Фредерик Енгдал*: САЩ се опитват да запушат пробойните на своя „Титаник“


Фредерик Енгдал*: САЩ се опитват да запушат пробойните на своя „Титаник“„Вашингтон премахна независимата отбрана на ЕС още преди 20 години с подписването на Маастрихтския договор. Сега ЕС предлага да се създаде независима от НАТО армия, но Вашингтон само се смее. Нещо повече, Русия все по-силно привлича немската промишленост. По информация на шефа на американската частна разузнавателно-аналитична компания „Стратфор“ Джордж Фридман в продължение на сто години стратегията на САЩ била да се предотврати всякакво сближаване на Русия и Германия.“

Г-н Енгдал, в своята книга „Столетие на войни“ вие давате интересен анализ на събития от ХХ век. Много ми хареса описанието на кризата от 1973 г., когато нефтът рязко поскъпва.

– Според мен за ръста на цените на нефта са виновни не нефтените шейхове, а САЩ и Великобритания. По-точно англосаксонските банки, нефтените компании и военнопромишленият комплекс. Към 1971 г. златният резерв е по-малко от една четвърт от официалния дълг на САЩ. Това по принцип означава, че ако всички чуждестранни притежатели на долари поискат да се обезпечат със злато, то Вашингтон не би могъл да го направи. Обявявайки на световните притежатели на долари, че техните зелени хартии повече няма да се обменят за злато, президентът Никсън „прекъсна кислорода“ към световната икономика. Световната търговия след 1971 г. стана една арена за спекула с различни валути.

Истинските архитекти на стратегията на Никсън са се намирали във влиятелните търговски банки на Лондонското сити. Сър Зигмунд Варбург, Едмон де Ротшилд, Джоселин Хамбро и др. видели нечувани възможности в отказа на Никсън през лятото на 1971 г. от златния стандарт „Бретън-Уудс“. След август 1971 г. при съветника по национална безопасност Хенри Кисинджър доминиращата политика на САЩ стана контролът, а не развитието на световната икономика. Първостепенна задача на 70-те години стана намаляването на населението в развиващите се страни, а не трансфер на технологии и стратегии за промишления растеж.

Американското министерство на финансите е разработило секретно споразумение с валутната агенция на Саудитска Арабия, официално одобрено през февруари 1975 г. Според него огромните нови саудитски свръхдоходи от продажбата на нефт в значителна степен трябвало да бъдат инвестирани за погасяване на дефицита на правителството на САЩ. В Саудитска Арабия изпратили младия инвестиционен банкер Дейвид Малфорд, който станал главен „съветник по инвестиции“ на Централната банка на Саудитска Арабия, за да направлява саудитските нефтодолари към правилните банки, естествено, в Лондон и Ню Йорк.

Трябва да се обърне особено внимание на това как нефтената криза засегна ФРГ. Икономиката на тази страна се развиваше успешно, ръстът на промишлените показатели изумяваха целия свят. След като от 1971 г. САЩ престанаха да обменят долари за злато, много страни започнаха да предпочитат германските марки.

В резултат на това марката силно се стабилизира по отношение на долара, в САЩ това се възприе като заплаха. Още повече че през 1969 г. постът канцлер се зае от социалдемократа Вили Бранд, който започна да провежда политика на сближаване със СССР както в политически, така и в икономическите области. Именно той през 1970 г. подписа знаменитата сделка „газ – тръби“. И нещо повече, по време на арабо-израелската война през 1973 г. Вили Бранд обяви, че ФРГ ще спазва неутралитет, и забрани американците да използват базите си в Германия за доставка на оръжие за Израел. САЩ обаче не обърнаха внимание на тази забрана. В резултат на това Германия, както и други страни на Запад, изпитаха върху себе си действието на „нефтеното оръжие“.

Очевидно американците не можеха да простят такова своеволие от страна, която след Втората световна война беше фактически окупирана от техни войски. През 1974 г. последствията на нефтената криза принудиха редица германски банки да банкрутират, което доведе и до отслабване позицията на германската марка. Цената на вносния петрол в Германия се увеличи през 1974 г. на невероятната сума от 17 млрд. германски марки, а половин милион души се оказаха безработни. Шокът от внезапното 400% повишаване на цената на основните енергийни суровини имаше опустошителни последствия за германската промишленост, транспорта и селското стопанство. През 1974 г. Вили Бранд беше принуден да подаде оставка. Обвиниха го, че не се справя с петролната криза. Освен това „неочаквано се изясни“, че съветникът на Бранд – Гюнтер Гийом, бил агент на разузнаването на ГДР.

Голяма част от по-малко развитите световни икономики, които не притежаваха значителни петролни залежи, внезапно бяха поставени пред необходимостта от неочакваното и невъзможно за тях 400% увеличение на цената енергийния си внос, без да се броят химикалите и торовете за селското стопанство, произвеждани на базата на петрола.

През 1973 г. Индия имаше положително салдо на търговския баланс, това беше здравословна ситуация за развиващите се икономики. През 1974 г. Индия имаше във валутния си резерв 629 млн. долара, от които тя беше длъжна да плати годишната сметка за внос на петрол от 1.2 млрд. долара, тоест почти два пъти повече. Судан, Пакистан, Филипините, Тайланд и много други страни в Африка и Латинска Америка се озоваха през 1974 г. със зейнали дефицити в своите платежни баланси. Като цяло по данни на МВФ развиващите се страни през 1974 г. имат общ търговски дефицит на стойност 35 млрд. долара, колосална сума за ония времена. При това не е чудно, че този дефицит беше на цената на петрола.

По времето, когато петролният шок имаше опустошително въздействие върху ръста на световната промишленост, той в същото време доведе и до огромни печалби за някои добре известни кръгове: най-големият – нюйоркските и лондонските банки и „Седемте сестри“ – петролни корпорации от САЩ и Великобритания. Основната маса доларови доходи на ОПЕК беше насочена към водещите банки в Лондон и Ню Йорк, преводите бяха в долари, както и цялата международна петролна търговия. За разлика от ФРГ Великобритания успя да получи изгода от петролната криза. Ръстът на цените на петрола направи изгодни разработките на петролни находища в Северно море и англосаксонските компании можеха да спечелят добри пари.

– А защо се случи рязко понижаване на цените на петрола в средата на 80-те години?

– По времето на Рейгън американската икономика беше в разцвет, свързан с инвестиции в най-съвременните промишлени мощности. Икономическият просперитет на САЩ, свързан с инвестиции в най-модерната индустриална сила, изчезна. Стоманата беше обявена за „ръждивия пояс“ на индустрията и стоманодобивните заводи бяха изоставени. Където имаше пари, бяха построени търговски центрове, игрални домове и луксозни хотели.

За да финансират това диво веселие по време на търговския бум, почти през цялото време на управлението на Рейгън парите идваха отвън. Оказа се, че никой не се замисляше за това, че за краткия период от пет години след 1914 г. САЩ от най-големия кредитор в света се превръща в държава длъжник. Кредитът беше „евтин“ и се увеличаваше в геометрична прогресия. Семействата се оказаха с рекордни нива на задлъжнялост за покупка на жилища, автомобили, видеомагнетофони. Правителството влезе в дългове за финансиране на загубите от данъци и заради разширяването на военното строителство на Рейгън. През 1983 г. годишният бюджетен дефицит започна да достига нечувани нива от 200 млрд. долара. Заедно с рекордния дефицит растеше държавният дълг, при това на уолстрийтските дилъри и техните клиенти се изплащаха рекордни суми.

Лихвените плащания по дълга на правителството на САЩ за шест години се увеличиха от 52 млрд. долара през 1980 г., когато Рейгън идва на власт, на повече от 142 млрд. долара през 1986 г. (сума, равна на една пета от всички държавни приходи).

Извън тези тревожни признаци обаче парите продължаваха да текат от Германия, Великобритания, Холандия, Япония като печалба от операции с недвижимости и финансовите пазари. През 1980 г. съвкупният частен и държавен дълг на САЩ е 3.9 трилиона долара, а към края на десетилетието достига 10 трилиона долара.

На тези, които имаха отношение към историята или добра памет, като че ли всичко това изглеждаше добре познато. То вече се беше случвало в бурните 20-те години до 1929 г., докато сривът на фондовата борса не доведе до рязко спиране на рулетката.

Когато през 1985 г. на икономическия хоризонт започнаха да се събират буреносни облаци, заплашвайки бъдещите президентски амбиции на вицепрезидента Джордж Буш-старши, ролята на „спасител“ отново трябваше да играе петролът. Само че този път в много по-различен маниер от англо-американския нефтен шок от 70-те години. Очевидно Вашингтон е разсъждавал по следния начин: „Ако ние можем да определяме цените, защо да не можем и да изчакваме момента, когато това е най-удобно за нашите цели.“

Убедиха Саудитска Арабия да мине на вариант „обратен петролен шок“ и да наводни депресирания световен пазар със своя петрол. Към пролетта на 1986 г. цената на петрола на ОПЕК пада подобно камък и стига ниво по-ниско от 10 долара за барел при средна цена почти 26 долара само няколко месеца по-рано. През март 1986 г., когато по-нататъшното падане на цените на петрола заплашваше да дестабилизира жизнените интереси не просто на малките независими конкурентни производители, а на най-големите британски и американски петролни корпорации, Джордж Буш-старши предприе тайно пътуване до Рияд, където според някои информации предложил на крал Фахд да прекрати войната на цените. Министърът на петрола на Саудитска Арабия Заки Ямани встъпи в ролята на изкупителна жертва на изобретената във Вашингтон политика и цените на петрола се стабилизираха на нива около 14-16 долара за барел.

Тексас и други петролни щати на Америка изпаднаха в депресия, но търговията с недвижимости в други щати тръгна нагоре с рекордни темпове, а на фондовия пазар започна нов подем, който стигна до небето. Падането на цените на петрола през 1986 г. изкара за живот един спекулативен балон, съпоставим със ситуацията през 1927-1929 г. в САЩ. Лихвените проценти падаха все повече, на нюйоркската фондова борса постоянно течаха пари. На Уолстрийт стана модерно ново финансово извращение – да се търгува със заеми.

През 1979 г., когато в разгара на втората петролна криза Пол Уокър започна своя монетарен шок, правителството преброи 24 млн. американци под чертата на бедността, определяйки тази черта като 6000 долара годишно. През 1988 г. числото се увеличи с повече от 30% и достигна 32 млн. американци. Както никога по-рано в историята на САЩ данъчната политика Рейгън-Буш съсредоточи богатството на страната в ръцете на малък елит. От 1980 г. според изследване, проведено от Бюджетната комисия на САЩ и Камарата на представителите, реалните доходи на 20% от най-богатите граждани са се увеличили с 32%. В пряко обръщение на Вашингтон към японското правителство на премиера Накасоне се казва, че всеки президент от Демократическата партия ще нанесе щети на японско-американските търговски отношения. Накасоне оказал натиск над Банката на Япония и министерството на финансите, за да ги направи по-сговорчиви. Японските данъчни ставки от октомври 1987г. падаха и падаха, придавайки на американските акции и облигации, а също и недвижимости, да изглеждат сравнително евтини. Милиарди долари излязоха от Токио и се отправиха към САЩ. През 1988 г. доларът остана силен и на Буш се удаде възможността да надиграе на изборите своя съперник от Демократическата партия Дукакис. За да обезпечи тази поддръжка, Буш даде персонални гаранции на висши японски официални лица, че неговото президентстване ще подобри американо-японските отношения.

– Какъв беше смисълът от двете нападения на САЩ над Ирак?

– През 1990 г. Ирак имаше много голям външен дълг и властите на САЩ намекнаха на Садам Хюсеин, че няма да възразят, ако той ограби Кувейт. Когато обаче Ирак нападна Кувейт, САЩ му обявиха война. Характерното е, четази война бе финансирана от съюзниците на САЩ – Германия, Япония, Саудитска Арабия и Кувейт, които заплатиха на американците 54.5 млрд. долара. В резултат на това САЩ завърши операцията „Пустинна буря“ с чиста печалба от 19 млрд. долара. Тази война беше необходима на САЩ за укрепване на позициите им в Близкия изток и за сплашване на съюзниците в Европа и Азия. Аналогични бяха причините и за войната през 2003 г.

– Защо САЩ допуснаха рязко падане на цените на петрола в края на миналата година, което доведе до рязко съкращаване на инвестициите в добива на шистов нефт? Те биха могли да използват своите връзки с терористите, за да организират нападения срещу Ирак, Нигерия, Ангола, Алжир и други страни.

– Що се отнася до петролния въпрос: стратегията на Държавния департамент на САЩ и ЦРУ е, че Саудитска Арабия сваля цените на петрола, за да оказва натиск преди всичко на Русия, а после на Иран и Венецуела. Не мисля, че при реализацията на това шистовият нефт се взема под внимание. Не подценявайте глупостта на ключови фигури във Вашингтон, окръг Колумбия, но и не бива тя да се надценява. В този случай може би смятат, че ExxonMobil, Chevron и BP ще бъдат в състояние да издържат 6 месеца на спада на цените. Секторът на шистовия нефтодобив се състои от средни и малки компании. „Големият Петрол“ в САЩ отстъпи на заден план. Миналата година „Шел“ нарече инвестициите в добива на шистов нефт най-голямата си грешка и се оттегли, преди цените да бъдат свалени. Терористичните атаки на нефтопроводи и добивни мощности скоро могат да се подновят. Стратегията на Вашингтон е да сломи Русия. Това е цел на военнопромишления комплекс – „Локхилд-Мартин“, „Боинг“, „Рейтон“, „Дженерал Динамикс“ и др., както банките от Уолстрийт, които искат да унищожат Русия по геополитически причини. В геополитически план с връщането на Владимир Путин като президент Русия отказа да падне на колене и да стане васал на Запада, отказа да прави компромис по въпроси, свързани с националната сигурност, като противоракетната отбрана. Затвърждаващото се икономическо, политическо и военно сътрудничество Русия – БРИКС и Русия – Китай представлява заплаха за хегемонията на американския елит: обединена икономически, финансово и военно независима (в частност благодарение на военните възможности на Русия) Евразия.

Вашингтон премахна независимата отбрана на ЕС още преди 20 години с подписването на Маастрихтския договор. Сега ЕС предлага да се създаде независима от НАТО армия, но Вашингтон само се смее. Нещо повече, Русия все по-силно привлича немската промишленост. По информация на шефа на американската частна разузнавателно-аналитична компания „Стратфор“ Джордж Фридман в продължение на сто години стратегията на САЩ била да се предотврати всякакво сближаване на Русия и Германия. Ето защо според мен Вашингтон поръчал на Саудитска Арабия да проведе срива на цените на нефта. Работата не е да се приближат нефтените компании до банкрут, а в рушащата се повсеместно империя на елита на САЩ: Сирия не работи за тях, Египет не работи за тях, Турция не работи за тях, БРИКС създава нова банкова инфраструктура извън контрола на МВФ и Световната банка.

Това е отчаяната група на американските олигарси, които се опитват да запушат пробойните в техния „Титаник“. Сега вече нищо няма да им помогне. Хората стават доста по-умни.

 

 

Автор: Сергей Правосудов, блог

*Фредерик Уилям Енгдал е американски икономист и политолог

Превод: Рени Нешкова

Източник: http://glasove.com

Posted on 18.04.2015, in Анализи, Икономика, Международна политика and tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. 1 коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: