Балканите като пространство на проблемна наднационална идентичност


Балканите като пространство на проблемна наднационална идентичностОбщите културно-исторически признаци на отделните народи, географското им съседство и най-вече съжителството им на определена територия обикновено се приемат като предпоставки за формирането на наднационални идентичности и развитието на регионалната интеграция. Отчитайки тези теоретични постулати, основната цел на настоящата статия е да се дефинира същността и основните пространствени особености на амбивалентната балканска идентичност. Тук разбирам идентичността като съвкупност от субективни и обективни характеристики на човешките индивиди или групи (социални, политически, етнически, цивилизационни, териториални и др.), определящи тяхната специфика, уникалност и тъждественост, както и различията им от други индивиди или групи.

Въпреки огромното количество публикации за балканската култура, история и география, балканистите поставят фундаменталния въпрос, дали в тази периферна (в наши дни) част от Европа съществуват някаква обща наднационална идентичност? Търсейки отговора му, тук лансирам следната хипотеза: Балканите са регион, чиито жители притежават обща идентичност – наднационална и надрелигиозна. Тя обаче не е достатъчно престижна и желана, за да се превърне в реален и дългосрочен фактор за геополитическо и институционално обединение. Причина за това е наслагването на няколко идентификационни маркери при липсата на строги граници между тях: Балканите, Централна Европа, Черноморския и Средиземноморския региони, ислямския свят и т.н.

Сбърканото име на полуострова: физико-географската специфика на Балканите

Когато говорим за балканската културна идентичност не можем да не се спрем на физико-географските характеристики на Балканския полуостров. Това се обуславя от факта, че културата и менталността на народите от тази част на Европа и историческите им съдби са тясно свързани с разнообразната природна среда. Пъстротата на ландшафтите се ретранслира и способства за съхраняването в течение на векове на етническата, лингвистична, конфесионална и фолклорна пъстрота.

Името на полуострова идва от планината Балкани (Стара планина, Хемус) която се простира на 530 км в източната му част, на територията на България и Източна Сърбия. Самата дума „балкани“ е с турски произход и означава „зелени, гористи планини“. В научните среди терминът е въведен в началото на ХІХ век. Тогава Йохан Август Цойне (1778-1853) дефинира Балканите като самостоятелен полуостров в Европа. През различни исторически периоди тази планина се нарича Хемус, Стара планина, Catena Mundi или Catena del Mundo, което означава „център на света“ (Цвијић Ј. 2000, с.14). Тя служи за северна граница на Гърция, Тракия и Македония. Гърците я смятат за граница на цивилизования свят. Самият Цойне също е убеден, че Балканите се простират непрекъснато от бреговете на Черно море на запад, чак до Алпите.

По-късно погрешността на това твърдение става ясна, но от края на ХІХ и началото на ХХ век понятието „Балкани“ все по-често се използва за определянето на новия геополитически и геокултурен регион, възникващ в Европа върху руините на Османската империя. Независимо от изключителното разнообразие на биоклиматичните и морфологични условия, една от основните физико-географски характеристики на полуострова е наличието на няколко планински системи: Стара планина, Рило-Родопския масив, Динарските планини, Пинд, Пелопонеските планини. Планинският характер на Балканите ярко се проявява във възприемането на пространството и продуцираните географски образи. Възможно е В. Папакоста да е бил прав: името Балкани „съответства на географската реалност – това е най-планинският полуостров в Европа“ (Todorova 2008: 71).

От физико-географска гледна точка, Балканският полуостров заема 505 хил. кв. км, т.е. 4,96% от територията на Европа или 0,33% от площта на земната суша. От три страни – от югозапад, от изток и от юг – неговите ясно очертани граници се определят от Адриатическо, Йонийско, Егейско, Мраморно и Черно морета. Най-проблемният въпрос е свързан с прокарването на границите на Балканския полуостров на запад и на север, като дискусиите в това отношение имат и геокултурен, и геополитически характер. „На север Балканският полуостров толкова плътно се слива с материка, че тук всяка гранична линия, предложена от различните автори, се характеризира с голяма условност” (Wituch 1998: 136). Следва да се отбележи, че редица хърватски географи въобще отхвърлят съществуването на Балкански полуостров. Много показателна, включително за разбирането на хърватското национално самосъзнание и неговата топофобия по отношение на името Балкани, е тезата на Мирела Слукан Алтич. Отхвърляйки балканската принадлежност на Хърватия, тя твърди, че само Гърция, както и част от Албания и Македония, притежават ярко изразено полуостровно положение. „Няма никакви географски основания за обособяването на Балкански полуостров. Балканите са чисто геополитическа категория. Така, историкът и географ В.Рагич смята, че ако в тази част на Европа има някакъв полуостров, той би следвало да се нарича Гръцко-Албански. Това название най-добре олицетворява физико-географската реалност“ (Slukan Altić 2011: 405).

Що се отнася до най-дискусионната северна граница, има няколко гледни точки. Най-популярна е концепцията на Йован Цвиич (1865-1927). Според този сръбски географ, северната граница на полуострова следва да се установи по реките Сава и Дунав, на границата на Среднодунавската (Панонската) низина. Дължината на сухопътната граница с Централна Европа е над 1600 км. На запад, тя започва от Триесткия залив, минава по долините на реките Соча (Изонцо), Идрица, Сора и Сава, до устието на последната в Белград. От сръбската столица северната граница на полуострова продължава на изток по река Дунав до Черно море (Карастоянов 2002: 32). В тези граници, към Балканския полуостров спада и малка част от Североизточна Италия (виж фиг.1).

Фигура 1 Балканите като физико-географски, геокултурен и геополитически регион

Автори: В. Михайлов, Ю. Крумова

Легенда:

Граница на Балканския полуостров

Граница на Балканския геокултурен регион (в приблизителните граници на Османската империя след Карловицкия мир през 1699)

Граница на Балканския геополитически регион

„Демонът на балканизацията“: геополитическата идентичност на Балканите

След революционните промени на полуострова през ХІХ – началото на ХХ век в науката бива актуализирана представата за Балканите като специфично геополитическо пространство/регион. В Британската енциклопедия, Балканите са дефинирани изключително в политически аспект: Балканите или Балканският полуостров обхващат територията на Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватия, Гърция, Македония, Молдова, Румъния, Словения и „Югославия“ (Сърбия, Черна гора и Косово). При това специално се пояснява, че „европейската част на Турция е част от Балканите във физико-географско отношение, но не и в политическо, доколкото е част от една небалканска държава“ (Balkans 1995: 833).

В качеството си на възел, където се пресичат интересите на великите държави, Балканският регион не притежава нито вътрешна еднородност, нито геополитическа самостоятелност. Концепцията за Балканите като специфично геополитическо пространство (със съответната идентичност) е дело на външни геостратези и изследователи. Този дискурс се вписва в популярната концепция за ориентализма на Едуард Саид. Мария Тодорова дефинира синдрома на ориентализиращото се мислене по отношение на балканския контекст като „балканизъм“ (Todorova 2008). Този подход са разглежда подробно в редица трудове (Goldsworthy 1998; Дитре 2000; Игов 2002; Jezernik 2004; Todorova 2008; Аврейски 2008).

Няма как да не се споменат и няколко проекта на балканските елити, насочени именно към осъзнаването на общите геостратегически интереси. Става дума за такива геополитически конструкции като краткосрочния Балканския съюз (1912-1913), Балканската Антанта (1934-1941) и идеите за Южнославянска федерация, Балканска федерация и Балканска конфедерация (от средата на ХХ век). Всички те са инициативи за панбалканско обединение „отвътре“, макар в редица случаи с участието и на други европейски държави. Някои от тях са частично осъществени, други остават на ниво политически преговори или само на хартия.

Да анализираме понятието балканизация. То се утвърждава и се използва масово в политическата география, международните отношения и дипломацията. Балканизацията се дефинира като процес „на фрагментация на голяма политическа единица и формиране на малки държави, между които се създават конфликтни отношения“ (Dictionary… 2009: 41). След студената война, характерна за която беше относително стабилната архитектура на международните отношения, в хода на дезинтеграцията на Югославия „демонът на балканизацията“ отново надвисна над Европа.

В географски план, СФРЮ обхващаше както част от Балканския полуостров, така и от Централна Европа. В геополитическата литература гражданските войни на територията на бивша Югославия се наричат балкански войни, макар че на останалата територия на Балканите няма никакви въоръжени конфликти. Освен това, Вуковар например – един от най-пострадалите по време на юговойните градове – от физико-географска и култорно-историческа гледна точка, принадлежи към Централна Европа. През 90-те години на ХХ век обаче, на Запад образът на Централна Европа се асоциира с цивилизованост и толерантност и регионът се смята за „невинна жертва на комунизма“. Затова е невъзможно да се допусне, че Централна Европа може да се окаже арена на подобни кървави събития, за разлика от Балканите с техния традиционно негативен имидж.

Съставът на балканския геополитически регион се променя многократно и не получава еднозначна дефиниция. В периода на разпадане на Османската империя, в геополитическото съзнание Балканският полуостров все още не е ясно обособен като геополитическо пространство. В края на ХІХ и началото на ХХ век в Руската империя Балканите се разглеждат като зона на нейните жизненоважни интереси в контекста на противоборството между великите държави. Смята се, че полуостровът е част от големия регион, включващ Средиземноморието, Черноморско-Кавказкият район, Близкия и Средния Изток и Предна Азия (Улунян 2002: 261).

С формирането на съвременните държавни образувания на балканските народи през първата половина на ХІХ век географските граници на Балканския полуостров излизат от рамките на политическите граници не само на тези държави, но и на остатъците от Османската империя в Европа (Batowski 1936: 175-176). През 1878-1918 за балкански държави се смятат, България, Черна гора, Гърция и Сърбия. През 1913 към тази група се присъединява и Албания. Общата площ на всички тези страни е около 371 хил. кв. км. След Първата световна война част от Балканския геополитически регион стават югозападните и северни (на север от река Сава) територии на новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци. Поредното разширяване на региона става в началото на ХХ век, когато и Румъния започва да се идентифицира като балканска държава. Тази страна участнва във Втората балканска война (1913), а през 1934 се присъединява към Балканската Антанта.

За разлика от ситуацията в началото на ХХ век, днес Балканският геополитически регион представлява по-широко пространствено образувание от Балканския полуостров. Последният, като отделна физико-географска единица, обхваща териториите на днешна България, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина, частично признатата държава Косово, както и континенталната част на Гърция, част от Сърбия, Хърватия, Словения, Румъния и Турция (виж таблица 1). Отчитайки територията на всички държави от бивша Югославия, както и територията на Албания, България, Гърция и Румъния, площта на Балканския геополитически регион се равнява на 766 505 кв. км, а заедно с европейската част на Турция – 790 269 кв. км. Любопитен факт е включването на Унгария в Балканския регион от германския историк Едгар Хьош в книгата му „История на балканските страни“ (Хьош 1998). Подобна позиция може да се обясни отчасти с това, че Унгария в течение на столетия има териториални владения на Балканския полуостров.

Таблица 1. Държави, които изцяло или частично се намират на Балканския полуостров (с оглед на описаната по-горе граница по реките Соча-Идрица-Сора-Сава-Дунав)

Пространство на хилядолетен диалог: особености на геоисторическия и геокултурния код на Балканите

Балканите имат дълга и сложна съдба, отвеждаща изследователите далеч назад в историята. Чак до османското завоевание Югоизточна Европа не представлява „цивилизационна периферия“, напротив – основите на европейската култура се полагат именно на Балканите. Американският историк от сръбски произход Траян Стоянович очевидно преувеличавайки и воден от емоциите си, дефинира Балканите като „първата и последната Европа“ (Stoianovich 1994). На тази територия възниква тракийската култура и се появяват първите градове в Европа (Атина, Пловдив, Микена), развива се древногръцката цивилизация. Именно тук се обособява източното християнство, както и славянското православие. Както отбелязва Йован Цвиич, през Средните векове Константинопол представлява за света това, което днес са Париж или Лондон (Цвијић 2000а: 23). Въпреки толкова богатото си минало, през последните няколко века, под влияние на прозападните идеи и в резултат от изоставането заради османското завоевание, Балканите, в образно-географски план, се превръщат в отрицание на Европа. Екзотичните, полуориенталски и населени с варвари Балкани биват противопоставяни на „нормалността“, цивилизоваността и линейния прогрес на останалата Европа. Усвоявайки тези опростени западноевропейски стереотипи, свързани с конструирането на „Външния Друг“ (Джонсън, Коулман 2012), самите жители на Балканите започват да възприемат Европа като цивилизационен идеал и, както изглежда, с всички сили се стремят да напуснат родния си регион.

Балканското пространство се намира в пресечната точка на две големи лимитрофни зони: между западното и източното християнство и между християнството и исляма. Мирко Гърчич описва Балканите като периферия, голяма гранична зона и, едновременно с това, мост между турската/ислямска, романо-германската, славянската/руската и средиземноморската култури. Хетерогенността на балканското културно-географско пространство е причина за нееднозначния характер на балканската идентичност. Характерно за Балканите е многовековното съхранение на редица национални и локални култури, които никога не се сливат в едно. В известна степен, причина за това са физико-географските особености: изолираността и труднодостъпността на много територии (Грчић 2005: 211). Ярка проява на многопластовия характер на региона е град Дубровник – един от центровете на европейската култура, отстоящ само на няколко десетки километра от планините на Албания и Черна гора, където чак до средата но ХХ век се запазват родово-племенните модели на обществена организация.

Сред разпадането на Османската история, думата „Балкани“ се превръща в синоним на езикова, етническа, религиозна и расова мозайка. Йован Цвиич обосновава съществуването на пет културни области на Балканския полуостров:

Византийско-арумънска, която обхваща Тракия, Източна Румелия (по-голямата част от днешна Южна България), Македония, Гърция с Епир и съседните албански територии, Моравска Сърбия и черноморското крайбрежие на България.

Патриархална област, включваща Босна и Херцеговина, почти цяла Черна гора, Албания (без тясната крайбрежната зона), Северна България (без източното и крайбрежие) и почти цяла Сърбия. Заради турското влияние, патриархалният ареал на балканските народи се съкращава значително.

Италианска, която обхваща тясната ивица по западното крайбрежие на полуострова, при това частите, разположени северно и южно от град Шкодра се различават значително помежду си. Докато Далмация се развива под венецианско влияние, южното крайбрежие на Албания остава в сферата на влияние на недотам „рафинираната“ южноиталианска култура.

Централноевропейска (австрийско и унгарско влияние), която включва отделни територии в Сърбия, разположени северно от Сава и Дунав, както и съвременните Хърватия и Словения.

–  Мюсюлманска, представлявана от обособени ареали в южната и източна част на полуострова. Турците оказват много по-голямо влияние върху културата на населението на Балканския полуостров, отколкото византийската култура оказва върху самите турци, засягайки само висшите слоеве на турското общество (Цвијић 2000б: 33-41).

Друга интересна културно-историческа типология на балканските народи предлага философът М.Маркович, който очертава четири цивилизационни типа в региона, изключвайки католическото население в западната част на Балканския полуостров:

Гръцка култура, която е наследница на античната и византийската цивилизации.

Южнославянски тип, който обединява сърбите, черногорците, българите и македонците. При православните южни славяни са силни традициите на патриархалната култура, високо се ценят гостоприемството, съседските отношения, прнципите на солидарност и взаимопомощ. За съжаление, в списъка на техните ценности, трудът не заема високи позиции, което обяснява и незавидното им икономическо положение.

Романската цивилизация е представена на Балканите най-вече от румънците. Те се различават по своя език, но в същото време имат много общо със славяните – православието, общи исторически противници (унгарците и турците), сходни традиции, фолклор и кухня.

Ислямският цивилизационен тип се обособява на основата на религията и се характеризира с високи религиозни изисквания (ежедневни молитви, живот съобразен с нормите на Корана, отказ от употреба на алкохол и определени храни), войнственост и религиозна нетолерантност. Към него Маркович причислява турците, босненските мюсюлмани, мюсюлманите от Санджак и албанците (Markovic 2003: 70-73).

Балканското културно пространство се формира в резултат от множествения културен диалог и продължителното историческо съжителство на отделните етнически групи, езици и диалекти, системи на писменост, религиозни вярвания и музикални стилове. Центростремителните процеси се ускоряват в периода на османското господство. Според Мария Тодорова, в обществено-политически план „балканските общества демонстрират няколко общи признака, които са пряк резултат от влиянието на османските турци върху тях“ (Todorova 2008: 386).

Сред тези признаци тя посочва авторитарния държавен контрол, липсата на аристокрация, малобройната и сравнително слаба средна класа. Всичко това обяснява, защо егалитаристките идеи се смятат за характерна особеност на региона (Todorova 2008: 368-371).

Без оглед на лексикалната специфика и сериозните различия, между гръцкия, българския, румънския и албанския и, отчасти, между сръбския и турските езици, те имат много общи лексични правила. Въз основа на обединяването на тези езици, лингвистите обосновават съществуването на балканска езикова лига.

Друг пример за междубалканските взаимни влияния е т.нар. традиционен народен фолклор. Смесването на разнородни компоненти тук е толкова силно, че при анализа на много песни и ритми специалистите не могат да определят еднозначно, коя е основната етническа традиция. Така, много традиционни мелодии, смятащи се за национално достояние от македонците, българите или албанците, всъщност имат турски или гръцки произход.

Друг пример е т.нар. възрожденски стил в българската архитектура, известен от времето на късната Османска империя. Сгради в този стил се срещат масово в Турция, Сърбия и Северна Гърция, Македония и Босна, Албания и Черна гора, където също се смятат за типично техни.

Балканският културен ландшафт и балканският град като обективни пространствени маркери на наднационалната идентичност

В масовата култура и възприятието на европейците от западната и северна части на континента, Балканите започват там, където свършва Европа. С други думи, там, където редът, правото и чистотата, отстъпват място на лошите пътища, изоставените сгради, бордеите на местните цигани, градоустройствения хаос, архитектурната еклектика и липсата на санитарни навици. В менталните представи на жителите на балканските страни пък, само допреди няколко десетилетия Европа започваше от австрийската граница.

Балканският културен ландшафт представлява общ свят, който всеки сърбин, българин или албанец чувства като „Свой“, без оглед на политическите граници. Посещението на съседна балканска държава не се съпровожда от културен шок, дори ако разликата в езика и религията е огромна. Сходни се оказват природните ландшафти, архитектурният облик, строителните материали, техническото равнище и естетическото състояние на инфраструктурата – а заедно с тях и менталността и поведението на хората.

Американският анализатор Робърт Каплан описва тези сходства по следния начин: „За първи път пристигнах в Гърция с влак от Югославия. Вторият път – отново с влак, но от България. Третият – с автобус от Албания. Всеки път изпитвах непреодолимо усещане за континуалност и тъждественост: планинските хребети, традиционните народни костюми, музикалните ритми, расите и религиите са едни и същи от двете страни на границата“ (Kaplan 2010: 377).

Някои географи и историци използват източната граница на ареала на разпространение на романските, готически и барокови църковни храмове като индикатор за историческата граница за западното християнство. Тоест, излиза, че за западнохристиянската идентичност именно сакралната архитектура служи като важен маркер на културния ландшафт. За Балканския регион обаче е трудно да се намери такъв индикатор. Във всички исторически периоди архитектурата и градоустройството в тази част на Европа са изпитвали влиянието и натиска на различни цивилизации, оставили след себе си богато културно наследство. Понякога за критерий се приема разпространението на византийската църковна и гражданска архитектура, но, поне според мен, тук си струва да обърнем внимание на по-специфичните чисто балкански особености на градските ландшафти.

По време на османското господство балканският град и културният ландшафт придобиват материално измерение. Балканският град представя по максимално ярък начин пространствената специфика на общата наднационална идентичност. През ХІV-ХІХ век архитектурно-устройственото планиране и архитектурата на големите градове се доближава до османските образци. В процеса на националното Възраждане на балканските народи (ХVІІІ-ХІХ век) османските елементи се преплитат с нови, предавайки на градовете изключителна еклектичност. В тази връзка Маргарита Коева подчертава, че специфичната пространствена структура и визуалната привлекателност на балканските градове възниква благодарение на това, че османското строителство не успява да разруши напълно старите структури, съществували от античните времена насам (Коева 2003).

Въпреки османското влияние, през ХІХ век се формира особен балкански тип град със собствена културно-историческа, планировъчна, архитектурна и естетическа специфика. Основните белези на балканския град са съчетаването на планинската местност, асиметричната пространствена структура, неправилната геометрична форма, липсата на единен градоустройствен план, открити (за разлика от Централна Европа) площади, стилова еклектика, собствен балкански архитектурен стил (от ХVІІІ-ХІХ век), полиетнична и мултиконфесионална структура на населението.

Сред забележителните примери за преплитането на византийски и османски форми и стилове, преработени и обогатени в хода на националното възраждане на балканските народи, са историческият център на Белград, градовете Мостар, Сараево, Скопие, Охрид, Тетово, Солун, Велико Търново, Несебър, Пловдив, Одрин, Ниш, Берат, Призрен и др. Неповторимият им ландшафт се формира от съчетаването на такива елементи като старите търговски къщи, часовниковите кули, дървените и каменни мостове, църквите и джамиите и гражданската архитектура на търговските улици. Разбира се „балканското“ в архитектурния им облик се проявява в тяхната историческа част (до началото на ХХ век), намираща се под закрилата на държавата. Най-добрите образци на балканския град от ХІХ век могат да се открият в Северна Гърция, България, Босна и Херцеговина и Сърбия, южно от река Сава, в Косово, Албания, Македония и, с известни уговорки, в Турция. Собствено, именно това е ареалът на типичния балкански културен ландшафт и балканския град.

Балканската идентичност: между културната принадлежност и националното самосъзнание

По-горе разгледах Балканите като физико-географски район, нестабилен геополитически регион, хетерогенно етническо, религиозно и лингвистично пространство, както и като специфичен културен ландшафт. Следва да отбележим, че за съвременния Балкански геокултурен регион е характерно наличието на много национални центрове при отсъствието на общо наднационална ядро, изпълняващо консолидиращи цивилизационни функции. Съответно, това силно затруднява определянето на компонентите на балканската идентичност, тяхната йерархия и значимостта им.

Повечето учени се придържат към мнението, че решаваща роля за конструирането на уникалността на Балканския регион и формирането на основите на балканската идентичност изиграва синтезът на византийските и османски традиции. Както посочва Томаш Витух, „определянето на границите на Балканския регион е възможно само чрез наслагването на три различни по съдържание и датировка фактора: византийското наследство, борбата против доминацията на турците-мюсюлмани и пространствения обхват на етническите територии на народите, които са изцяло обвързани с първите два фактора.“ (Wituch 1998: 139).  Според полския историк, политическите и цивилизационни граници на Балканския регион, утвърдени от Карловицкия мирен договор между Османската империя и Австрия от 1699, изключително ясно определят обхвата на османската власт в Европа през следващите два века (Wituch 1998: 141).

Основните особености на балканската идентичност се определят от геоисторическите характеристики на европейските владения на Османската империя (ХІV-ХХ век). При това задължелно следва да се отчита преосмислянето на византийските и османските модели в хода на общественото развитие през ХІХ-ХХ век в условията на национално възраждане на балканските народи на основата на самобитната патриархална селска култура и фолклор. След подписването на Карловицкия мир, народите, които днес е прието да наричаме балкански, продължават да се развиват в рамките на османската феодална система. Културните, политическите, както и стопанските иновации проникват тук с доста съществено закъснение. На следващите етапи и най-вече през ХХ век, внедряването на прогресивните модели на развитие върви трудно, тъй като се налага преодоляването на дълбоко вкоренените ментални постановки и модели на социалните отношения. Причини за икономическото изоставане са бавните темпове на нарастване на градовете, примитивното стопанство, феодалните порядки, авторитарното управление, липсата на реформи и т.н.

В резултат от дългото историческо съвместно съществуване на тази ограничена територия се формират определени наднационални черти на материалната и духовната култура – например в обичаите, кухнята, фолклора, архитектурата и др. Характерна черта на всички балкански народи е усещането за двойнственост и недостигът на стабилни ориентири. Дългото османско владичество насажди в региона провинциализма и води до загуба на динамиката в развитието му (Бъчваров, Бъчварова 2004: 126).

През най-новата си история балканските народи, особено християнските, се стремят да „прочистят“ културата си от османското наследство. Балканските „възрожденци“ и техните последователи започват да „изтриват“ турските думи от националните литературни езици, да унищожават мюсюлманските светини и масово да заменят турските топоними. Показателен пример в това отношение е и формирането на идеологията на постосманска Турция, която след революцията на Кемал Ататюрк разглежда Османската империя и нейното наследство като нещо консервативно и исторически изостанало.

Народите от региона не съумяват да избегнат негативните асоциации, свързани с турската дума „Балкани“ в медиите и менталните представи на милиони хора. Затова през последните десетилетия в регионалните политически инициативи все по-често се използва понятието „Югоизточна Европа“, „подчертаващо европейската принадлежност на Балканския полуостров“ (Аврейски 1998).

Повече от век продължава дискусията за това, кои народи следва да се смятат за наистина балкански. При това разположението на държавната или етническата територия на конкретния народ на Балканския полуостров невинаги автоматично означава историческата му принадлежност към Балканите, като геокултурно пространство. Несъмнено, балканската културна идентичност обхваща съвременните българи, сърби, македонци, бошнаци-мюсюлмани, албанци, гърци и черногорци. Съответните съвременни държави са разположени именно на Балканския полуостров, с изключение на Сърбия, която включва и централноевропейската Войводина.

Неизбежна е балканската идентичност на българите – самите Балкански планини (Стара планина) са почти изцяло на територията на България. Тук ще добавя, че именно тези планини се превръщат в изключително важен пространствен символ на българската идентичност. По време на турското робство в Стара планина намират убежище стотици хиляди българи: там те създават села и градове, разположени далеч от основните пътища и главните военни и административни центрове на турците. Непристъпните Балкански планини се превръщат в безопасно убежище за патриотите и борците за справедливост и национално освобождение – хайдутите.

Значителни части от Сърбия и Хърватия се намират в границите на Балканския полуостров – съответно, 72,3% и 49%. В геокултурното съзнание на сърбите липсват каквито и да било сериозни дискусии относно принадлежността им към балканските народи (с изключение на част от жителите на автономната област Войводина).

Католиците южни славяни, населяващи полуострова, например Далмация, Истрия, Славония или Южна Словения, имат свой собствен исторически път. Те формират специфично цивилизационно самосъзнание. Тук естетиката на културния ландшафт също силно се отличава от постосманските райони на Балканите. Най-силна съпротива срещу включването си в Балканския геокултурен регион демонстрират хърватите и словенците. И трите исторически области в състава на днешна Хърватия – Хърватия, Славония и Далмация – са тясно свързани с цивилизационните традиции на Централна и Западна Европа. Изключение е само югославския период в хърватската история (1918-1941 и 1941-1992), както и ХVІ-ХVІІ век, когато значителна част от Северна Хърватия се намира под османска власт. В религиозно и ментално-психологическо отношение хърватите, несъмнено, са част от културата на Централна Европа. В същото време не може да се приеме гледната точка на крайните хърватски националисти, твърдящи, че етногенезисът на хърватите няма нищо общо с такива балкански народи като сърбите, славяните-мюсюлмани и черногорците.

Определянето на Дунав за северна граница на Балканския полуостров се подкрепя от повечето учени. Румънците активно използват това физико-географско обстоятелство за да определят своя народ като латински и централноевропейски, отхвърляйки принадлежността си към Балканите. Като изключим Северна Добруджа, която е разположена на юг от Дунав, всички останали културно-исторически региони на Румъния (Трансилвания, Марамуреш, Банат, Южна Буковина) в течение на много векове са части от Централна Европа, подчинени до началото на ХХ век на Виена и Будапеща. В същото време, не можем да изключим румънците от балканската история, като православна нация, изпитала силно византийски и османско влияние.

Специфично отношение към балканския компонент на географията и идентичността се формира у турците, за които Балканите са „прозорец към Европа“. Съвременната турска държава контролира само 3,2% от територията на Балканския полуостров. Именно това обаче се използва като един от аргументите за турското членство в ЕС. Невенка Йевтич-Шарчевич твърди, че турците усещат близост към Балканите в социално, културно и особено в демографско отношение поради наличието там на турска диаспора, а в редица страни – и на значителен брой (до 5 млн. души) мюсюлмани (Jeftić-Šarčević 2009: 694).

Приключвайки анализа на фактите, свързани с формирането на наднационална идентичност на Балканите, ще цитирам интересната гледна точка на Антоанета Алипиева: „Всички балкански държави, разположени на географски и културен „кръстопът“, са изправени пред неразрешими задачи: къде да търсят корените си – на изток или на запад и къде да вървят занапред – на изток или на запад? Балканските държави се чувстват близки една на друга в ментално отношение, наясно са със собствения си образ в очите на европейците, но ако общата панбалканска идея започне да си пробива път, практическата и реализация по правило спира, без да е достигнала до конструктивния си финал. Така, в културния диалог на България с Русия и Европа, последните имат ясни и конкретни образи, докато представите за нашите балкански съседи по правило се игнорират и не предлагат достатъчно материал за изграждането на обща идентичност“ (Алипиева 2009).

Заключение

Осъщественият в настоящата статия анализ, позволява формулирането на редица съществени изводи, които ще изложа по-долу.

Принадлежността към наднационалната балканска идентичност се определя от цяла поредица обективни и субективни признаци: географското положение на страната на Балканския полуостров, принадлежността и към Балканския геополитически регион и решаващото историческо влияние на византийските и османски обществени традиции. Не на последно място по значение е и променливата и подложена на идеологизация геокултурна самоидентификация на народите от Югоизточна Европа.

Балканската идентичност е само една от няколкото възможни наднационални ориентации на народите от Югоизточна Европа. Като нейни „конкуренти“ се очертават не само по-еднозначните, ярки и предпочитани национални идентичности, но и славянската, православната, католическата, ислямската и европейската самоидентификация например. (Mihaylov 2010).

Границите на Балканския геокултурен регион нямат ясен характер, затова не е лесно да се определи точно пространствения обхват на балканската идентичност. Най-вероятно, може да става дума за контактна и преходна зона на взаимно наслагване едновременно на няколко културни сфери – поствизантийската, постосманската, средиземноморската, централноевропейската, католическата, ислямската и др.

Географското положение на етническата или държавната територия на конкретния народ на Балканския полуостров не означава автоматично принадлежността му към балканската културна идентичност. Това се отнася най-вече за словенците и хърватите, за които най-значим идентификационен маркер днес е принадлежността им към католическата/централноевропейската култура, а „балканскостта“ се възприема като „натрапена идентичност“ (Slukan Altic 2011).

Балканската културна идентичност, несъмнено, обхваща съвременните българи, сърби, македонци, бошнаци-мюсюлмани, албанци, гърци (макар и запазващи чувството за културно-историческа изключителност) и черногорци. Тези седем народа не отричат принадлежността си към балканския културно-исторически синтез, осъществен под продължително византийско и османско въздействие. Православните румънци също се разглеждат като участници в балканската идентичност, въпреки техните латински цивилизационни дискурси и географската им принадлежност, предимно към Централна Европа.

 

Написано от Гл. ас. д-р Валентин МИХАЙЛОВ

Източник: http://www.geopolitica.eu

Posted on 14.10.2014, in Анализи, Балканите and tagged , , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. 2 коментара.

  1. Стефан Караджа

    Думата ,,балкани “ не е с турски произход. Правилното произнасяне е ,, БААЛКАН“ и е точно българска дума, а защо четете господа. Тя се е появила мноого преди турчина да стъпи на нашите свещенни земи , като това име е сменило старото гръцко наименование ,,ХЕМ“ ИЛИ ,,ХЕМУС“ .

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: