Пет нюанса лицемерие с аромат на газ


Пет нюанса лицемерие с аромат на газАпетитът за 2.34 млрд. евро е реален и заявен, остава Европа да прояви „солидарност“ и да осребри мечтите Борисови

Светът е голям и газ „дебне“ отвсякъде. Едва ли не. Ей ги 63 млрд. куб.м от „Южен поток“, други 2 млрд. куб.м от наш добив в Черно море, още толкова румънски от тяхната акватория, 3 млрд. куб.м от гръцката връзка, част от които от терминалите за втечнен газ, 3 млрд.куб.м от турския конектор, 1 млрд.куб.м от Азербайджан. Колко му е. Газ да искаш. После бързо строителство на има-няма 1000 км нови газопроводи, две компресорни станции, един приемен терминал и един лупинг. Всичко това срещу някакви скромни 2.34 млрд. евро, които ще превърнат страната ни в газов хъб. Идеята е прекрасна според премиера Борисов и е представена от него по време на Срещата на високо равнище на Групата за изграждане на газовите връзки в Централна и Югоизточна Европа, състояла се преди месец в София.
Дяволът на всички рекламни послания по правило е в детайлите. И в този анонс няколко съществени препъникамъка със завидна лекота са спестени на публиката от

„строителя“ на въздушната кула, наречена хъб

Единият е, че проект „Южен поток“ няма, няма и да има за България. Както и че сме аут от трасетата, по които видимо текат газ и транзитни такси, а невидимо – възможности за влияние за онези, които имат капацитет, воля и постоянство да ги реализират. Цяла Европа видя как „южният“ поток умря, за да възкръсне пред очите й като „турски“. Дори зам.-председателят на Европейската комисия (ЕК), отговорен за енергийния съюз Марош Шефчович успя да се съвземе от изненадата, че даже и да отрони думата „солидарност“, успокоявайки ни с дежурното празнословие на скучния брюкселски сленг. Само Борисов упорства ли упорства. „Дадох карта на германския външен министър (Валтер Щайнмайер беше на официално посещение в страната ни на 10 март) относно газовия хъб и възможността да докарваме газ от интерконекторите от Гърция, Азербайджан и от „Южен поток“. Поне 4-5 доставчика можем да съберем от този хъб“. Ха дано, но надали. Проблемът далеч не е само в колапса на „Южен поток“, за чиято катастрофа немалък принос има и Борисов, колкото и да не му се иска да се споменава това.
Работата е там, че всъщност газ няма. Онзи азерския (1 млрд.куб.м), за който „Булгаргаз“ подписа договор през 2013 г., би трябвало да започнем да го получаваме от 2020 г. И тук има детайл обаче. Каспийското находище „Шах Дениз 2“, откъдето би трябвало да дойде газът не е разработено. Част от фирмите в консорциума, който ще добива суровината, все още търсят финансиране. (Нашето „Хан Аспарух“ в Черно море е на същия етап. Сондажите са отложени за 2016 г.) Отделен нюанс е, че от трасето с дължина 3500 км на Южния газов коридор (включващ газопроводите Трансанадолски – TANAP  и Трансадриатически – TAP, виж схемата), по който Европа би трябвало да получава суровина от Каспийския регион и Близкия изток през Турция, са изградени отделни участъци. С други думи,

нито газ, нито газопровод реално има

Това обаче не е пречка за политическото празноговорене у нас, което „надгражда“, „диверсифицира“, „интегрира“ и „гарантира“ алтернативност, независимост и сигурност на доставките. В бъдеще пожелателно време. А днес?


Днес варианти за доставка на газ, различен от руския, идващ от Украйна  – няма. България е единствената държава, член на ЕС, която е почти 100% зависима от трасето и това ще остане така в близките няколко години. Още в енергийната стратегия, приета от парламента през 2002 г., се говори за разнообразяване както на източниците, така и да маршрутите, по които газът идва в страната. Според документа България трябва не само да се включи активно в проектите, които ще транзитират суровина от Каспийския басейн и Близкия изток, но и да изгради междусистемни връзки със съседите си, така че да се превърне в разпределителен енергиен център на региона и фактор в доставките между Изтока и Запада. В енергийната стратегията от 2011 г. всичко е препотвърдено и разписано с още по-голямо усърдие. Но какво от това? Днес не само нямаме дори един работещ интерконектор, останахме встрани от газовите магистрали, но сме на път да загубим и качеството си на транзитьор след спиране на руския газ през Украйна, което ще се случи през 2019 г.
Всички правителства през изминалите 13 години (от стратегията от 2002 г.) са ни омайвали с добри намерения, обвинявали са предшествениците си в нищоправене, министрите им са участвали в работни срещи, експертни групи, международни форуми, пътували са до близки и далечни екзотични дестинации, уверявали са ни, че България ще постигне енергийна независимост в идните няколко години (Б. Борисов за телевизия „Евронюз“ 2012 г.), разказвали са ни приказки за осигурен газ от Катар, от Египет, Казахстан, Туркменистан, Иран и откъде ли не, както и фантазии за плаващ терминал за втечнен газ (Р. Плевнелиев 2014 г.) и прочие.  Ако си задавате въпроса защо резултатът от тази бурна дейност е невидим, то един от възможните отговори го дава Брендън Девлин, съветник в дирекция „Енергетика“ към Европейската комисия, цитиран от сайта EurActiv. Според него България и нейните съседни държави

нямат достатъчно политическа воля

за да изградят помежду си нови газови връзки. По тази със Сърбия например, за която ЕК отпусна пари по оперативните програми, се „работи“ от 2010 г. Тогава са пратени апликационните форми в Брюксел с искане за финансиране. На 14.12.2012 г. Комисията съобщава, че свързването на българската и сръбската газова система трябва да започне през 2014 г., а първият газ да потече 2015 г. Вече сме 2015 г., но нито газопровод, нито газ. Според Министерството на енергетиката строителството на българска територия ще завърши 2017 г., кога ще заработят съоръженията не е ясно.
Не по-различна е ситуацията с интерконектора с Гърция. През септември 2011 г. министър Трайчо Трайков, който бе на посещение в Баку, обещава, че до края на 2013 г. междусистемната връзка ще бъде изградена. Месец по-късно Филип Лоу, генерален директор на Дирекция „Енергетика“ на ЕК, приветства твърдата ни решимост да реализираме проекта, за който комисията е отпуснала 45 млн.евро по плана за възстановяване на Европа. През юли 2012 г. Росен Плевнелиев по време на среща с колегата си Карлос Папуляс в Атина говори за ускоряване на работата по изграждането. Същата година и двете страни дават на строежа статут на обект с национално значение. Това обаче нищо не променя. През април 2014 г. министър Драгомир Стойнев обявява, че вече има технически проект и ще се търси финансиране. Два месеца по-късно държавата отново „ускорява“ проекта, като за целта създава междуведомствена работна група, в която влизат зам.-министрите на цели осем министерства. Септември 2014 г. министър Васил Щонов обещава, че съоръжението ще бъде въведено в експлоатация до края на 2016 г. и дори, че през 2017 г. оттам ще потече азерски газ към България. Как това ще се реализира, след като договорът ни с Азербайджан за доставка на синьо гориво е от 2020 г. не е ясно, но това са детайли, които са убягнали от вниманието на енергийния ни министър. Сега второто правителство на Борисов е разработило Пътна карта и график за дейностите. Окончателното инвестиционно решение ще бъде взето през май т.г. Според последните разчети строителството ще бъде осъществено през 2018 г., а съоръжението ще бъде въведено в експлоатация през 2019 г.
Междусистемната връзка с Турция е още по-назад в реализацията си. Подписаното междуправителствено споразумение през март 2012 г. е  без срокове за изграждане на интерконектора и остава единствено акт за добри намерения. Октомври същата година министър Делян Добрев обявява, че до края на 2012 г. ще има ясна пътна карта за съоръжението. И Бойко Борисов дава своя „принос“, обяснявайки по свой начин важността му: „Това е интерконекторна връзка за голямо количество газ от Турция към България с поглед и в бъдещето, ако НАБУКО, TANAP или тези газови потоци тръгнат един ден, ние тогава ще сме точно като циганчето, което седяло на морето и чакало, ако се подкваси, да стане кисело мляко, с една лъжичка си стояло, да почне да си куса млекце“. Със седене и чакане две години нищо не става и лятото на 2014 г. както и при другите аналогични проекти се взема решение за „ускоряването“ му. То приключва с подписване на Меморандум за разбирателство и създаване на съвместна работна група, която подготвя предварително предпроектно проучване.

В най-напреднала фаза е интерконекторът с Румъния. След като през 2012 г. е направена първата копка, политиците се надпреварват да обещават, че връзката ще заработи 2013 г. После прогнозите им се изместват за 2014 г., а сетне и за 2015 г. Наземната част от съоръжението е готова, но проблеми с подводния участък са причината, която отлага въвеждането в експлоатация.
Поредните обещания междусистемните газови връзки да заработят са за след 4-5 години. През това време политиците ни ще ги „ускоряват“, ще създават работни групи, ще участват в международни форуми и ще ни уверяват колко много правят за реализирането им. Действителността обаче я виждаме каква е – превъртане на количества транзитен газ между компресорните станции (когато Турция ни откаже прием), четири интерконектора в проект и един хъб с вид на пясъчен замък. Пет нюанса лицемерие, затова пък с аромат на газ.

 

 

Автор: Светла Василева

Източник: http://www.duma.bg

Реклами

Posted on 13.03.2015, in Анализи, Балканите, Енергийни проекти and tagged , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: