граматика на българския език” (с морфология от Ст. П. Василев) (1939 г.), “Български тълковен речник” (т. I. А-К, 1927-1951 г.), “Речник на чуждите думи в българския език” (1932 г.), “Етимологически и правописен речник на българския книжовен език” (1941 г.), “Съвременният български книжовен език и народните говори” (1943 г.), “История на българския език” (1979 г.).

1912 г.
Умира Васил Диамандиев – български общественик, деец на македоно-одринското освободително движение. Следва във Физико-математическия факултет на Московския университет (1860-1861 г.), по-късно в Киевския университет. Работи като учител в Кукуш (1861-1864 г.), Велес (1864-1866 г.) и Охрид (1866-1867 г.). Преследван от гръцкото духовенство, бяга в Русия през 1868 г. През 1869-1876 г. е учител в българското училище в Комрат, Бесарабия. Редактор е на в-к „Ехо на Болград“ (1872-1873 г.) и в-к „Ялпуг“ (1872-1873 г.). По негова инициатива е организиран Комитет за подпомагане на българските доброволци в Сръбско-турската война (1876 г.) и Руско-турската война (1877-1878 г.). След Освобождението (1878 г.) се установява в София. Депутат е в Учредителното народно събрание и в I Велико народно събрание (1879 г.). Той е един от учредителите (1878 г.) на Софийската публична библиотека (днес Нар. библиотека „Св. св. Кирил и Методий“) и неин помощник-директор в периода 1888-1891 г. Председател на Кюстендилския окръжен съд, член на Русенския апелативен съд, член на Върховния касационен съд (1883 г.). Директор на Първа софийска девическа гимназия (1885-1886 г.), на Народната библиотека в Пловдив (1891 г.). Председател на основаната от него „Македонска лига“ в Русе (1880 г.), на Македонското благотворително дружество в София (1882-1884 г.) и на дружество „Македонски глас“ (1884-1885 г.). Подготвя и изпраща чети в Македония. Участва в учредяването на Македонския комитет през 1895 г.

1905 г.
Умира Петър Корабаров – български офицер, полковник, брат на П. Корабаров. Завършва образованието си в Петербург през 1879 г. Служи в артилерията. В Сръбско-българската война (1885 г.) е началник на Военния арсенал в гр. Русе. Помага за отбраната на Видинската крепост. Участва в Русенския бунт през 1887 г., уволнен е от армията и емигрира в Русия. Завръща се през 1898 г. и продължава службата си в артилерията на българската армия.

1816 г.
Умира Св. Акакий Серски – българин от Солунско, загинал като новомъченик след публично проклинане на исляма в Цариград. Мощите на светеца се пазят в руския светогорски манастир „Св. Пантелеймон“.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус” са използвани следните източници:

Енциклопедия “България” – Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика” (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse”;

История на Българите – Късно средновековие и Възраждане – Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2004 г.;

История на Българите – От древността до края на XVI век – Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

История на Българите – Българската дипломация от древността до наши дни – Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

История на България по дати – Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

Български традиционен календар – БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV – XX век – Издателска къща “Хермес”, 2002 г.;

Българска военна история – БАН, 1989 г.;

История на войните в дати – Издателска къща “Емас”, 2001 г.;

История на Русия – Книгоиздателска къща “Труд”, 2002 г.;

История на Османската империя – Издателство “Рива”, 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times”;

Исторически бюлетин – на “The History Channel”;

Исторически бюлетин – на “World of Quotes”;

Исторически архив на Агенция “Фокус” – отдел “Архив и бази данни” и други.;

Източник:  Информационна агенция „Фокус“

http://www.focus-news.net

Posted on 01.05.2015, in Балканите, История and tagged , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: