Битката за българщината


Битката за българщината

Участниците в Българския църковен народен събор в Цариград, 1871 г.; Държавен архив – Русе

Няма съмнение, че времето на 70-те години на ХІХ в. е най-забележителният подем на българщината, българската история не познава друг такъв патриотичен изблик – толкова мощен, толкова продължителен и същевременно толкова чист. Днес бихме нарекли това време „преддверието на нашето освобождение”. Защото Българското освобождение завършва с Освободителната руско-турска война от 1877–1878 г., със Съединението и накрая с обявяването на независимостта през 1908 г., но свободата си, ние, българите, започваме да ковем много по-рано.

Ако началните етапи на „свестяването” на българите, което всъщност не започва дори с „История славянобългарска” на Паисий, са мъчителен, бавен и твърде несигурен процес, то неговият сигурен завършек е напълно ясен, припомнихме го наскоро (вж. Свързан текст) – преди точно 143 г., когато на 15 март 1872 г. на новоизбрания български екзарх Антим І е връчено султанското позволение за оглавяването на Българската екзархия. Именно Българската екзархия (1870–1953 г.) решава със смайваща точност една свръхважна историческа задача – преброяването на „екзархистите” всъщност очертава българското землище и това е най-важното събитие в преддържавното време на българската народност. Точното разграничаване на българските земи във времето на националните държави (от втората половина на ХVІІІ в. насетне) е част от подготовката за възстановяването на България като независима държава и това разграничаване е не по-малко от революционната борба.

Вярно е, че може да възникнат въпроси – като как например на практика става очертаването на българските земи, щом деленето на „екзархисти” и „патриаршисти”, често дори в границите на едно и също населено място, е явление повсеместно, особено в граничните области като Македония. Тук ще трябва да се припомни, че наличието на „патриаршисти”, сиреч на привърженици на Вселенската патриаршия в Цариград, очертава размерите на явното гърчеене сред българите. Във всички български села е правило „екзархистите” да преобладават, та това делене всъщност не пречи на главната историческа задача на Българската екзархия – преброяването на българите и оразмеряването на българските земи, въпреки че част от „патриаршистите” по-сетне се оказват сред загубените за българската народност.

Освен това ще се наложи да се припомни, че борбата за новобългарска просвета се засилва рязко именно след 1872 г., наред с революционните приготовления, и „изправянето” на границите на българското землище е процес, който не спира всъщност чак до Балканската война.

Относителната верска и народностна търпимост, съвсем условна все пак, в Османската империя през втората половина на ХІХ в. усилва значимо стопанската активност сред българите. Пътуванията по търговия, за участие в многобройните панаири, за снабдяване с материали и суровини създават началната представа за народностната ни общност и за нейните граници даже още по-рано, още в началото на ХІХ в.

През ХІХ в. ние, българите, макар трудно и бавно, печелим и още една страховита битка – в борбата за българска национална просвета и култура и за самостоятелна българска църква. Създаването на безчет читалища и началото на новобългарската просвета са исторически явления, които трудно се поддават на оценка в градежа на българската национална идентичност.

Първата сграда на Българската екзархия. Там, на обширния първи етаж, се провежда и Българският църковен събор; края на ХІХ в.; Цариград

Макар съвсем да не е пръв в очертаването на българското землище, преди него са и Ами Буе, и А. Убичини, и Г. Лежан, и Макензи и Ърби, Феликс Каниц ни оставя едно добро описание на българските земи в „Дунавска България и Балканите” точно в навечерието на създаването на Българската екзархия:

„Въпреки турското нашествие славянобългарското население е загубило малко терен от настаняването си на Балканския полуостров. То живее в компактни маси от сръбската граница до Янтра, до Българска Морава и до средното течение на Марица, в този район то е смесено рядко с чужди елементи. Освен това то заема западната част на Балкана и смесено с албанци, турци, гърци, се простира на запад от Марица до Охридското езеро и достига моретата до Варна и Солун”.

Само десетина години по-късно, през 1877 г., Джеймс Бейкър ще е кратък и твърде категоричен в твърдението си, че българите „са покрили земите от Дунав до Бяло море [и] от Албания [т.е. от Синьо море] до Черно море”. Това е българското землище и в неговото очертаване Българската екзархия има решаващо значение.

 

* * *

 

Какъв беше смисълът да припомняме днес тези отдавнашни и твърде позабравени събития?! Ясно е, във времето на национална разруха България ще се нуждае твърде скоро от своето ново Възраждане, само то може да спре разрушителните процеси в българската национална общност. А щом ще ни трябва ново Възраждане, ще е добре да се поучим от миналото задължително.

Българската победа в епичната борба за национално самоопределение през ХІХ в. ще ни е от полза в битката за българщината, която несъмнено ни предстои. Тази битка нито ще е кратка, нито лека, та може би ще е добре да се започне с най-малките, също и заради българите в странство и заради техните деца, които често даже не говорят български.

 

Автор: Иван Петрински

Източник: http://glasove.com

Posted on 31.03.2015, in Анализи, Балканите, История and tagged , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: