„ДЕЛТА ФОРС“ – КОМАНДОСИТЕ, КОИТО НИКОГА НЕ ПОБЕЖДАВАТ


"ДЕЛТА ФОРС" - КОМАНДОСИТЕ, КОИТО НИКОГА НЕ ПОБЕЖДАВАТ Няма грешка в заглавието. Най-скъпото, най-претенциозното войсково подразделение в света – американските „Делта форс“ („Силите делта“) е в същото време най-калпавото и некадърното…

– Да върви всичко по дяволите! – изруга президентът на САЩ Джими Картър и хвърли телефонната слушалка.
Той можеше да бъде разбран. Току-що беше получил доклад, че наредената от него операция върху територията на суверенна чужда държава е завършила с провал. Сега това го заплашваше и с провал на поредните президентски избори…

Всичко започна на 4 ноември 1979 г.
Група студенти от университета в Техеран, възмутени от намесата на САЩ във вътрешните работи на Иран, нахлу в американското посолство и взе за заложници 53-ма от служителите. За да ги освободят, студентите искаха от президента Картър да им предаде избягалия ирански шах и връщане на богатствата, които той беше отнесъл със себе си.
Когато американското правителство се убеди, че дипломатическите мерки (тоест, заплахите и шантажът) не влияят на Техеран, беше решено в действие да влязат юмруците…

Задачата да бъде наказан Иран беше поверена на супер-елитната част от армията на САЩ – специалното подразделение „Делта“ под командването на полковник Чарлз Бекуит, „як пич“, сякаш излязъл от филмите за Рамбо. Ветеран от Виетнам, „зелена барета“, окичен с ордени и медали от врата до под корема. Бекуит лично беше създал и подготвил „Делта“, за да натрие носа на своите колеги-съперници – английските командоси от 22-ри полк на Специалната авио-десантна служба – 22SAS. Английската част беше легендарна и имаше в бойната си сметка множество блестящи победи.
– Чарли, – меко каза бригадният генерал Калверт, командирът на 22SAS, когато беше на гости на „Делта“. – Боя се, че твоите юнаци имат прекалено много мускули. Внимавай мускулите да не заместят онова, което е в главите им.
Бекуит предпочете да не чуе забележката на Калверт (няма нужда от забележки, знае се, че янките са най-печени!).
А си заслужаваше да я чуе…

Операцията „Орлов нокът“ започна на 24 април 1980 г. …
Осем транспортно-десантни вертолета СН-53 Sea Stallion („Морски жребец“)и също толкова ударни АН-6 излетяха от палубата на самолетоносача „Форестал“, който кръстосваше Персийския залив. Насочиха се към точката „Пустиня-1“ – старо, изоставено английско летище на половината разстояние до Техеран. Скоро към тях се присъединиха 8 транспортни самолета С-130 „Херкулес“ с десантници и допълнителен запас от гориво на борда, излетели от летището на остров Масира (Оман). Тъй като радиусът на действие на вертолетите беше недостатъчен, в точката „Пустиня-1“ щяха да дозаредят от „херкулесите“ и да вземат десантниците на борда си.
По-нататък вертолетите трябваше да прелетят до точката „Пустиня-2“ – стари солни мини на 80 км от Техеран. Според плана на операцията, през нощта на 26 април командосите с огневата подкрепа на вертолетите АН-6 щяха да атакуват и превземат посолството, да освободят заложниците и заедно с тях да отстъпят към техеранския стадион, откъдето цялата компания трябваше да бъде взета от вертолетите СН-53.
Бригадният генерал Калверт оцени шансовете за успех на плана така:
– 50:50 процента – ако техниката и хората действат, както трябва.
Но не действаха…

За начало един вертолет СН-53 падна в морето току до борда на самолетоносача.
Друг се заблуди в тъмнината и предпочете да се върне.
Трети се наложи да кацне принудително в пустинята.
По този начин, без нито един изстрел, групата транспортни вертолети намаля до опасна граница: за да бъдат изведени всички заложници и десантници, Бекуит се нуждаше минимум от четири СН-53 – и това, като се отчитат възможните загуби от зенитен огън.
А в това време фаловете продължаваха да се трупат… 

Разузнаването се кълнеше, че точката „Пустиня-1“ е наистина пустиня, тоест, съвършено пусто и безлюдно място. Обаче, в действителност се оказа, че наблизо минава оживено шосе!
Явно нервите на „супермените“ вече бяха започнали да изтъняват, защото те не измислиха нищо по-умно от това да гръмнат една бензинова цистерна, която минаваше наблизо, с цел да блокират пътя.
Изригналият огнен стълб се виждаше на разстояние 70 километра!
Дори ако околните ирански гарнизони бяха спали до този момент непробуден сън, то експлозията със сигурност ги беше изстреляла от леглата.
Още повече, че шофьорът на цистерната се изхитри да офейка с една случайна кола, която в този момент минаваше покрай него.
Американците ги подгониха с мотопеди – но не успяха да ги настигнат.
Стреляха по тях – не успяха да ги улучат.
Реалността все по-малко приличаше на „Рамбо“, независимо коя серия… 

А в това време на летището кипеше усилен труд.
При дозареждането на вертолетите се изясни, че маркучите са къси. И понеже отрядът, естествено, не беше взел със себе си летищни влекачи, се наложи вертолетите да се приближат до самолетите-цистерни на собствен ход.
При това приближаване един от „морските жребци“ удари с перката си резервоара за гориво на „херкулеса“.
Сега вече огненият стълб на експлозията се виждаше може би чак от Техеран!
Самолетът и вертолетът изгоряха напълно заедно с екипажите си (8 загинали), а 4-ма десантници получиха тежки изгаряния.
За фината нервна система на американските рамбовци това се оказа капката, която препълни чашата. Въображението им вече виждаше носещи се към летището бронетранспортьори с шлейфове прахоляк подире им. Делтовците съвсем не бяха ентусиазирани от възможността да се бият лице в лице с бронираната иранска мотопехота. 

Полковник Бекуит изскърца със зъби, счупи си един кътник, след което заповяда вертолетите да бъдат зарязани и всички да изчезват незабавно.
Речено-сторено. Смутът сред янките в този момент явно е бил прераснал вече в истинска паника, защото в бягството си презглава никой дори не се потруди да взриви годните вертолети!
Така и бяха намерени от иранската армия – с оръжието, свръх-секретното оборудване и също толкова секретните документи на операцията „Орлов нокът“, за подигравка и подбив по цял свят.

Ето защо президентът Картър можеше да бъде разбран…

Заради тази катастрофа Бекуит беше пенсиониран предсрочно – но това не придаде нови сили на „Делта“. Отново и отново, с удивително постоянство, питомците на Бекуит се изхитряваха да провалят поставените им задачи.

Биеха ги в Азия, Африка и Латинска Америка.

В Европа не ги биеха само, защото там не действаха.
След поредния провал в Гренада американският командващ, генерал Норман Шварцкопф, се закле публично, че повече за нищо на света няма да се съгласи „Делта“ да участват в операции, които той командва!
Но, когато настъпи моментът за нахлуването в Ирак, все пак успяха да смекчат сърцето на генерала и да го убедят да включи „Делта форс“ в търсенето на иракските балистични ракети – вероятно с цел да реабилитират провалилите се многократно командоси. Шварцкопф се съгласи с голяма неохота – и делтовците потвърдиха неговата правота: единственият рейд с тяхно участие завърши с поредното им поражение…

Преди време авторът на тези редове командваше разузнавателна група от морския „спецназ“ – водолази-диверсанти или, по-обтекаемо, „бойни плувци“. В разгара на „перестройката“ в нашата част на приятелска визита пристигнаха противници-колеги – американски бойни плувци от толкова рекламираната група командоси от ВМС на САЩ SEAL – „морските тюлени“. Програмата предвиждаше, така да се каже, „приятелски мач“ – състезания по стрелба, спортно ориентиране и преодоляване на полоса с препятствия.

Уви, нищо не стана…

Най-смешното се случи при ориентирането. Американските момчета пристигнаха при нас със своите приборчета GPS, но по условията на състезанието се полагаха само карта и компас. Двата отряда – руският и американският, бяха десантирани с вертолети в неизвестна за тях местност. Предстоеше им да определят местоположението си и да изпълнят „марш-наскок“ към точката за среща. В нашия отряд такива задачи бяха станали вече толкова рутинни и досадни, че на тренировките аз оставях определянето на местоположението за редовите бойци – на мен това ми беше омръзнало, все едно да четеш 10 пъти една и съща книга.
Обаче, „тюлените“ извадиха късмет незабавно да се загубят. И, вместо да се движим по маршрута си, нашата група трябваше да издирва пишман-супермените в приморската тайга, та, не дай Боже, да не припаднат от глад или, което беше по-лошо: да не ги видят граничари или някой от Вътрешни войски – те са особени, постоянно очакват схватка и стрелят при най-малко подозрение. Което в техните зони на отговорност е съвсем правилно…
Когато намерихме „тюлените“, те имаха, меко казано, виновен вид. Наложи се да съкратим програмата на състезанието и да я приключим по най-лесния начин: със съвместно напиване.

 

 

 

Автор: Сергей Дунаев

Превод: Л. Чолаков

 

Posted on 06.03.2015, in Анализи, Въоръжени сили, История and tagged , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: