Открий тигъра в картинката


Открий тигъра в картинкатаДнес ЕС сключва сделки, но изгуби характера си на икономически алианс. Шефовете му говорят за свободно движение на стоки, хора, пари, информация, но техен приоритет е… контролът

Европа и САЩ са в сложни отношения още от Първата световна война, когато САЩ, опасявайки се за суверенитета си, напуснаха Лондонските суровинни картели, а французинът Жан Моне и неговите британски спонсори вече съзираха в тях контурите на един бъдещ Европейски съюз.

Равновесието на силите оттогава насам се колебае, но интересното е, че откакто Маастрихтският договор (1991) положи началото на Евросъюза, това по някакъв начин се случва в синхрон с избора на нова изпълнителна власт в ЕС.
Всичко започна с Делор. Кой е Делор? Кариерата му на политик започна в края на Втората световна война с участие в Club Citoyens 60, който бе тясно свързан с Комисариата по планиране на Моне. С поддръжката на Митеран, Делор стана президент на ЕК и допринесе в наднационални начинания като Европейския валутен съюз, еврото и Европейската централна банка.

По негово време влиянието на САЩ се усили благодарение на разширението на съюза на изток. Това ясно се видя с войната в Ирак, а преди това и в Косово – повечето бивши социалистически държави застанаха на страната на САЩ, напук на европейския пацифизъм.
Разширяването причини и други проблеми – административни.

Слабото място в Европейския съюз

винаги е била т.нар. комитология – система от комитети, състоящи се от експерти на страните членки, които трябваше да следят работата на комисията и да напасват националните приоритети с наднационалните. С разширяването обаче комитологията се превърна в истинска зона на здрача, проводник на всевъзможни интереси и хаос.
Ето защо, когато през 1995 г. новият кандидат-шеф на ЕК Сантер издигна административния капацитет като приоритет на своя мандат, тутакси бе привидян като добра алтернатива на омръзналия с федералистките си фиксидеи Делор. Но какво се случи сетне?
Сантер бе низвергнат със скандал за корупция девет месеца преди края на мандата си, разследването бе заметено под килима, а щафетата набързо премина в Романо Проди (1999 г.). Комисията „Проди“ заедно с тенденциите за промени наследи цели четирима от стария кабинет, сред които и британецът Нийл Кинък, дал името си на последвалата административна реформа.

Резултатът от нея може да се обобщи така: провал! Главното „постижение“ на реформата „Кинък“ бе промотирането на една нова „култура на оценяване“, която не само не спря корупцията, но и напълно демобилизира работниците в администрацията.
Проди дойде на власт в навечерието на новия век, в който Старият континент трябваше да премине на крилете на глобалните си амбиции, очертани в документ, познат като Лисабонска стратегия (2001 г.).

Сред приоритетите на тази стратегия, редом с борбата с тероризма, фигурираше и структуриране на европейското административно пространство. И тази стратегия трябваше да е в синергия с друга една от това време – стратегията на НАТО, чиято цел бе „да пази – с политически и военни средства – свободата и сигурността“ на Европа и САЩ от… знаем от „кого“.
Някъде по средата на вече зададения от лисабонската рамка срок обаче стана ясно, че нито една от целите няма да бъде постигната и че просто няма как да се съчетаят в обща институционална матрица наднационалните процеси в ЕС с тези в отделните страни членки.
След провала на Проди поста пое Барозу и обяви, че ще възроди Лисабонската стратегия – в полза на федерализма, но не и в ущърб на правителствата; в полза на благоденствието, но не и в ущърб на големите корпорации; в полза на европеизма, но не и срещу атлантизма. Изкусният политически дрибъл на Барозу е интересен, но по-интересно е как той предложи това да стане. Ами с

още административни реформи

Излиза, че проблемът с административния капацитет е хронифицирал, задълбочил се е правопропорционално на усилията, полагани за решаването му, връзките между причини и следствия са се замели и в крайна сметка курсът на реформата тихомълком е поел в посока, неоправдана нито от демократична гледна точка, нито финансово.

Всъщност европейската административна реформа имаше една цел и тя бе да ограничи влиянието на САЩ на Стария континент. Дори тази хипотеза да ви звучи фриволно, достатъчно е да се вгледаме в особеностите (провала) на собствената ни реформа.
Започнала с пари на USAID през 90-те, с идването на НДСВ (2001 г.) реформата у нас рязко забуксува, после уж продължи по PHARE, но как? С наливането на пари в изграждане на информационни системи, дублиращи вече изградените.

Трябва да се признае, че системите на USAID поне работеха! Дублирането им с неработещи, и дори несъществуващи системи, дублирането на методики, стандарти и т.н. омаломощиха влиянието на САЩ. И това се случи не само у нас. Случи се и в други страни. После взе, че гръмна имотният балон и се разрази глобалната криза, и САЩ необратимо изгубиха позиции.
Барозу обаче бе упорит в обещанието си да актуализира „глобалния дневен ред“ и това в крайна сметка доведе до подписването на Лисабонския договор. Този договор бе опит за консенсус между европеисти и атлантици, а колко труден е бил личи от интервала между подписването му (декември 2007 г.) и влизането му в сила (декември 2010 г.). Цели три години, при това наситени със събития.

Първо, НАТО извади стратегия „НАТО 2020: Гарантирана сигурност, динамична въвлеченост“. Тя бе дело на експертна група начело с Мадлин Олбрайт. Лайтмотивът: административни трансформации в посока към „обединено командване“. И то не обединено европейско командване, а евроатлантическо, в което атлантическата съставка доминира. После ЕК на свой ред създаде Групата за размисъл за бъдещето на ЕС 2030 със задачата да идентифицира и анализира проблемите, породени от кризата – спасяване на банки, климатични и енергийни кризи, тероризъм и организираната престъпност.

И решението, което в крайна сметка Групата за размисъл предложи, бе ЕС спешно да се заеме с… допълнителна административна реформа. Посоката: по-опростена структура и обединено командване като предпоставка за

вътрешното единство на ЕС и… НАТО

Спасението се привидя в пълната концептуална синергия между двете стратегии и в това нямаше нищо странно, доколкото целта бе една – запазване на едрия бизнес в предстоящата епоха на турбуленции и масови недоволства.

Най-ключовата иновация в договора обаче се промъкна тихомълком, малко преди самото му подписване – нова структура, сливаща външните отдели на Европейския съвет и на Европейската комисия в обща Европейска служба за външна дейност (ЕЕАS) – ведомството на Катрин Аштън. Старата „комитология“ бе заменена е със системата на „делегираните изпълнителни актове“. Дублирането, размиването на компетенции, функции и отговорности обаче не изчезна. Ведомствата се умножиха, но властта се централизира, сливайки в едно изпълнителна и законодателна компоненти.
Тъкмо в домейна на законодателната власт бе другата интересна новост – Европейската политика за сигурност и отбрана (ESDP) бе преименуван в Обща политика за сигурност и отбрана (CSDP). Това отрази важна промяна – инкорпориране в договора на т.нар. солидарна клауза от Договора за функциониране на ЕС, сключен след Мадридския атентат (2004 г.).

Това е клаузата за взаимна отбрана и тя гласи: „Ако страна членка е жертва на въоръжена агресия на нейна територия, другите страни членки са длъжни да помагат според максимума на възможностите си“. Клаузата обаче е ограничена за „определени страни членки“. Списъкът на тези привилегировани нации бе ясен още след срещата в Терсейра, на която Барозу бе домакин през 2003 г. и на която бе решена инвазията на НАТО в Иран.

В Лисабонския договор този списък бе просто кодифициран като „постоянното структурирано сътрудничество“. Такъв стил на сътрудничество между национални служби на сигурност съмнително напомня за уж останалата в миналото „операция Gladio“ и е странно, че подобна реторика изобщо е намерила място в солиден международен договор.
С Лисабонския договор ЕС се сдоби с правосубектност да сключва сделки, но завинаги изгуби характера си на икономически алианс; продължи да говори за свободно движение на стоки, хора, пари, информация, но превърна в главен свой приоритет контрола…
Напоследък не е и нужно да се взираме много, за да съзрем това, което медийните фокусници поддържаха невидимо за нас толкова време – чертите на една квази диктаторска власт, точно както си я е представял Моне преди 100 години.

 

 

Автор: Райна МАРКОВА

Източник: http://www.duma.bg

Posted on 05.02.2015, in Анализи, Международна политика and tagged , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: