Русия през 2014 – 2015: резултати и перспективи


Русия през 2014 – 2015: резултати и перспективиЗа Русия основният резултат за отминалата 2014 година е значителното изостряне на ситуацията на западните и южните й граници, както и преминаването на Вашингтон и Брюксел в режим на открита конфронтация с Москва. Отказът на Украйна от статут на необвързаност демонстрира каква задача са си поставили организаторите на майдана, присъединявайки към властите в Киев контролирани от тях групи от местния елит.

Гражданската война на югоизток от Украйна, която е

поръчкова война на САЩ срещу Русия,

доведе до огнище на напрежение на границите на страната ни.

В своя пик потокът от бежанци и временно пребиваващи лица почти надхвърли един милион души. Това допълнително усложни ситуацията в пограничните области на Русия. Нараства опасността от диверсионно-терористични нападения на украинските радикали, които имат опит в участието във военни действия срещу Русия по време на двете чеченски войни и августовската война с Грузия.В същото време присъединяването на Крим към Русия, прекъсвайки постсъветската тенденция към едностранен отказ на Москва от собствените си национални интереси, ликвидира заплахата от изместване на военноморския флот от Черно море, както и на Русия от Причерноморието.

Опасността Севастопол и другите кримски пристанища

да се превърнат в бази на НАТО е предотвратена. Последствията от това за бъдещето на Северноатлантическия пакт, в това число във връзка с преоценката на съюзниците и членовете му (на първо място Турция) на отношенията си с Вашингтон, са изключително важни.

Опитите геополитическото поражение на САЩ в Крим да се компенсира с въвеждането на санкции, на антируска пропаганда и превръщането на Украйна в държава, управлявана от Вашингтон, означават открито връщане на западното съобщество към студена война. Това поставя под въпрос самото бъдеще на отношенията между Евросъюза и Русия, завършвайки дискусията за възможността за интеграция на нашата страна в Европа.

От друга страна, именно тази ситуация даде старт на оформянето на

стратегическия алианс между Русия и Китай

в областта на енергийните доставки и създаде възможност за създаване на военнополитически съюз между Москва и Пекин.

Същото важи за отношенията между Русия и Турция. Независимо от диаметрално противоположните позиции за сирийската гражданска война и ролята на Турция в транзита на джихадисти за Сирия от целия свят, включително постсъветското пространство,

Москва и Анкара избягват конфронтацията, в това число и по повод на Крим

Турция е член на НАТО и страна, асоциирана с ЕС, а след спирането на проекта „Южен поток“ тя получи историческата възможност да стане транзитна зона за руския газ към Европа по балканското направление. Опитът на Евросъюза да торпилира този проект в полза на Украйна се превърна в пирова победа за Брюксел.

Последното по никакъв начин не означава, че при удобен случай Турция и Китай не биха се възползвали от новата геополитическа ситуация, за да получат едностранни ползи от взаимоотношенията си с Русия. Те обаче няма да направят това, изхождайки от идеологически догми или исторически фобии, а още по-малко в ущърб на собствените си икономически интереси. Това, което ги отличава от страните от ЕС и САЩ и което оправдава Русия за смяната на едностранната й политика през последния четвърт век, е насочено към укрепване на връзките им с евроатлантическото съобщество.

Политическата и хуманитарна подкрепа на Москва

за неконтролираните от киевските власти югоизточни райони на Украйна осуети плановете на ръководството и принуди САЩ да се впусне в продължително противопоставяне с неясен изход – в опита си да поддържа покровителствания от тях корумпиран олигархически режим в една страна със значително население и рушаща се икономика.

В тази връзка експерти припомнят американската политика от времето преди началото на Виетнамската война.

Перспективите за запазване на Украйна в сегашните й граници

за дълъг период са спорни. В случай че събитията се развиват по наблюдавания днес сценарий, включително криминализирането на страната, създаването на частни армии и засилването на независимостта на местните власти при слаба централна власт, продължаването на разпада й на съставни части в кратки срокове е твърде вероятно.

При това въпреки твърденията на западните политици и медии Русия няма отношение към описаните процеси и не е в състояние да им влияе.

Алтернатива на федерализацията или мирния „развод“ на украинските региони е

преходът към гражданска война на цялата територия на страната

или на части от нея. В този план 2015 година може да се окаже критична.

Икономиката на Украйна колабира и САЩ и Евросъюзът нямат намерение да я поддържат. Така например през 2014 г. крупни американски корпорации от областта на енергоснабдяването се оттеглиха от страната включително поради невъзможността да работят в отсъствието на правови регламенти.

Русия поддържаше функционирането на енергийната система на Украйна за собствена сметка, както бе през целия постсъветски период, но това няма да продължава повече.

При това положение запазването на противопоставянето на украинския югоизток на сегашното равнище е възможно само при

изпълнение на Минските договорености от Киев.

Това засяга опитите на организации, близки до украинското правителство или неконтролируемите силови групировки на губернаторите и полевите командири, да предизвикат въоръжени провокации срещу Русия.

Ескалацията на конфликта между Киев и самопровъзгласилите се Луганска и Донецка народни републики заплашва да се разпространи на цялата територия на юга и изтока на страната с непредсказуеми последствия.

Състоянието на армията не внушава оптимизъм

у анализаторите: в случай на сериозно военно противопоставяне при нейната преквалификация и оборудване би се стигнало само до загуба на техника и въоръжение, както се случи в Грузия и става в момента в Ирак и Афганистан.

Превръщането на украинската войска в съвременна ефективна армия е възможно единствено ако в ръководството на страната бъде изкоренена корупцията и се формира ефективна система за държавно управление. Нито едното, нито другото обаче изглежда реалистично.

В условията на подкрепяната от властта в Киев продължаваща гражданска война и липсата на реални заплахи от страна на атакуваните райони плановете за въвеждане на всеобща военна повинност отслабват позициите на централното управление в очите на населението.

Призивът за „патриотичен подем“, в основата на който стои антируската пропаганда на украинските медии, не означава готовност да се тръгне на война: единственият резултат би бил масовото отблъскване на хората от него.

На юг основна заплаха за Русия е дестабилизацията след оттеглянето на американските войски от Афганистан с тенденция за нарастване на влиянието на САЩ в страните от Централна Азия.

Държавните институции на Афганистан практически не работят,

страната остава един от основните производители и доставчици на опиати в света. През зимата на 2014–2015 г. сблъсъците на ислямистите с афганистанските сили за сигурност за първи път не прекъсват – знак, че през пролетта вероятността да започне широкомащабно настъпление на радикалите в Туркменистан, Киргизия, Таджикистан и Узбекистан е изключително голяма.

Въпросът е доколко властите в споменатите държави ще успеят да устоят на ислямистката заплаха, имайки предвид влиянието на салафитските движения, които разчитат на подкрепата на спонсорите на „арабската пролет“ в Саудитска Арабия и Катар.

Борбата за контрол над маршрутите на газопроводите и водните ресурси (горното течение на Амударя) може да дестабилизира напълно региона.

Същественото е, че ислямистите от движението на Фетхуллах Гюлен, които допреди той да влезе в открит сблъсък с действащия президент Реджеп Ердоган, се смятаха за инструменти на турското влияние, заеха

ключови позиции в редиците на „туркменските талибани“,

контролиращи афгано-туркменската граница с Юга.

Ограниченията, наложени от Гюлен, на цяла мрежа от образователни учреждения в Туркменистан (през август 2014 г.) и редица други страни от Централна Азия, са следствие на това, че техните випускници, от гледна точка на местните силовици, съставляват „петата колона“, която би могла да поддържа атаката на ислямисткото движение в Узбекистан в случай на започване на въоръжен конфликт.

Отношенията на местните лидери са сложни, а координацията на действията им дори при наличието на външна заплаха – съмнителна. Техните подозрения за намеренията на Русия да се върне към времената на СССР са големи и се подклаждат отвън. Традиционният за Туркменистан изолационизъм, дистанцирането на Узбекистан от Организацията на Договора за колективна безопасност (ОДКБ), клановата криминализация и високото ниво на влияние на наркомафията в Таджикистан и Киргизия, а също така и свободата на действие многобройни радикални групировки облекчават задачата на ислямистите и значително повишават риска „централно-азиатската пролет“ да успее.

В същото време става дума именно за

джихадистите от страните в Централна Азия:

пущуните, поддържани от Пакистан, след изтеглянето на основния военен контингент на САЩ ще се борят за установяване на контрол над Афганистан.

Експерти отбелязват, че популяризираната от медиите теза за възможно обединение на силите на „Ал Кайда”, чието ръководство е базирано на афгано-пакистанската граница, и „Ислямска държава”, която провежда основните си операции на териториите на Ирак и Сирия, от практическа гледна точка няма шансове за реализация. Конкуренцията между тези джихадистки структури отразява съперничеството между Саудитска Арабия и Катар.

При това на този етап „Ислямска държава” има значителна преднина пред „Ал Кайда”. Тя държи под контрол до 40 процента от територията на Ирак и 30 процента от Сирия с население над 6 милиона души. ИД контролира средното течение на Тигър и Ефрат, златните залежи и запасите от нефт, чийто експорт носи на групировката до три милиона щатски долара дневно.

Присъединяването на ислямистки структури от цял свят към ИД, в това число в Магреб и Сахел, притокът в Ирак и Сирия на джихадисти от западните страни, постсъветските републики и Китай превърнаха тази структура в главна опасност за световната общност.

В страните, откъдето са „ислямистите интернационалисти“, след завръщането им там подемът на терористичната активност е неизбежен. Основните проблеми, на първо място в Европа, откъдето произхожда най-голямата част от присъединилите се към „Ислямска държава” бойци, се очакват след разкола в структурите й заради обективно различните интереси на иракските сунити и чуждестранните джихадисти.

Допълнителните проблеми за западното общество в сферата на безопасността възникнаха заради засилването на

киберджихада – пропагандата на тероризъм чрез интернет

под формата на индивидуални силови атаки, каквито имаше в Австралия, Канада и Франция.

Събития от този род е невъзможно да бъдат предвидени. При това както „Ал Кайда”, така и „Ислямска държава” отдават на „интернет университетите“ все по-голямо внимание и залагат изключително на професионалисти. Същото се отнася за дейността по снабдяването на ИД с оръжие за масово унищожаване: биологическо и химическо, на базата на лабораторни изследвания в Мосулския университет.

Сред източниците на финансиране на джихадистската дейност, наред с контрабандата с нефт и конфискуването на активи (от светските сунити, шиити, християни, язиди и пр.), трябва да се отбележи мащабната търговия с археологически артефакти, експлоатацията на местното население, закрепостявайки го, продажбата на роби и получаването на подкупи за пленени европейци и американци. Взимането на западни заложници става не само на контролираните от ИД територии, но и в Магреб, Сахел, на Арабския полуостров и особено в Йемен.

Характерно е, че декларирайки необходимостта от борба с ИД, чиито безпрецедентни успехи в Ирак са пряко следствие от изтеглянето на американската армия от тази страна, Вашингтон не воюва с ислямистите така, както е необходимо в името на победата (която е невъзможна без мащабна сухопътна операция), а по-скоро демонстрира присъствие на бойното поле във вид на точкови въздушни удари.

Отказът на президента Обама да води война зад границите на САЩ

в мащабите, в които го правеше предишната администрация, стана една от причините за негласното сътрудничество на Съединените щати с Иран и несъгласието режимът на Башар Асад в Сирия да бъде незабавно свален.

Отчитайки значителното охлаждане на отношенията с Израел, дистанцирането на Пакистан от САЩ и продължителната пауза във военнотехническото сътрудничество с Египет, на фона на подкрепата от страна на Обама на „Мюсюлмански братя“, които са под опеката на Катар, може да се твърди, че от военнополитическа гледна точка Съединените щати значително са отслабили позициите си в Близкия и Средния изток.

В голяма степен това е предизвикано от политиката на действащата администрация и лично на президента Обама. В условия, когато преговорите на „шестицата“ по ядрената програма на Иран са в задънена улица, Вашингтон е готов негласно да отслаби санкциите, наложени на тази държава, с цел тя и Русия да се сблъскат на европейския пазар на енергоносителите.

Може да се предполага, че

през 2015 година доставките на ирански нефт ще растат.

Същото се отнася за арабските нефтопроизводители, както и за Алжир и Катар в областта на износа на газ.

Сътрудничейки си с Русия в доставките на оръжие и военна техника, Техеран и Алжир няма да се координират с Москва или страните, членки на ОПЕК в износа на газ – по този въпрос всяка държава ще се води от собствените си интереси.

При това по време на гласуването на Общото събрание на ООН на резолюцията, осъждаща Русия заради ситуацията в Украйна, нито една страна от Близкия и Средния изток, включително Израел, не се присъедини към западния блок. А Турция и Йордания подкрепиха документа формално, запазвайки или разширявайки своите икономически и политически отношения с Русия.

Ако положението в Сирия може да се характеризира като стабилна нестабилност, позициите на Русия в региона по-скоро са се стабилизирали в сравнение със страните от НАТО – при тяхното абсолютно доминиране в икономическата област.

През 2015 г. съществен ще бъде въпросът за

приемствеността на висшата власт в Алжир, Саудитска Арабия и Оман

Изострените противоречия на шиитите и сунитите, покровителствани от Иран и Саудитска Арабия, се проявиха в Ливан и Йемен, където Иран се сдоби с пълен контрол над столицата и най-важните райони на страната. Остава опасността от шиитско въстание в източните провинции на Саудитска Арабия и на Бахрейн.

В тези условия Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства (ОАЕ) и други държави от Персийския залив се противопоставиха на управлението на „Мюсюлмански братя“ и подкрепиха новата власт в Египет, спонсорирайки я с милиарди долари.

В същото време египетската армия е принудена да провежда на Синайския полуостров мащабни операции против ислямистите, понасяйки значителни загуби. В Либия се водят непрекъснати боеве между подразделенията, оглавявани от генерал Хахтар, подкрепяни от Алжир, Обединените арабски емирства и Египет, от една страна, и ислямистите, финансирани от Катар – от друга.

Запазва се

жестоката конкуренция между Саудитска Арабия, Катар и Турция

в Африка и Централна Азия. Катар и Саудитска Арабия с променлив успех се борят за влияние върху ръководствата на САЩ и Евросъюза.

В Тунис парламентарните и президентските избори закрепиха във властта силите на опозиционните ислямисти от партията „Ан Нахда“, които в резултат на „арабската пролет“ върнаха авторитарния светски режим.

Не бива да се забравя, че Тунис е първата държава в региона, където ислямистите загубиха властта не в резултат на осъществяването на силов сценарий.

В същото време ситуацията в Магреб и Сахел през 2015 година може рязко да се промени: радикалните групировки, въоръжени със съвременно оръжие от разграбените складове на бившата либийска армия, трупат ресурси и попълват редиците си със млади кадри.

Операциите, които Франция и армиите на страните от Сахел (Сенегал, Мавритания, Мали, Буркина Фасо, Нигер, Нигерия, Чад, Судан и Еритрея) проведоха против ислямистите, не доведоха до техния разгром, нито до отслабването им. В перспектива това им позволява в кратки срокове да нанесат значителни щети на интересите на Европейския съюз, блокирайки доставките на газ и нефт от Северна Африка в Европа, както и на уран, който е основната суровина за френските АЕЦ.

В значителна степен именно зависимостта от ислямистите и неспособността за справяне с тях по военен път предизвика решението на Евросъюза за изключване на палестинското движение „Хамас“ от списъка на терористичните групировки.

През 2015 година вероятността за пореден конфликт между Израел и „Хамас“ е голяма. На фона на стремителния разпад на отношенията между Йерусалим и Палестинската национална администрация заради едностранните крачки на палестинското ръководство в ООН, които нарушават съглашенията от Осло, може да се говори за окончателно приключване на епохата на палестино-израелския „мирен процес“. Проектът за създаване на палестинска държава се оказа неработещ.

 

 

Превод от руски език: Елена Дюлгерова

http://vpk-news.ru/articles/23368

Автор: Евгений Сатановски*

* Евгений Сатановски e роден на 15 юни 1959 г. в Москва. Президент на московския Институт за Близкия изток. През 2003–2004 е президент на Руския еврейски конгрес. Доктор на науките. Един от водещите руски експерти по Израел, Близкия и Среден изток.

Източник: http://glasove.com

Реклами

Posted on 22.01.2015, in Анализи, Международна политика and tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: