Пъстрият парламент е протестен вик на българите


Пъстрият парламент е протестен вик на българитеВотът за толкова много партии показва, че избирателите търсят някакъв изход от системата, за която се твърди, че е безалтернативна

Известният японец Харуки Мураками, за когото всички твърдят, че има шансове да вземе Нобеловата награда за литература тази година, преди няколко години написа най-обемния си, загадъчен, мистериозен и влудяващ като неразрешима загадка роман, носещ изключителното енигматично заглавие „1Q84“. Още оттук се усеща препратката към кошмарно предсказаната от Оруел 1984 година, за да намекне, че пред себе си имаме едно лирично, многопластово четиво, което прилича на лабиринт с много завои и още повече изходи. Много е трудно да се преразкаже толкова дяволит текст, но спокойно можем да обобщим сюжета на едро с това, че главните герои попадат в някакво алтернативно време, в някакъв променен сюжет на историята, нещо като паралелен свят, над който блещукат две луни. И отчаяно се опитват да извлекат смисъл от всичко, което им се случва.
В сюжет, подобен на този на Мураками, се оказа България след предсрочните парламентарни избори на 5 октомври. Точно такъв вариант на Народно събрание, с 8 партии в него, едва ли някой бе очаквал. Българите гласуваха така, че да разрушат всички предварително подготвени обяснения, всички шамански клетви, всички политологични идеологеми, сякаш това бе някакъв стихиен бунт с бюлетини. И май че на подсъзнателно ниво повечето партии усетиха, че този безрадостен вот на отчаянието, тези избори на безнадеждността, това гласуване без вяра в някакво различно бъдеще, просто избухна в лицата им и ги постави пред аритметично разрешима, но политически блокирана загадка. Подобен непредсказан, непророкуван, неочакван парламент е като остра болка в разкапващите телеса на политическия модел на България.
Трябваше да очакваме нещо подобно. От поне 10 години насам хората чакат спасение от крещящото неравенство, от нечовешките сметки за ток, от безкрайната скъпотия, от смразяващата безработица, а получават само полуфабрикити на десни идеи с изтекла годност. Народът излиза на протест срещу монополите, а после благодарение на контрареволюцията на „умните и красивите“ на власт идват самите монополи и започват отново да навиват старата гайка на тъпченето на главите на потребителите. Хората искат социална политика, а получават безкрайните литании на Реформаторския блок и техните всекидневни истерии. Хората искат спокоен живот, а получават медийния продукт ГЕРБ, който е така нарцистично концентриран в себе си, че е сведен до пиар-екзалтациите на един-единствен човек, титулуван със званието генерал. Хората искат различен живот, а виждат една безпомощна, свита, объркана, направо сбъркана БСП, която дори не знае как да представи своите идеи и дали изобщо е в състояние да управлява в този вид. И какво да направят тогава хората – гласуваха протестно, гласуваха литературно, гласуваха като герои на Мураками, които търсят изход от алтернативната реалностq в която са се оказали.

Защо парламентът е пъстър?

Десните политолози отдавна се усетиха, че пъстрият парламент е в състояние да разруши подготвяната от тях инженерна конструкция – правителство на ГЕРБ с активното коалиционно съучастие на Реформаторския блок. „Да вкараш шест, седем или осем партии в парламента е политически експеримент с неясни последици“, написа седмица преди вота дежурният певец на психодясното Даниел Смилов. Тук се налага да върнем лентата, защото нищо не изобличава така конюнктурните анализи, представени като абсолютна истина, както искрящата истина на фактите. Само преди година същите десни политолози се тръскаха като танцьори на хаус-музика, че парламент от четири партии не представлява всички българи и, че непредставените били като динамит, който може да избухне драматично в неподходящите мигове. Според новата мантра на Смилов – шест партии вече са много. Което означава, че всички крясъци, протестчета, разни други форми на пърформанси и голи манекенки, всъщност са били един спектакъл, за да могат да попаднат в парламента и представителите на патетичната „традиционна“ десница, както и техният развълнуван електорат, известен с това, че често бърка хормоналните си проблеми с политически активизъм.
Вотът за осем партии размазва завинаги лятната митология на 2013 г., че има един голям Протест. Оказа се, че има много протести, много повече, отколкото можеха да предположат градските елитарни нарциси, политически разположени единствено и само на жълтите павета. Още откакто се видя, че провинцията не се надига в този протест, трябваше да предположим, че българите ще накажат абсолютно всички с вота си. И ето, че мината избухна – осем партии в парламента. Това е като постоянно удряне в стената. Все едно с гласа си българите търсят изход от една система, за която им се твърди, че няма никаква алтернатива. Това е вот с бохемски песимизъм – никой не вярва, че светлото бъдеще е възможно и заради това избирателите просто наказаха купонджийски политическите елити. Доведоха ги до ръба на логиката, изправиха ги пред години от небрежно разпилени думи и сега нито един път няма повече да е лесен. Защото всяка форма на коалиция в рамкитe на този парламент е обречена да бъде нестабилна като стар софийски „Икарус“. Това е нещо като изпитание за автентичност, тест за следване на идеи, опитът клишетата да бъдат разчупени и най-накрая, на 25-ата година от прехода, страната да заживее някакъв смислен и представителен политически живот. Мисля, че пъстрият парламент е нещо като протестен вик. Българите гласуваха за всички, защото просто вече не мислят, че някой с нещо се отличава от другите.

Защо тъгуват първия и втория?

За БСП е ясно. Тя е големият губещ на изборите. Този извод нито може да бъде премълчан, нито може да бъде гримиран, за да звучи по-политкоректно. Загубата беше предизвестена, но въпреки това е грандиозно болезнена, защото левият вот се разпиля като есенни листа в парка. Очевидно е – хората не са се отказали от социалните искания, много граждани на България са леви, което държат в тайна и от самите себе си, както сe изрази наскоро един наблюдател. Но те вече не вярват или не успяват да вярват, че БСП е последователен носител на техните очаквания. И това е проблем, който левицата трябва да си постави остро, както се реже със скалпел. Защото анализът на тема „защо загубихме“ е само първата част от един много сложен път. Истинският проблем е – ще може ли БСП някога отново да върне доверие, в състояние ли е да се промени, ще отстои ли дори и в опозиция онези принципи и идеи, които е начертала сама за себе си като непреходни, като нещо, от което никога няма да отстъпи. Проблемът е не само идеен, той е личностен, но това е тема безкрайна като телевизионно студио в изборната нощ. Целта ни тук не е да спираме поотделно на всяка партия, а само да видим големите теми, които изборите поставиха
БСП е очевидният губещ, партията е в нокдаун, но защо тогава основната меланхолия се излъчва от партия ГЕРБ, която трябваше да отваря шампанско и да празнува поне запазването на нивата на гласоподаватели от 2013 г. За целта също трябва да проследим хронологията на предизборния рекет, който Бойко Борисов извърши по време на кампанията. Неговите изявления бяха премислени, независимо, че звучаха като импровизация. Постоянната заплаха, че ако няма над 100 депутати, изобщо няма да прави кабинет, бе нещо като извиване на ръце на десните избиратели, за да ги накара да гласуват за ГЕРБ и пак безпроблемно да го пратят на премиерското кресло. Цял месец тази безкрайна тема за 100-те депутати бе въртяна като летен хит, направо до втръсване, защото лидерът на най-голямата партия май също усети, че общественият климат в България е нестабилен и взривоопасен. И заради това в нощта на вота Борисов изглеждаше леко тъжен като поет, на когото са отказали да издадат стихосбирката му. И в най-тежките си сценарии ГЕРБ не предвиждаха да са под 90 депутати, което ги изправя много литературно пред призрака на всичките им действия досега и ги поставя в уникално тежък капан. Бягството им от отговорност ще бъде наказано, но и съставянето на кабинет най-вероятно също. Това е точно сценарий ала Мураками – реалност, където нямаш печеливш ход, а дори не е ясно дали имаш ход изобщо. В случая дори многоходовите преговори няма да помогнат за кристализацията на някаква политика. Което е особено иронично – партията, която бе обявена за постпреходна, видя, че никакъв преход не е свършвал, а май всичко едва сега започва. И типично по балкански – започва с политическа трагедия. Борисов не е коалиционен човек и заради това този парламент е като негов сбъднат кошмар. Все едно, че „Тигрите“ от Бистрица повече никога няма да играят победно.

Партията на негласуващите

Избирателната активност на предсрочните парламентарни избори постави черен рекорд. Тя остана под 50 на сто, нещо, което никога не се бе случвало по време на прехода. Това разбива още един мит на летния протест – че цялата страна иска избори. Не, по-страшно е – повече от половината избиратели вече не вярват, че гласът им важи в психедиличната атмосфера на българската демокрация. Заради това бяха изключително смешни и направо цинични десните призиви за по-висока активност в изборния ден. Тия сериозно вярват, че негласуващите са техен потенциален електорат, което е все едно да вярваш, че гладният тигър може да ти стане другарче. Негласуването в България не е оптимистичен знак за подреден живот. Точно обратното е – това е форма на тихо протестно отчаяние и недоверие в колосален размер. Лъганите вече не искат да вярват. Измамените разглеждат изборите като имитация, като фасада на една система, която произвежда единствено влошаващ се живот. Тяхното мълчание наказва всички – и управлявалите досега, и тези, които се самообявиха за алтернатива. В очите на негласуващите всички са еднакво зли и невъзможни за политическо изпитание. И именно големината на тази спонтанна партия трябва да ни говори, че рано или късно този проблем също ще избухне в очите на изживяващите се като политически инженери. Разбира се, никой не може да каже какво ще се случи, ако следващите избори дойдат бързо и хората отново застанат пред урните. Но това, че сега не отидоха да гласуват, говори, че никой на нищо не вярва. Като че половината българско общество вярва, че е в някаква грешна реалност, където нищо не й е познато, всичко е странно, отдалечено и неразбираемо. И чака целият кошмар да свърши, за да започне истинския си живот отново. Точно това много щеше да изкефи Мураками.

 

Автор: Александър Симов

Източник: http://duma.bg

Реклами

Posted on 11.10.2014, in Анализи, Балканите and tagged , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: