Три причини за вечната политическа криза у нас


Три причини за вечната политическа криза у насИдеята, че българската политика е в хронична криза няма да удиви никого. Това е факт банален като виц на Къци Вапцаров. Според един мой приятел, дори тази криза е толкова постоянна и вечна, че е време да захвърлим на боклука самата идея за „преход“. Защото преход като минимум означава, че вървим нанякъде, а според моя познат, вечната криза на политиката у нас ще е трайно състояние, от което няма да има излизане никога.

Аз все още не споделям този възглед, но има три мегапричини за политическото състояние на държавата и вървящия към абсолютен блокаж политически модел. Това са причини, които няма да чуете от „умните, красивите, блестящите и проспериращите“, защото те са затворници на собствените си глупави клишета за света. Няма модел „Кой“ в България. Ама наистина няма. Има мафия, а тя не е червена, синя, зелена или лилава. Мафията, която сега всички свързват с Пеевски, едно време се наричаше Славчо Христов и кръгът „Олимп“. Тоест – червените боклуци са невинни, каквото и да обяснява Протестна мрежа в техния истеричен гняв. Всички са еднакво виновни и заради това вървим към огромен проблем, защото едната част от политическото пространство вечно се изкарва невиннакато жрица на нощта, която иска дасезапише в манастир, за да забрави виновното си минало.

Кои са трите причини?

1. Партиите не съотвестват на своите етикети.

Мисля, че е време да признаем това като проблем. Имаме десница, която се опиянява докато цитира Айн Ранд и нейната възхвала на абсолютния егоизъм и пазарните механизми. Същевременно, когато стане дума за Русия, същата тази десница реагира така идеологизирано и е готова така да потъпче пазарите, че все едно капитализъм никога не е съществувал. Тоест – те са пленник на фобия и комплекс, но това не може да бъде наречено политика.

Проблемът с левицата е абсолютно същия. Левица, която си мисли че социалните мерки на парче могат да заменят желанието за цялостен ляв проект, е левица, която трябва да си провери пулса, за да види дали не е в прединфарктно състояние. В нашата левица няма механизми, които да спрат левите да действат ортодоксално дясно. Няма механизми, които да накарат елита на левицата наистина да чува какво искат от нея обикновените симпатизанти. И резултатът се видя на този вот. Вотът вляво е почти сравним с този на ГЕРБ, но е разпилян вече в доста формации. Което е един от признаците за някаква криза. Да, роенето не е патент на десницата. Историята на левицата е пълна с разцепвания, но все пак това говори за лоша атмосфера.

Не на последно място имаме либерали, които сатолковалиберали, колкото Азис е оперен певец. ДПС се оформя като някакъв Франкенщайн на прехода, единствената партия от началото на 90-те години, която трупа мощ, сила и ресурси, защото просто се превърна в корпорация, тоест стана надполитическо образувание, което не признава никакъв идеологически контрол върху себе си.

Българският политически модел успя да роди и други чудовища. Например, националисти-русофоби, които възхваляват евроатлантическия вектор, каквито са НФСБ и една партия на инстинктивната политика като „Атака“, която от ксефобското дясно се придвижи в крайно ляво, което говори за удивителна приспособимост и абсолютна липса напоследователност.

2. Абсолютен диктат на десните икономически решения

Тези дни чета, че моите любимци от психодясното пак възкресяват идеята за лустрация. Лустрацията в техните съзнания е нещо като любимо телевизионно лекарство, което с магическа пръчка ще отстрани всички тумори на нашия политически модел и едва ли не ще възцари някаква диктатура на абсолютните ангели. Лустрацията е просто начин за хвърляне на прах в очите на хората за това, че всъщност икономическата идеология на десницата бе осъществена по нашите земи и резултатът е плачевен. България е една деиндустриализирана страна, с икономически неравенства, подходящи повече за бананова република, с шокиращи регионални неравновесия и абсолютно и изцяло под диктата на частните монополи.

Точно заради това лятната революция на софийските нарциси се издъни грандиозно. Вместо да искат промяна на системата, те почнаха да фантазират за някакъв идеален капитализъм. Това е все едно да умираш от цироза, но да твърдиш, че изпиването на още една бутилка с ракия ще те извади от гроба. Капитализмът е точно това – олигархичен, когато държавата е натикана в ъгъла, абсолютно безпощаден към бедните, когато кабинетът действа изцяло в услуга на монополите и дивашки, когато ресурсите се концентрират в ръцете на един бизнес-елит, който не мисли за развитие, а за нови силиконови гърди на любовниците си.

България е жертва на всички токсични идеи, които дясното можеше да предложи. Безумна приватизация, постоянният крясък, че държавата е лош стопанин, превръщането на образованието и здравеопазването в стока.

Нито една политическа партия не поиска да се възпротиви идеологически на този миш-маш от радиоактивни идеи. Нещо повече – десницата се опита да изпере своето прокълнато минало като стовари вината не върху техните решения, а върху митична олигархия, в която все едно те не участват. Това е криза на политическите идеи. Абсолютната неспособност да се роди алтернатива на мракобесието, води до системно отчаяние на електората. Никой вече не вярва, че бъдещето ще бъде светло или по-добро от днес, а това е социален крах, абсолютна обществена дезинтеграция.

Чоран беше казал, че едно общество, което не може да роди утопия и да й се посвети изцяло, е обречено на гибел. Нашата утопия спря през 2007 година при влизането в ЕС, а после се видя, че това съвсем не е някаква митична Аркадия, където дебне световният кеф, а икономическо пространство, където всеки дебне своя интерес. Отвъд това няма нищо.

3. Проблематичният ни избор за посока

Това, което ще кажа по тази точка, може да прозвучи малко крайно, но българската политика катастрофира психологически днес, защото не си свърши работата преди 15 години. Европейският съюз ни бе внушен като безалтернативен избори, без да се проведе реален дебат по него.

Заради това ЕС и до днес изглежда като нещо натрапено отгоре, което има малко общо с живота на обикновените българи. Заради това всяка истерична статия, в която се обрисува крахът, който ще дойде, ако един ден, недай си боже, нещо се случи с ЕС, по-скоро работи срещу европейската кауза. Основният коз на европейския начин е добрият и свободен живот, но огледайте се наоколо и кажете дали България го е постигнала. Това е провал на елитите, не на обикновените българи, но ще бъде писан за сметка на народа още много време.

Второ – европейски път съвсем не означава на всяка цена и евроатлантически. Автоматичното пакетиране на ЕС и САЩ сигурно възбужда грантовата интелигенция, но също е удар по несъстоялия се дебат за това накъде да поемем в широкия и гневен свят. И поради тази причина дори само споменаването на „евроатлантически“ ценности е парадоксално. Такива просто няма. Или поне трябва да ги търсим с фенер, за да ги открием. Те съществуват само в главите на най-яростните певци на статуквото, но иначе обикновен човек трудно ще ви напише есе по тази тема.

Именно тези премълчавания ни докараха политическата криза. И като гледам, няма шанс скоро да излезем от нея, защото кризата е станала начин на живот. То, вероятно заради това тези, които избягаха страхливо от страната си, вече не са в състояние да я разберат. Трябва да си тук, за да знаеш.

Posted on 22.10.2014, in Анализи, Балканите and tagged , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: