Сунити и шиити: братоубийствена хилядолетна война


Сунити и шиити: братоубийствена хилядолетна война

Афганистански шиити празнуват Ашура, 2007 г., Кабул, Снимка: Ройтерс, Ахмад Масуд

Отвъд местните милиции на двата лагера, войната в Йемен изправи едни срещу други двете големи съпернически сили в Близкия Изток – Саудитска Арабия и Иран. Тя показва антагонизма между сунити и шиити, който потопява в кръв целия регион. Повече от израело-палестинския конфликт, именно този братоубийствен сблъсък между двете големи разклонения в исляма, сунити и шиити, който датира от повече от хилядолетие, оставя днес отпечатъка си върху всички конфликти в конвулсивния район.

Как се стигна дотук? Утвърждаването през 60-те г. на салафитите и други радикални групировки – уахабитското движение в Саудитска Арабия, “Мюсюлманските братя” в Египет и Сирия – пробуди в сунитските страни старата омраза към шиитите, малцинство в исляма, смятани за девианти и еретици.

Тревогата на сунитите достигна апогея си с Ислямската революция в Иран през 1979 г. и желанието на аятоллах Хомейни да изнесе своя модел в целия мюсюлмански свят. Смятайки, че са заплашени, монархиите в Персийския залив подкрепиха през 80-те г. – със съгласието на Запада – нашествието в Иран на иракчанина Саддам Хюсеин. Войната между Ирак и Иран продължи осем години и причини смъртта на повече от един милион души. В страните от Залива не спря да се задълбочава социалното и политическо потисничество над шиитските малцинствата от централната сунитска власт.

Играта на регионалните съюзи впоследствие усложни положението. Ако Ислямска република Иран не успя да изнесе своята революция, то тя намери в лицето на шиитското ливанско движение “Хизбула”, на алауитите (секта, произлязла от шиизма), които са на власт в Сирия, и в иракското шиитско правителство солидни съюзници, за да разшири регионалното си влияние. В ущърб на сунитското население в тези страни, което на свой ред се оказа дискриминирано. Тези дълбоки социални неравенства са в основата на народните бунтове в Сирия и Ирак.

Ако шиитите са малцинство в региона – те представляват по-малко от 10 на сто от 1,2 млрд. мюсюлмани по света – “шиитската дъга”, обединяваща Иран, Сирия, Ливан, Ирак става решаващ елемент в силовите отношения в Близкия Изток. Мюсюлманите шиити представляват 98 на сто от населението на Иран; 75 на сто от населението на Бахрейн; 54 на сто от това на Ирак; 30 на сто от това на Ливан, 27 на сто от населението на Обединените арабски емирства, 25 на сто на Кувейт, 20 на сто на Катар и 10 на сто на Саудитска Арабия.

Тази война между двете главни сили в исляма подготви почвата за “Ислямска държава”. Залагайки на чувството на отчаяние и на изоставеност на сунитското население в Сирия и Ирак, джихадистите най-напред бяха приети като освободители. През юли 2014 г. те провъзгласиха възстановяването на “ислямския халифат”, представляващ златната епоха на сунитския ислям, изчезнал през 1924 г. с рухването на Османската инперия. Те обявиха заличаване на границите между Сирия и Ирак, наследени от следвоенните споразумения между френско-британските колонизатори за разделянето на Близкия Изток.

Войната за наследяването на Мохамед

Днешното насилие на тази братоубийствена война между сунити и шиити не може да се разбере без да се върнем към историята на исляма, към войната за наследяване, последвала смъртта на пророка Мохамед през 632 г., към спомена за изгубените битки, към мечтите за реванш и свещените места на една шиитска земя, набраздена с кръв.

Шиизмът е “религия на страстта и на мистерията”, казваше историкът Андре Микел. Думата произлиза от арабското “шиа”, което означава “партия”. Тя обозначава привържениците на Али, братовчед и зет на Мохамед, съпруг на дъщеря му Фатима, който претендира да оглави халифата след смъртта на пророка.

Прекалено погълнат от военните завоевания и проповедта, Мохамед не е имал време да посочи свой наследник и вярващите се разкъсват взаимно. Али, най-близкият кръвен роднина на Мохамед, изглежда с най-добри позиции, за да претендира за наследството, но първите сподвижници на пророка, най-опитните, Абу Бакър, Омар и Осман, са посочени за първите халифи на една територия, която се простира по онова време от Арабия до Египет.

Али стига до властта едва през 656 г., близо четвърт век след смъртта на Мохамед. Но легитимността му скоро е оспорена от управителя на Дамаск Муауия, който обвинява Али и неговите привърженици, че са убили Осман, третия халиф.

След четиригодишна борба Муауия успява да свали Али и се самопровъзгласява за халиф на исляма, ставайки основател на прочутата династия на Омеядите със седалище в Дамаск. Али е убит с намазан с отрова меч. Погребан е в Наджаф, в днешен Ирак, където продължават да се стичат на поклонение шиити от цял свят.

Двамата синове на Али, Хасан и Хюсеин, поемат тогава управлението на “алидите” (друго име на шиитите) и стават след баща си “втория” и “третия” имам.

Но историята на първите години на исляма се смесва винаги с кръвта и Хасан, на свой ред, е убит през 680 г. Брат му Хюсеин застава начело на войната срещу клана на Омеядите, но при прочутата битка в Кербала, на 10 октомври 680 г., е убит и тялото му е жестоко разчленено. Привържениците му в Куфа не са му се притекли навреме на помощ и оттогава шиитите изкупват този първороден грях при процесии, изпълнени с болка и страдание, в свещените градове Наджаф и Кербала (празника Ашура).

Малцинство от преследвани избраници

От трагичната съдба на привържениците на Али и неговите синове, почитани като мъченици, ще се роди този оспорващ шиизъм, който познаваме днес, винаги във война срещу тирана, обсебен от революционно насилие от месиански тип, от импулсите за чистота и за смърт и от прославянето на “мъченичеството” в името на триумфа на справедливостта и на истинския ислям.

За това свидетелстват знамето и черните дрехи, които носят в знак на траур поклониците в Кербала в Ирак, по време на зрелищните церемонии на самобичуване по време на празника Ашура, който всяка година възпоменава поражението при Кербала и убийството на имам Хюсеин. Тази религиозна екзалтация на шиитите, която символизира съпротивата и саможертвата, е антипод на сунитската ортодоксална доктрина, която не се колебае да я определи за “ерес”.

Шиитите никога не са преставали да се смятат за малцинство от преследвани избраници, а днешните трагедии в Ирак, Сирия, Йемен се възприемат от тях като ново проявление на едно минало, изпълнено с омраза и насилие. Те помнят за масовите кланета, извършени от династията на Омеядите (средата на VII до средата на VIII век), след това от династията на Абасидите (VIII – ХIII век).

Но шиитите не са останали длъжници. Те също са извършвали кланета, особено през ХVI век по време на сафавидската империя в Персия, създадена като реакция на сунитската империя на османците, наследник на абасидския халифат. Защото ако шиизмът е отстранен в продължение на осем века от политиката, той се завръща шумно през 1501 г. в персийската империя, приела сунитския ислям впрочем още при първите ислямски нашествия.

 

 

Автор: Анри Тенк, Slate.fr

Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: http://glasove.com

Posted on 18.04.2015, in Анализи, Международна политика and tagged , , , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: