Родовата памет на Третия свят или защо има причини за омраза към Запада


Родовата памет на Третия свят или защо има причини за омраза към ЗападаСтрашните хроники на човешката история показват, че има защо народи от Третия свят масово да имат най-малко едно на ум за западноевропейците и американците. Защото макар сега думичката „цивилизация” да се използва, за да ги охарактеризира, родовата памет помни някои ужасяващи събития, които нямат нищо общо с толерантността и човечността – етичните норми, издигнати в еталон от Западна Европа и САЩ (поне публично).

В днешния материал ще припомним исторически събития, които със сигурност са накарали знакови западни държави да наложат толерантността не само като проява на идентичност, но и заради гузна съвест.

Бенгалският глад

Така се нарича прийомът, с който Британската империя е подчинявала на своите интереси една от най-големите си колонии – Индия. 1770, 1783, 1866, 1873, 1897 и 1943-44 са годините, в които британците извършват истински геноцид спрямо индийците.

1770 година всъщност е историческата дата на този безмилостен геноцид. По това време Британската империя взема 15% от печалбата върху реколтата на всеки обикновен индиец, занимаващ се със земеделие. Политиката на Източноиндийска компания в Индия, основана от британците, обаче постепенно става умопомрачителна – данъкът върху земята се увеличава до 50% от стойността на реколтата, а оризът постепенно е изместен от насаждения на опиев мак и индигофера, които са много по-печеливши за британците. Разковничето е, че данъкът остава, независимо дали човек всъщност е на печалба от продукцията си. За три години от глад измират приблизително 10 млн. души или 1/3 от населението на провинция Бенгал!

„Упражнението“ е повторено по времето на Уинстън Чърчил, през 1943г., когато от глад в Индия измират над 3 млн. души. Има сведения, че хората пълзяли по улиците и ядяли от труповете на умрелите, за да оцелеят.

Зверствата на крал Леополд II в Африка

Брюксел не е само столица на Европа, но и на белгийската монархия. Кралският дворец е сред най-внушителните и красиви сгради в града. Забележителни са и паметниците на крал Леополд II, известен в Белгия като Краля Строител. Малцина обаче днес се замислят каква история стои зад този блясък, откъде са богатствата на кралската фамилия, как са придобити, какво минало се таи в тях.

Като млад престолонаследник на трона, Леополд пътува много и натрупва впечатления от различни държави – Османската империя, Палестина, Италия, Гърция, Египет, Балканите, Цейлон, Индия, Бирма, Сингапур, Суматра, които после използва в колонизаторската си политика.

След смъртта на баща му – Леополд I, новият белгийски крал тръгва да осъществява мечтата си за белгийска колония. Белгийският парламент не му дава ресурса да използва армията, защото страната е малка и затова Леополд действа по различен начин.

През 1876 г. Леополд II свиква Брюкселската географска конференция. Там той се обявява за необходимостта от навлизане във вътрешността на Африка по чисто хуманитарни причини – да се образова местното население, да се извършват научни изследвания, да се правят лечебни центрове, да се откриват християнски мисии, да се изкоренява търговията с роби, която арабите продължават официално да практикуват в източната част на континента, дълго след като европейците са я прекратили в западната. Точно с последната цел оправдава и предложението си за изграждане на „мирни“ бази. В Брюксел е учредена Международната африканска асоциация, която избира за председател Леополд. Публично той не говори за колониално владение, но в частни разговори споделя, че е харесал за себе си Конго. „Трябва да си осигурим нашето парче от тази удивителна африканска торта“, споделя монархът пред доверени хора.

През 1878 година известният британски изследовател Хенри Мортън Стенли е нает от Леополд II за 300 хил. долара и построява път от 320 км. по поречието на река Конго, като там строи и „мирните” бази. После Стенли и хората му се захващат да убедят над 400 вождове на племена в речния басейн на Конго да продадат земята си на крал Леополд II и да обещаят, че ще му осигурят работна ръка. Типичен аргумент в „пазарлъка” е твърдението, че белият човек може да заповяда на Слънцето да изчезне. След ловък лобизъм през април 1884 г. САЩ стават първата държава, която признава суверенитета на Леополд II над Конго – като негово частно владение. Следват още 7 европейски държави, преди и самата Белгия да го направи през февруари 1885 година.

През първите години на владение Конго не дава очакваното от Леополд II богатство. Онова, което обръща нещата в полза на краля, но се оказва пагубно за местното население, е изобретяването на пневматичната гума от Джон Дънлоп в Ирландия през 1890 г. Изведнъж скача търсенето на каучука като важна суровина за разрастващата се велосипедна и автомобилна индустрия. Хвръква и световната му цена. Отглеждането на култивирани каучукови дървета отнема от 7 до 12 години, докато се стигне до производство на ценната течност, но в Долината на Конго – втората по големина тропическа гора в света, има изключително много диви каучукови лози. И съответно местното население се използва по буквално робски начин, за да вади каучук. Мъжете събирачи на каучук имат квота – трябва да доставят около 4 кг на всеки 2 седмици. Събирането става по следния начин – работникът се покатерва на дървото, събира с ръка каучуковата смола и я лепи по гърдите си като латекс. Отлепя я, след като слезе. Дотогава тя е засъхнала и упражнението е доста болезнено. Наказанието за недостигната квота каучук е смърт или в най-добрия случай отрязана ръка. Това е толкова масово наказание, че събраните отрязани ръце стават „обменна валута“ в Свободната държава Конго. Ако някое племе не може да си докара квотата каучук и трябва да плати с отрязани ръце, то понякога се бие с друго племе, за да не осакатява своите хора, а да набави от чуждите човешки крайници за „отчет“. Така управлението на Леополд II, при което са унищожени около 10 милиона души в Конго, довежда до една от най-тежките хуманитарни кризи в човешката история. А самият Леополд II не стъпва никога в Конго.

Дълги години светът не разбира за зверствата и издевателствата в Конго, но накрая режимът бива изобличен чрез разкази, богат снимков материал, публикации, речи и информиране на световната общественост. Сред авторите, писали за Леополдовите престъпления, са Джордж Вашингтон Уилямс, Марк Твен, Артър Конан Дойл, Джоузеф Конрад. Президентът на САЩ Теодор Рузвелт държи речи срещу режима в Конго и отказва позволение на Леополд да посети САЩ през 1908 г. През същата година Великобритания заплашва да предприеме военноморска блокада в Атлантическия океан срещу делтата на Конго, за да спре износа на каучук и касапницата.

Неудържимият международен натиск кара Белгия да отнеме личното имение на краля и да го преименува на Белгийско Конго. Кралят го продава на държавата си за много голяма сума, но преди това прекарва седмица в изгаряне на целия си личен архив от последните 24 години, защото не иска да се знае какви пари е направил там и колко милиони хора е погубил през това време. Според някои изчисления Леополд бил натрупал от Конго 220 милиона франка, което прави над 1 милиард щатски долара в днешни пари. Във Великобритания се чуват гласове Леополд II да бъде съден в новосъздадения трибунал в Хага и обесен за престъпленията си. Но кралят умира от болест в леглото си една година след като е предал Конго на Белгия. Собственият му народ го освирква на държавното погребение през 1909 година.

Въпреки това още 52 години Конго е колония на Белгия и нещата не се променят драстично, както е трябвало. Конгоанският „Васил Левски” – Партис Лумумба, говори за страданията на своя народ през колониалния период. Казва и жестоката истина за белгийския крал. За това Лумумба плаща с живота си – само няколко месеца по-късно Белгия организира покушение срещу него. Той е арестуван, заведен в гората, завързан за дърво, застрелян, нарязан на парчета и изгорен в сярна киселина. През 2002 г. белгийското правителство се извинява на семейството на Лумумба за жестоката му смърт. Но за милионите убити и осакатени от Леополд все още не се е чуло извинение от Брюксел – въпреки подетата специално за това международна инициатива на 25 май, 2014 година.

Геноцидът над коренните жители на Северна Америка

Създаването на „най-великата демокрация” в света – Съединените американски щати, почива върху костите на милиони индианци. Това твърди в своята книга „Американският холокост” Дейвид Стенард.

Концепцията на Хитлер за концентрационните лагери се дължи до голяма степен на изучаването на английския език и историята на САЩ. Той се е възхищавал на лагерите за бурите в Южна Африка и за индианците в дивия Запад и често пред най-близкото си обкръжение e споделял своето удовлетворение от „ефективността“ на унищожаването на коренните индианци“, пише в книгата си „Адолф Хитлер“ Джон Толанд.

Индианците дълго време имат най-висок процент на смъртност сред населението на Северна Америка. Основните им „убийци“ са: вариола, морбили, грип, коклюш, дифтерия, тиф, чума, холера, скарлатина и всички те се разпространяват умишлено от европейските колонизатори сред племената. Някои историци смятат, че „европейските“ болести дори са причинили 80% от смъртните случаи сред кореното население на Северна Америка.

Преди пристигането на Христофор Колумб земята, върху която днес са разположени 48 американски щата се е обитавала от 12 милиона души. Четири века по-късно, населението е намалено до 237 000, т.е. Когато Колумб се завръща през 1493 г. начело с 17 кораба, той започва да провежда политика на отвеждане в робство и масово изтребление на населението на Карибите. В продължение на три години са били отвлечени или убити близо 5 милиона души от местното население. Петдесет години по-късно, по време на испанското преброяване там е имало само 200 хил. индианци!

Повечето индианци са убедени, че има невидима сила, мощен Дух, който прониква в цялата Вселена и извършва цикъла на раждане и смърт за всички живи същества. За европейците обаче тези вярвания са били „езически“. Така те „вмъквали“ в съзнанието на индианците, че завладяването им от „белите“ е необходимото зло, което трябва да „коригира“ тяхната „езическа“ неморалност. И под „духовната” маскировка колонизацията на САЩ тече над четири века.

Печално известно става „преселението“ на пет „цивилизовани” от белите индиански племена – чокто, крикс, кикасави, чероки и семиноли. До 1820 г. чероките, които имат своя конституция, моделирана по Конституцията на САЩ, свои вестници, училища и обществени институции в своите общности се опитват да се противопоставят на изгонването. Но през 1838 г. федералните войски ги прогонват насила. Около четири хиляди чероки умират по време на преселението заради лошото му планиране от страна на правителството на САЩ. Този резултат е известен като „Пътя на сълзите“. Повече от 100 хил. индианци в крайна сметка пресичат река Мисисипи, оставяйки земята им да бъде отнета от белите колонизатори.

Ужасяващ пример каква е била цялата картинка можем да намерим в дейността на капитан Ричард Прат, основател на индианското промишлено училище „Карлайл“ в Пенсилвания, в което „учат” насилствено отнети от биологичните им родители деца. Философията на въпросното „учебно заведение” е: „Убий индианец, спаси човек“.

Източник : http://analysis.actualno.com/

Posted on 27.01.2015, in Анализи, История, Общество and tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: