Бежанската криза в Средиземно море: ЕС безпомощно кърши ръце


Бежанската криза в Средиземно море: ЕС безпомощно кърши ръце

© снимка: БГНЕС

Чудо на модерната инженерна мисъл – най-дългият шосеен и железопътен мост в Европа, съединява Скандинавия с основните европейски транспортни мрежи, свързвайки шведския град Малмьо с датската столица Копенхаген през протока Оресунд.

Осем километровият мост сближи Швеция и Дания. Когато обаче става дума за отношения към новодошли, двете съседни страни са на двата далечни полюса. Докато датчаните практикуват най-рестриктивната имиграционна политика в ЕС, шведите имат най-отворения и либерален режим спрямо бежанците и търсещите убежище в Евросъюза. За чужденци, сключили брак с датчани, е трудно да получат право да живеят в Дания. А в Швеция само през миналата година са били одобрени 80 000 искания за убежище – над два пъти повече, отколкото във Великобритания, която е 6 пъти по-голяма по население.

По отношение на имиграцията политиките на Швеция и Дания са като огъня и водата. Това е пример как в разгара на средиземноморската миграционна криза, в която виждаме как стотици хиляди хора дават пожизнените си спестявания на мрежи от трафиканти и рискуват живота си, за да достигнат до бленуваните брегове на Европа, няма такова нещо като европейска (или обща за ЕС) имиграционна политика.

Докато трагедиите във водите между Либия и Италия се множат с всяка изминала седмица, вестници, експерти, депутати, неправителствени и благотворителни организации шумно настояват да разберат какво смята Европа да прави по въпроса. Отчаянието и страданието, които потресени гледаме по телевизията и по интернет, подхранват негодуванието спрямо Брюксел, докато неизбрани, самодоволни еврократи, както се твърди, проявяват некадърност, безпомощност и цинично нежелание да намерят адекватен отговор.

Всъщност, брюкселските институции имат минимална власт върху имиграцията в Европа. Великобритания сама решава, а не Брюксел, колко прокудени сирийци да приеме. Берлин и германските провинциални власти сами определят дали да се предоставя убежище или да бъде извършена депортация. Ето защо вътрешните министри в 28-те правителства на срещата в понеделник в Люксембург можеха да се договорят или не какво да се прави с Лампедуза, а Еврокомисията или Европарламентът се задоволиха само със съжаление или празни думи. Демонстрирайки отчайваща безпомощност, комисията в Брюксел падна още по-ниско в неделя, когато каза, че е „огорчена“ от катастрофата с риболовния траулер в събота през нощта, при която може да са загинали над 900 души.

„Европейската“ имиграционна политика е пълна каша, кръпка от 28 съвсем различни национални системи, ограничени от националните политики и носещи отпечатъка на местната култура и история. Големите етнически малцинства във Великобритания и Франция са остатък от имперските времена. Германската мултикултурност произтича от чуждестранната работна сила, главно турска, докарана, за да подхрани „икономическото чудо“ от 1960-те години. Новите страни членки на ЕС от Източна Европа допреди едно поколение бяха затворени общества зад Желязната завеса без опит от масова миграция.

Те продължиха „да изнасят“ своите хора към Западна Европа, след като започна процесът на присъединяването им към ЕС през 2004 г. Миналата година Естония е получила 155 молби за убежище по данни на ЕС. Германия е получила над 200 000 – почти една трета от всички подадени молби за убежище в ЕС (общо 626 000, или с близо 200 000 повече, отколкото предната година).

На седем страни (една четвърт от всички членки на ЕС) се падат над три четвърти от молбите за убежище. Повечето получават откази. Въпреки че през 2013 г. 425 000 молби са били отхвърлени, по-малко от 40 процента от отказите са завършили с депортиране.

През последното десетилетие от Брюксел са направени безброй предложения за по-единна и координирана политика (за имиграцията), вариращи от схеми за „синя карта“ (по подобие на американската „зелена карта“), до улесняване на легалното влизане на мигранти в ЕС. Но възприемането на обща за ЕС схема е „забранена зона“ за всички национални правителства с изключение на онези, които биха имали полза от нея, тъй като тя би въвела система от квоти и по-равномерно разпределяне на бежанците и на търсещите убежище между страните от ЕС.

Сегашните правителства с лево- или десноцентристки характер се страхуват от това, защото имиграцията е една от най-опасните и парливи теми в националната политика на много страни. Британският премиер Дейвид Камерън се бои от ЮКИП (Партията за независимост на Обединеното кралство) по въпроса и се противопоставя на останалите страни от ЕС относно свободата на движение в Европа. Германският канцлер Ангела Меркел също държи
под око неотдавнашните големи антиимигрантски улични протести срещу „ислямизацията на Запада“ в нейната страна.

Когато бившият френски президент Никола Саркози търсеше начин да подбие популярността на антиимигрантския Национален фронт на Марин льо Пен, той избра по-твърд език по темата за имиграцията. Сегашният премиер социалист Манюел Валс също прибягна до подобен номер, докато беше вътрешен министър.

В неделя на парламентарните избори във Финландия антиимигрантските популисти под името Партия на истинските финландци достигнаха до второ място и сега претендират за участие в коалиционно правителство. Твърдата линия в Дания през последните 15 г. се дължи на влиянието върху коалиционната политика от националистическата антиимигрантска Датска народна партия. Подобна политическа динамика се наблюдава в Австрия, Холандия, Гърция, Италия и Унгария.

Факторът „страх“ е валиден и за Брюксел. При (поредната) трагедия до Лампедуза с над 300 жертви край италианските брегове през октомври 2013 г., европейската имиграционна политика влезе в дневния ред на една от срещите на върха на ЕС. Тогава Херман
ван Ромпой, който организираше и председателстваше срещата, отложи темата за юни миналата година. Защо? Защото националните лидери се опасяваха, че това би дало импулс на антиимигрантските партии в изборите за Европейския парламент през май м.г.

Следващия четвъртък в Милано лидерите на Европейската народна партия – най-голямото политическо семейство в Европарламента, трябва да се заемат с този въпрос. В тяхната все още неокончателна политическа проектодекларация, която „Гардиън“ успя да получи, се говори за въвеждане на квоти за разпределяне на имигрантите из 28-те страни членки според техния размер и богатство или в зависимост от това дали някакъв „праг“от наплив на бежанци в страната е бил достигнат. „Трябва да се разработи схема за вътрешно разместване на бежанци из ЕС“, се казва в документа.

Следващия месец Европейската комисия ще представи дискусионни насоки за европейска миграционна политика, съдържащи подобни предложения. Правителствата вероятно ще се дистанцират от подобни намеци, както винаги са правили. Но положението в Средиземно море се изплъзва от контрол. Задава се лято със заглавия за „Срама на Европа“. Политиците може да изпуснат нещата, тъй като събитията налагат политически решения./БТА

 

Йън Тейлър, в. „Гардиън“

Източник: http://dariknews.bg

Posted on 23.04.2015, in Анализи, Общество and tagged , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: