А те стрелят по нас


А те стрелят по насНие ги посрещаме с толерантност, а те стрелят по нас. Дали от това следва, че трябва да загърбим идеята за толерантност към всички различни? Над този въпрос размишлява Александър Кьосев след кървавия атентат в Париж.

Това, което се случи вчера в Париж, това, което се случи през годините в Оклахома, Ню Йорк, Лондон, Мадрид, Бургас и т.н., не е просто серия от добре планирани убийства, предварително изчислили своя глобален ефект.

Това е атака срещу сърцевината на т.нар. европоцентрична цивилизация – идеята за толерантност и свобода. Далеч съм от мисълта, че тази „цивилизация” няма фундаментални дефекти и гигантски исторически вини. Но в случая говорим за нейния атакуван идеал – за диалога с „другите” форми на живот (други култури, религии, идеологии, нрави, „раси”, сексуални ориентации и пр.), който ги оставя да бъдат такива, каквито са, тоест – свободни, и с това разширява обема на понятието „човек”.

Тези идеи – свободата и толерантността (за разлика от религиозните вярвания и екзистенциалните учения, които винаги имат претенциите за тотално обхващане на живота) си имат граници. Безграничната толерантност, както и безграничната свобода са contradictio in adjecto.

Чудовищно

След преминаването на границите, свободата и толерантността са невалидни и смешни. Как да бъдеш толерантен към онези, които не просто са нетолерантни, а мразят от дъното на душата си твоята толерантност?

Наричат я „толерастия”, осмиват възпитаните в свобода, смачкват достойнството, унизително убиват човеците, които полагат усилия да практикуват толерантността, и унищожават мирното им оръжие – свободата на словото. Това е немислимо, чудовищно. Не можеш да водиш диалог с този, който в същия момент стреля по теб. На края на толерантността стои войната.

Но ако се откажем от толерантността и от свободата, значи се отказваме от самите себе си. Ставаме други, молещи се на други, нетолерантни богове. Подобно на стрелящите по нас, започваме да делим света на „нас, човеците” и на „тях, враговете”. В състояние сме да намразим не само „другите“, но и онези от нас, които са все още толерантни. Може би утре ще стреляме и по тях?

Парадоксът, в който живеем

Има ли смисъл да се борим за каквото и да е, да защитаваме каквото и да е, да стреляме в отговор, ако вече не сме самите „ние”, свободните и толерантните, разширяващите се човеци? Ето в този трагичен парадокс сме вкарани, в него живеем днес. А други изпитват границите не просто на нашето търпение, а на нашата ценностна система.

 

 

Автор: Александър Кьосев

Източник: http://www.dw.de

 

Реклами

Posted on 10.01.2015, in Анализи, Общество and tagged , , , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. 1 коментар.

  1. Когато спрете да се мислите за „богове“ и започнете да възприемате и другите за „човеци“, може би, в света нещо ще се промени. Но дотогава…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: