Защо не се сбъдват мрачните прогнози?


Защо не се сбъдват мрачните прогнози?

„Южен поток“

Обслужващ персонал на няколко европейски коридора. Преди четвърт век това бе най-мрачната прогноза за бъдещето на България.

Повечето бяха  безкрайно оптимистични – от бързо и неизбежно подобряване на живота, та чак до „Швейцария на Балканите“. Тази обаче не просто разваляше настроението, но удивляваше и дори възмущаваше с черногледството си.

Поддръжниците й смятаха, че интересът към страната ни, доколкото ще го има, ще се дължи единствено на средищното й географско разположение. На кръстопътя между Запада и Изтока, територията й ще бъде прорязана от електро-, нефто- и газопроводи, магистрали и скоростни железници.

А работните места ще бъдат предимно в сферата на тяхното обслужване, най-вече – на туристопотока, който ще идва тук и за природните красоти, но и заради евтините хотели, евтиния алкохол и други евтинии.
Днес е до болка ясно, че светлите прогнози не се осъществиха. Може да не е за вярване, но и посоченото най-мрачно предсказание не се сбъдна.

Защото действителността се оказа още по-мрачна. Някакъв напредък има само по електропроводите, може би защото атомната ни енергетика все още изнася на приемливи цени. Всичко друго продължава да е в ембрионален стадий. Паневропейските транспортни коридори ги няма или не са модернизирани.

За някои от тях причината е не само в липсата на финансиране, но и в сблъсъка на геополитически интереси. Впрочем тъкмо второто предпоставя първото. В младите си години колкото искрено, толкова и наивно от днешна гледна точка, вярвах, че Коридор номер 8 ще бъде венецът на пътя ми в политиката, но сега съм наясно, че и целият ми житейски път няма да е достатъчен, за да го видя осъществен.

Много са противодействащите сили, като срещу повечето от тях не успяваме или не можем да надделеем.
Няма ги аутобаните и модерните железници, няма ги тръбите за газ и нефт. Единственият коридор, който не остана само на приказки, беше за операцията на НАТО в бивша Югославия.

Ето за какво им трябваме най-вече. Това не е никак чудно. И след студената война, както и след двата горещи световни конфликта България се нареди между победените страни. И съответно трябваше да приеме условията на победителите.

Политически се обвързахме със Запада, а ресурсно вече толкова години сме зависими от Изтока. Впрочем и една голяма част от страните в ЕС са клекнали на руската тръба, но за тях може, а за нас – не. В тази ситуация без съмнение на нашите политици им е безкрайно трудно, понякога дори са принудени да се въртят като пумпали.
Обяснимо е страната ни да не успее с някой проект. Но да се провалим във всичко вече е диагноза. Изтървахме „Син поток“, „Бургас-Александруполис“, АЕЦ „Белене“, сега и „Южен поток“.

Диагнозата е не за Брюксел или Вашингтон, нито за Москва, за нас е. Ние фатално не умеем или по-скоро не смеем да отстояваме онова, което ни е изгодно.

Правителствата въртят, сучат, ако има как главоболните решения да не се вземат тъкмо в техния мандат. Струва им се, че коридорите и тръбите така или иначе ще бъдат през нашите земи, но по-добре е следващите да поемат отговорността.
България обаче може да бъде заобиколена отвсякъде. Никой не се натиска точно през нашата територия да му минават нефтопроводите, тръбите за газ, пък дори и железниците, и аутобаните.

Ние трябва да искаме това, а не на нас да ни се молят. И не само заради енергоносителите, работните места и транзитните такси, по които може и да се спори дали са достатъчни. А и заради националната ни сигурност.

Нима турците са по-глупави от нас, та привличат на своя територия всеки изтърван от нас проект? При толкова войни с руснаците? Просто си знаят интереса. Оттук нататък при евентуално напрежение между България и Турция Русия каква позиция ще заеме?

Естествено, че ще си брани милиардите, които е инвестирала в нашата съседка. А НАТО ще гледа отблизо, както в случая с Кипър.
На този фон радостта в някои среди от изпускането на „Южен поток“ изглежда като психиатричен феномен. Особено с аргумента, че България се избавяла от руския натиск. Напротив, тя влиза в двойна зависимост. И втори път – за сегашния газопровод – от политическата ситуация в Украйна, която няма да се стабилизира в обозримо бъдеще. А за новата тръба – от Турция.

Тя може да не е в конфликт с Русия като Украйна, но самата й позиция на посредник ще прави по-висока за нас цената на газа.
Ето как идеологизацията на отношения, в които единствено полезен е прагматизмът, оставя страната ни без коридори и тръби. А надяващият се да ги обслужва персонал ще поеме пътя към страни, които си знаят интереса.

За оставащите тук е илюзорната утеха, че мрачните прогнози не се сбъдват. Защото действителността е по-мрачна дори от тях.

 

 

Автор: Иво Атанасов

Източник: http://www.duma.bg

Posted on 06.02.2015, in Анализи, Енергийни проекти and tagged , , , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: