Войната превръща Украйна във врата за джихада


Войната превръща Украйна във врата за джихада„Нашите братя са там – ми казва Халид, щом чува, че ще ходя в Украйна. – Купи си местна симкарта, когато пристигнеш, прати ми номера и чакай някой да ти се обади.“

Халид, който използва това име като псевдоним, е водач на нелегалния клон на „Ислямска държава” в Истанбул. Дошъл е от Сирия, за да помогне за контрола над непрестанния поток от доброволци, които идват в Турция от цял свят, за да се присъединят към глобалния джихад. Сега иска да ме свърже с Ризван, „брат“, който с други мюсюлмани се бие в Украйна.

„Братята“ идват от ИДИЛ и други нелегални радикални ислямистки групировки, след като са изоставили своите държави и градове. Често използвайки псевдоними и фалшиви самоличности, те работят и се бият в Близкия изток, Африка и Кавказ, като се промъкват през границите без визи. Някои се бият за създаването на нов халифат – рая на земята. Други, като чеченците, кюрдите и дагестанците, казват, че се борят за свобода и независимост. Те са на всеки континент и почти във всяка държава, сега вече и в Украйна.

На Запад гледат на войната в Украйна просто като на битка между сепаратистите, подкрепяни от Русия, и украинското правителство. Но истината е доста по-сложна, особено по отношение на батальоните доброволци, които се бият на страната на Украйна. Привидно с одобрението на държавата, но не задължително под нейния контрол, някои от тях са поддържани от украински олигарси, а други – от частни лица. Малко известен е обаче батальонът „Дудаев”, кръстен на първия президент на Чечения Джохар Дудаев и сформиран от Иса Мунаев, чеченски командир, участвал в две войни срещу Русия.

Украйна се превръща във важна точка за временен престой на „братята“ като Ризван. В Украйна можеш да си купиш паспорт и нова самоличност. За петнадесет хиляди долара един боец получава ново име и абсолютно легален документ, който му осигурява украинско гражданство. Украйна не е член на ЕС, но е удобна пътека за миграция на Запад. Украинците лесно си изкарват визи за Полша, където могат да работят по строежи и ресторанти, запълвайки празните работни места, оставени от милиони поляци, емигрирали във Великобритания и Германия.

Освен това в Украйна можеш да се занимаваш и с не напълно законни дела. Можеш да изкараш лесни пари за „братята“, които се бият в Кавказ, Сирия и Афганистан. Можеш „законно“ да придобиеш нерегистрирано оръжие, за да воюваш срещу  сепаратистите, а после да го изнесеш от страната, като подкупиш корумпирани украински митничари.

„Нашата цел тук е да набавим оръжия, които след това да бъдат изпратени в Кавказ“ – признава ми без колебание Ризван, „братът”, който ме посреща в Киев.

С побелялата си коса и брада, той все още е запазен физически въпреки своите петдесет и седем години. Воювал е почти през целия си зрял живот. Роден в малко планинско селце в Кавказ на границата между Дагестан и Чечения, Ризван произхожда от етническо малцинство, наречено лак и съставено в по-голямата си част от сунити.

 

 

Светът, в който живее Ризван – светът на „братята“ – е нещо ново. Когато той става боец, не е имало нито интернет и мобилни телефони, нито камери по улиците или пък военни дрони. Присъединява се към към „братята“ след разпадането на СССР. Тръгва да се бие за един по-добър свят, воювайки първо срещу руснаците в Чечения и Дагестан по време на Първата чеченска война в средата на деветдесетте години. После отива в Азербайджан, където е арестуван през 2004 година по подозрения, че е свързан с „Ал Кайда”.

Макар да признава, че се е бил за ислямски групировки, той твърди, че основанието да го арестуват в Азербайджан – незаконно притежание на оръжие – е било изфабрикувано. Властите не могли да намерят нищо подозрително там, където живеел (по същото време е бил с „братята“ си от джихадисткото движение), но в дома на жена му открили ръчна граната. Обвинили го в незаконно притежание на оръжие и го вкарали зад решетките за няколко години.

Твърди, че в затвора го измъчвали и нарочно го държали в килия, обитавана от болни от туберкулоза. Отнесъл своя случай до Европейския съд по правата на човека в Страсбург, обвинявайки азербайджанските власти, че са му отказали право на справедлив процес. Съдът решава в негова полза и осъжда правителството на Азербайджан да му плати компенсация от 2400 евро и още хиляда за разноски по делото.

Когато излиза от затвора, Ризван не желае да остане в Азербайджан, бои се, че отново ще го арестуват или обвинят в тероризъм. „Някои от нашите просто изчезват и никога не се появяват отново – разказва той. – Един брат изчезна и когато все пак го докараха мъртъв, за да бъде погребан, в дрехите му намерихме бележка, че е лежал в руски затвор заедно с още тридесет човека.“

„Човек се ражда свободен – обяснява Ризван. – Ние сме роби на Господ, а не на хората, най-малко пък на тези, които се бият срещу собствения си народ и погазват Божиите закони. Има само един закон – Божият закон.“

 

 

След като го пускат от затвора в Азербайджан, Ризван се превръща във вечния скитник бунтовник – днес е един от „братята“, които се подвизават в Украйна. Дошъл е тук, защото Иса Мунаев, командирът на батальона „Дудаев”, е решил, че „братята” трябва да се бият в Украйна. „Аз съм тук, защото моят брат Иса ни извика и каза: „Време е да изплатите дълга си” – разказва ми Ризван. – Навремето братята от Украйна дойдоха в Чечения и се бориха срещу общия враг, агресора и окупатора.”

Този дълг е към украинци като Олександър Музичко, присъединил се към „братята“, въпреки че не изповядва исляма. Музичко, заедно с други украински доброволци, се присъединява към чеченските бойци и взима участие в първата война между Русия и Чечения. Той води отряд от украински доброволци, които се наричат „Викинги“ и заедно с останалите бойци се бият под командването на известния чеченски военен лидер Шамил Басаев. Музичко умира миналата година в Украйна при мистериозни обстоятелства.

Ризван пребивава в Украйна вече повече от година и не е виждал своето семейство отдавна. Последната им раздяла продължава повече от седем години. Не е имал време да се грижи за децата си и дори наистина да ги опознае. Макар да е вече дядо, той има само един син – семейството му е малко по кавказките стандарти, но така е по-добре, защото по-малко семейство означава по-малко средства за издръжка. Жена му често му звъни, за да й праща пари, което той прави много рядко.

През ХVII век наричали земите на изток от река Днепър „пустошта“ – територия, която не е била контролирана от никоя държава. Тя често привличала бежанци, престъпници и крепостни селяни като място извън обсега на Руската империя. В днешно време тази част на Украйна играе подобна роля, този път за ислямските „братя“. В Източна Украйна зеленият флаг на джихада се развява над някои от базите на доброволческите батальони.

За много мюсюлмани като Ризван войната в Донбас е просто поредната битка срещу Руската империя. За тях няма значение дали крайната цел е създаването на халифат в Близкия изток, или просто освобождаването на Кавказ от руското влияние – „братята“ са обединени не на национална основа, а от чувство за солидарност и общност.

Но те не разполагат с много средства, за да се бият и да живеят. Бедни са и много рядко получават помощ от така наречените ислямски хуманитарни организации. Трябва сами да изкарват парите си и това обикновено се постига чрез сила. Добивът на кехлибар е една от идеите на Ризван, за да се финансира „братската дружина“, която се бие в Източна Украйна – батальонът „Дудаев”, който включва мюсюлмани от различни нации, украинци, грузинци и дори няколко руснаци.

„Братята“ очаквали, че украинските власти ще оценят тяхното желание да пожертват живота си в защита на украинския суверенитет, но надеждите им се оказват напразни. Правителството игнорира и тях, и голяма част от другите групировки – „Айдар”, „Азов”, „Донбас”. Те са въоръжени доброволци извън контрола на Киев и украинските политици се страхуват, че един ден вместо да се бият с руснаците на изток, може да се обърнат срещу правителството на Украйна. Така че само обикновени украинци подпомагат доброволците, но това не е достатъчно. Бойците, които се свързват с украинския „Десен сектор“, получават пари, коли и къщи от богатите олигарси.

Ризван обаче има различен план. Той се бои, че ако започнат да крадат от богатите, украинското правителство веднага ще обяви групировката му за незаконна. И решава да работи за сивата икономика, която не се контролира от държавата – нещо, от което той и „братята“ му разбират най-добре.

През деветдесетте години на миналия век кехлибарените находища в обширните гори, които се ширят около град Ровно, били държавна собственост в лошо състояние и зле управлявани, така че скоро жителите на града започнали да копаят там незаконно. Това били лесни пари. Скоро мафията поема находищата. Срещу малка дневна такса миньори могат да добиват и да продават кехлибар на мафията на точно определена цена – сто долара на килограм. Мафията в заговор с местната полиция, прокурори и областния управител. Така са уредени нещата.

В резултат на това, въпреки че Украйна официално добива около три тона кехлибар годишно, всяка година за Полша се изнасят нелегално повече от петнадесет тона. Там кехлибарът се обработва и се продава с голяма печалба. Мините в Ровно работят без прекъсване – по двадесет и четири часа. Стотици хора с лопати в ръце търсят кехлибар из гората – те плащат по-малко на мафията, но добиват по-малко материал и изкарват по-малко пари. Тези, които притежават водни помпи, са по-облагодетелствани. Те изпомпват вода с високо налягане в почвата между дърветата, докато не се образува дупка, дълбока два до три метра. Кехлибарът, който е по-лек от водата, се показва на повърхността.

Преди време Ризван отива за няколко седмици в Ровно. Връща се разочарован – не е успял да убеди местната мафия да се бие заедно с „братята“ за независима Украйна. Но вече е намерил начин да я убеди. Днес неговите хора държат кехлибарените мини и не позволяват никой да припари до горите. Местните гангстери ще трябва да споделят печалбите с „братята”, иначе никой няма да получи пари.

Ризван не харесва работата си. Той осъзнава, че тя няма да му донесе слава и че може да свърши в затвора. Би предпочел да е с бойците на фронтовата линия, където всичко е ясно и чисто. Твърди, че все още е в състояние да се бие, но вече е твърде стар, за да издържи на суровостта на войната, макар да не желае да си го признае. Той може да е все още е здрав физически, но бойците обикновено не издържат повече от няколко години. След това губят силата си и волята да се сражават.

Ризван получава и друга заповед от Мунаев. Трябва да организира „отряд за бързо реагиране“ в Киев. Отрядът ще бъде нещо като заден ешелон, който ще следи за проблеми, например ако някой се опита да дискредитира батальона „Дудаев”. Освен това ще събира дългове и ще плаши конкуренцията. Без съмнение, новият ешелон ще оперира далеч от фронтовата линия, където няма война, но има пари – стига да знаеш как да ги изкараш. При нужда отрядът ще охранява и ще следи работата в мините в Ровно или ще си „набавя“ пари от стотиците нелегални казина, които работят в Киев.

Ризван ми изпраща снимки на криминалните подвизи на своя отряд. Те влизат въоръжени в казината и разбиват сейфовете и слот машините. След това бързо и безнаказано изчезват. Парите отиват за храна, униформи, ботуши, бронежилетки и друга жизненоважна екипировка за бойците. Мафията знае, че не може да ги победи в тази игра. „Братята“ са твърде добри, защото са добре въоръжени и имат значителен опит в битките. Полицията няма интерес да се намесва. В крайна сметка това е нелегален хазарт.

Казвам на Ризван, че играе опасна игра.

„Това е детска игра – отговаря той. – Вече сме правили същото в Дагестан. Никой няма да си мръдне пръста. Не се притеснявай.“

Най-накрая ме води с кола да се запозная с „по-стария му брат“, с Иса Мунаев. Ще видя и тайната му база, която се намира на много мили северно от Донецк.

Пътуваме със стар „Крайслер”, който Ризван е купил в Полша, караме няколко часа по заснежени пътища, осеяни с дупки. Ризван е залепил на колата стикер на украинската АТО, т.нар. „Антитерористична операция”, в редиците на която се подвизават както войници, така и доброволци, които се борят срещу сепаратистите.

Стикерът му позволява да минава през полицейските пунктове, без да бъде спиран за проверка, а дори да го спрат, не му искат подкуп, както става с другите шофьори. Лепенката на АТО, камуфлажната униформа на Ризван и пистолетът, който виси на колана му, са достатъчни, за да ни осигурят спокойно пътуване. Полицаите го поздравяват и му пожелават късмет.

Той кара бързо, не иска да спира, за да си почине, да поспи или дори да изпие едно кафе. Ако спре, то е само за да провери на компаса си в коя посока се намира Мека. Щом дойде време за молитва, спира колата, изключва двигателя, постила шала си върху снега и коленичи пред Аллах.

Питам го, след толкова много премеждия, след толкова много години, а и заради напредналата си възраст – все пак гони шестдесет години – дали не иска най-накрая да си почине. Той възмутено ми отговаря: „Как мога да се чувствам изморен?“.

Има още много работа за вършене според него. „Постигнали сме някакъв резултат, но ще почиваме чак когато постигнем голямата цел – казва той. – Аз изпълнявам заповеди, написани в свещения Коран. Слушай Господ, Пророка. Аз го слушам и правя каквото ми заповяда.“

На път за град Кривой Рог се срещаме с Дима, млад бизнесмен, няма четиридесет години, но вече е изкарал около пет милиона долара. Наскоро е загубил почти три милиона от бизнеса си в Донецк, който е бил ударен жестоко от войната. Дима работел за Игор Коломойски, един от олигарсите, финансиращи украинските доброволчески батальони. С Ризван се познават отскоро. Ризван твърди, че младият мъж му дължи много пари, но не ми става ясно за какво. Ризван продължава да го тормози и заплашва, че ще го изнудва. Най-накрая получава двадесет хиляди долара от Дима.

Това не стига, за да помогне особено на батальона „Дудаев”. Но Ризван има да предложи на Дима нещо по-голямо – кехлибар. Сега Дима е готов да преговаря. Хрумва му да търси купувачи в Персийския залив, включително богати шейхове. Защо да не продадат цяла къща от кехлибар – мебели, стълбища, подове и инкрустирани камъни. Нужни са само контакти, а Ризван ги има. „Братята от Саудитска Арабия ще помогнат на джихада в Кавказ и Близкия изток.”

На другия ден Ризван отново е зад волана. Старият крайслер едва се движи, двигателят му е прегрял. Механик с висше инженерно образование и трудов стаж в съветски военни фабрики свързва пластмасова бутилка, пълна с мръсна вода, с радиатора, използвайки гумен маркуч.

„Не знам още колко ще живея – отбелязва неочаквано Ризван. – Всичко зависи от Господ. Най-вероятно ще умра на този път. Но няма друг, по който да поема.“

 

 

Автор: Марчин Мамон*, firstlook.org

*Марчин Мамон – полски журналист и режисьор на документални филми, работил в почти всички горещи точки по света – Афганистан, Чечения, Ивицата Газа, Сомалия, Конго, Сирия, където е разговарял с бунтовници, терористи, диктатори, престъпници, обикновени хора.

Превод: Филип Каменов

Източник: http://glasove.com

Реклами

Posted on 03.03.2015, in Анализи, Общество and tagged , , , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: