Изходът от украинската криза


Изходът от украинската криза През май 2014 влиятелният републиканец от външнополитическата комисия на американския Сенат Боб Коркър внесе за разглеждане поразително налудничав законопроект, сякаш специално създаден за да разруши окончателно отношенията между САЩ и Русия.

Самото му име „Закон за предотвратяване на агресия от страна на Русия 2014“ звучи скандално и е очевидно неприемливо, тъй като евентуалното му приемане ще провокира драматично нарастване на напрежението между Москва и Вашингтон.

Отказвайки се предварително от това, което сме длъжни да направим, а именно – да започнем сериозен диалог с Русия по въпроса, как да прекратим кризата в Украйна, ние задълбочаваме този конфликт, умножаваме породените от него човешки страдания и тласкаме Америка към ръба на военната пропаст.

На практика, този законопроект вече вреди на перспективите за мир в Украйна, тъй като кремълската пропаганда го превърна в манифест, доказващ намеренията на САЩ да поставят Русия на колене и да унизят нейния лидер. Това е ултиматум към Кремъл, с който няма да се съгласи нито един държавен глава, особено пък такъв човек като Владимир Путин.

Все пак, засега „Законът за предотвратяване на агресия от страна на Русия 2014“ е само проект. Но, ако на междинните избори през ноември републиканците успеят да поставят под свой контрол Сената (и запазат контрола си над Конгреса), този законопроект ще очертае посоката, в която Конгресът ще тласка президента Обама.

Той олицетворява твърдият подход, към който все повече се ориентира Белия дом в този ключов момент от продължителната криза, когато украинската армия настъпва срещу опорния пункт на проруските бунтовници Донецк, а руските войски се концентрират на границата с Украйна.

Проектът на Коркър свидетелства за сериозно и необяснимо неразбиране (особено в исторически план) на това, как следва да се отнасяме към все по-напористата напоследък Русия. След болшевишката революция от 1917, когато руският комунистически и експанзионистичен режим се оказа в конфликт с голяма част от останалия свят, като тази ситуация се проточи през по-голямата част на ХХ век, Западът и особено САЩ мъчително разсъждаваха върху изглеждащия им неразрешим проблем: каква политика да се провежда по отношение на Русия?

През 70-те години администрацията на президента Никсън намери отговора, стартирайки т.нар. „разведряване“, т.е. политика, основаваща се не на заплахите, а на диалога. Русия е прекалено голяма, прекалено богата на ресурси, прекалено значима (включително като доставчик на енергоносители за Европа) и прекалено развита в техническо отношение държава, за да бъде игнорирана (или „изолирана“, както се надява Обама).

Дори и само огромният ядрен арсенал на Русия – единственият, който е в състояние да изпепели Запада – диктува необходимостта от установяването на диалог с Москва, колкото и неприятна да изглежда на мнозина подобна перспектива.

С други, думи, ако Русия и САЩ са в конлфликт, това представлява опасност за целия свят. Очаква се, че ако законопроектът на Коркър бъде приет, той ще създаде „стратегически механизъм за оказване на помощ и укрепване на сътрудничеството в сферата на сигурността между САЩ, Европа и Евразия“.

На практика обаче, той препоръчва на президента предприемането на редица мерки, които биха застрашили и двете, споменати по-горе цели. Според този законопроект, САЩ и НАТО, в очевидно нарушение на основополагащия акт между пакта и Русия от 1997, ще разположат постоянни военни контингенти в такива държави-членки на Северноатлантическия алианс, като Полша, Естония, Литва и Латвия, и ще „ускорят“ – без да се конкретизира, как точно – „усилията си за създаване на европейска и натовска противоракетна отбрана“.

Всъщност, тук много неща се нуждаят от конкретизация, тъй като през 2009 администрацията на Обама, сблъсквайки се с мощната критика от страна на Русия, както и с общественото недоволство в Чехия и Полша, ограничи плановете си за създаване на система за противоракетна отбрана в Източна Европа.

Според законопроекта на Боб Коркър, на Украйна, Грузия и Молдова следва да бъде предоставен безпрецедентния статут на „главни съюзници извън структурите на НАТО“.

На Украйна се обещава военна помощ, а присъстващата в законопроекта неясна фраза за „отбранителна продукция и услуги в сферата на отбраната“ дава възможност на режима в Киев да бъде предоставено и едното, и другото, както впрочем и на останалите две бивши съветски републики.

В законопроекта присъстват и много други тревожни постановки, но най-важното е, че той възлага на президента да блокира руските активи и съществено да разшири санкциите срещу Русия, ако Кремъл не изтегли войските си от Крим, не ги оттегли от украинската граница и не прекрати дестабилизацията на властта на украинското правителство в източните региони на страната.

На държавния секретар на САЩ пък се препоръчва да „активизира дейността си с цел… укрепването на демократичните институции и организациите на политическото и гражданското общество в Руската Федерация“. Последното много прилича на оказване помощ на руските неправителствени организации в усилията им за дестабилизиране и сваляне на режима.

Ако Путин е имал някакви съмнения, че тези организации се финансират от САЩ и работят за свалянето му, този законопроект напълно ги разсейва. Законът следва да влезе в сила в рамките на 7 до 30 дни след приемането му, ако Путин не промени политиката си по отношение на Украйна. Как руският президент ще реагира на подобен ултиматум?

Бившият шеф на Федералната служба за сигурност, който през 14-те си години по върховете на властта, редовно демонстрира по телевизията своята мъжественост и отчаяна храброст, никога не би го приел. Засега санкциите срещу Русия не водят до нищо, освен че усилват подкрепата за Путин вътре в страната и за политиката му към Украйна.

Налагането на наистина сурови икономически ограничения още повече ще засили враждебността към Запада (и особено към САЩ) и ще укрепят вярата на руснаците (с помощта на мощната и непрекъсната пропаганда на държавните медии), че Западът обединява силите си против Русия, твърдо възнамерявайки да я унищожи.

Въщност, тази гледна точка вече е широко разпространена сред руснаците, включително сред тези, които доскоро бяха безразлични или дори враждебно настроени към Путин (в момента той се подкрепя от 87% от съгражданите си).

Предлаганите от законопроекта на Коркър мерки несъмнено са опасни. Ако Западът започне да доставя оръжие, да предоставя разузнавателни данни и да изпраща военни съветници в Украйна, Грузия и Молдова, които поддържат сложни или откровено враждебни отношения с Русия, можем да очакваме развитието на сценарии, които днес изглеждат невъобразими.

Ако произведените в Америка оръжия и боеприпаси бъдат използвани за убийството на руски войници, или ако американското разузнаване помогне на Украйна да удържи по-сериозни победи над проруските бунтовници, Путин ще трябва да реагира, за да не изглежда слаб. Молдова, Грузия и Украйна никога не са били част от западните политически, военни и икономически алианси, макар и да участват в символичната програма на НАТО „Партньорство за мир“.

Но, ако не броим Грузия, те са част от ОНД, доминирана от Русия (на 19 март 2014 Съветът за национална сигурност на Украйна взе решение за излизането на страната от ОНД – б.р.). Трудно е да разберем, какво биха могли да донесат тези страни на САЩ и НАТО, освен проблеми и неприятности.

Администрацията на Обама не проявява особена съобразителност и способности за разблокирането на украинската криза, налагайки на Русия санкции, които не можаха да накарат Путин да се откаже от Крим и да прекрати подкрепата за бунтовниците в Източна Украйна. Те само провокираха поток от словесни декларации, които несъмнено ще укрепят решимостта на руския лидер да не отстъпва.

Изходът от това противопоставяне е в диалога, основан на принципите на прагматичната политика. Той трябва да е подобен на диалога, иницииран от САЩ през 70-те години на миналия век, за да постави основите на политиката на разведряване с далеч по-силния, опасен и създаващ големи проблеми Съветски съюз от времето на Леонид Брежнев.

Диалогът с Русия ще бъде напълно в руслото на политиката по отношение на Кремъл, следвана от американските президенти – от Рузвелт до Рейгън и Буш-старши. Те се стремяха да укрепват отношенията с Русия, дори след такива мащабни демонстрации на съветския експанзионизъм, като потушаването на унгарското въстание през 1956, разполагането на ядрени ракети в Куба през 1962, окупацията на Чехословакия през 1968 или свалянето на корейския самолет през 1983 (наистина, по време на Карибската криза Джон Кенеди налага „карантина“ на Куба с помощта на американските ВМС, което не позволява на съветските кораби да доставят допълнителни въоржения на острова, но в същото време той продължава преговорите с Кремъл през целия период на това противопоставяне).

Предишните администрации във Вашингтон бяха наясно, че трябва да признават и (макар и без особено желание) да се съобразяват със съветските интереси. Всъщност, доколкото над тях висеше заплахата от ядрена война, те просто нямаха друг избор. Само че тази заплаха в никакъв случай не е изчезнала и днес. До какво би довел диалогът с Русия?

За начало, президентът и неговият държавен секретар следва да се откажат от безпричинно унизителните си изявления за Русия (че тя е слаба регионална държава, която „нищо не прави“, откъснала се е от реалностите на ХХІ век и т.н.) и да спрат да твърдят, че „ще накарат Русия да си плати“.

Възможно е Барак Обама и Джон Кери действително да го мислят, но думите им са истински подарък за пропагандата на Кремъл. Те само разпалват антиамериканските настроения в Русия, лишавайки Путин от възможността да промени сегашния си курс, без това да го дискредитира пред собствените му сънародници.

Фактите са, че Русия в течение на столетия беше водеща световна държава и отново може да стане такава. Подобно „национално его“ е напълно подходящо за Русия с нейната хилядолетна история – в крайна сметка, това е страната, изиграла основната роля за разгрома на нацистите и само за няколко десетилетие изминала пътя от изостанала аграрна страна до ядрена свръхдържава, първа изпратила спътник в Космоса, а след това и първия космонавт.

Следва да се откажем и от продължителните и безрезултатни телефонни разговори между Обама и Путин (характерни за първите месеци на противопоставянето) и да заложим на задкулисната дипломация. Експертите от Белия дом и Държавния департамент трябва да могат тихо и спокойно да преговарят с руските си партньори за постигането на конкретни и реалистични цели, които да доведат до сключването на сделка с Русия, изгодна за всички, включително за Украйна.

Целта на тези преговори следва да е провеждането на руско-американска среща на най-високо ниво и за това трябва да говорим откровено с Кремъл. Не съм първият, който призовава за такава среща между Обама и Путин. Организацията „Ветерани от разузнаването за здравомислие“ (Veteran Intelligence Professionals for Sanity – VIPS), която беше създадена навремето за да опровергае разузнавателните данни, използвани от администрацията на Буш за да оправдае нахлуването си в Ирак, вече отправи подобен призив през май. Как би могла да изглежда подобна сделка?

Следвайки препоръките на бившия държавен секретар Хенри Кисинджър и екссъветника по националната сигурност Збигнев Бжежински, САЩ трябва да поемат ангажимент да не допуснат присъединяването на Украйна към НАТО, запазвайки неутралния и статут, подобно на този на Финландия. Архитектът на американската политика на сдържането Джордж Кенън (1904-2005), който от самото начало се обявявашще против разширяването на пакта на Изток, още преди двайдет години предупреждаваше, че то ще доведе „до нова студена война, която може да се превърне в гореща“ (впрочем, през 2002, аз също публикувах в „Атлантик Монтли“, обширна статия, съдържаща много аргументи против разширяването на Северноатлантическия алианс).

САЩ трябва да повярват на Путин, че именно възможността за присъединяването на Украйна към НАТО го е накарала да присъедини Крим през март. Впрочем, това си остава важен могив и за сегашната му подкрепа за бунтовниците в Източна Украйна.

Тревогата на Русия от разширяването на НАТО е съвършено обоснована и закономерна. В края на краищата, този алианс беше създаден с единствената цел да се противопостави на съветската военна мощ. През 2008 страните-членки на НАТО съвместно декларираха, че подкрепят „евроатлантическите стремежи на Украйна и Грузия за членство в НАТО“.

И макар че перспективата за разполагането на войски, танкове, ракети и разузнавателни средства на НАТО на няколкостотин километра южно от Москва изглежда доста далечна, а Русия едва ли ще се лиши от единственото си незамръзващо военно пристанище в Севастопол, подобни декларации не могат да не безпокоят Кремъл.

Обама следва официално да дезавуира декларацията на членовете на НАТО, обещаваща приемането на Украйна и Грузия в пакта. Срещу този ангажимент, Русия може да склони да прекрати подкрепата си за бунтовниците, дестабилизиращи Украйна, давайки възможност на тази страна да следва своя собствен път към демократизация и икономически просперитет. От полза за всички ще бъде Украйна да бъде „финландизирана“, т.е. да стане неутрална.

В този термин няма нищо лошо. Нека си припомним, че Финландия има дълга обща граница в Русия и някога е била част от нея, но днес между двете държави съществуват съвсем нормални отношения. Присъединяването на Крим вероятно ще се окаже най-трудния проблем за участниците в преговорите.

Стремежът към автономия от Киев и съюз от Русия присъства в политиката на полуострова още от 1954, когато Никита Хрушчов го предава на УССР без да пита местното население (както е известно, Крим е част от Русия от 1783, когато императрица Екатерина ІІ го завладява, слагайки край на съществуващото там татарско ханство). През 1991 93% от жителите на Крим гласуваха на референдум за възстановяването на Кримската ССР. Три години по-късно, на друг референдум, 80% от тях гласуваха полуостровът да запази статута си на автономна република, след като украинското правителство се опита да го отмени. Сега се чуват призиви да се проведе нов референдум, под егидата на ООН.

Ако членството на Украйна в НАТО бъде премахнато от дневния ред, Путин едва ли ще възрази против провеждането му, макар че статутът на Севастопол може да се окаже препъни камък (след разпадането на СССР чак до март 2014 Русия плащаше наем на Украйна за ползването на базата). САЩ обаче трябва да са готови да признаят резултатите от поредния референдум, на който мнозинството от местното население със сигурност отново ще се обяви за съюз с Русия.

Когато параметрите на споразумението бъдат уточнени, Обама ще трябва да се срешне лично с Путин и да уточни с него детайлите по подписването му. Предвид очевидната лична неприязън между двамата лидери, това няма да е лесно. В политически план, Обама ще се окаже големия губещ, защото официално заяви, че ще постави Русия на мястото и.

На свой ред, Путин вероятно би подкрепил подобно развитие, тъй като заплахата от страна на НАТО ще бъде премахната, без да се налага страната му да плаща нещо за това. Престижът и признанието, които обикновено се асоциират с подобни срещи на върха, би трябвало да успокоят самолюбието ми, което очевидно е засегнато от необмислените и заплашителни декларация на американската администрация.

Ако обаче Обама реши да се откаже от пътя на дипломация в отношенията с Русия и продължи да налага изключителни наказателни мерки срещу нея (а именно това предвижда републиканският проект за „Закон за предотвратяване на агресия от страна на Русия“ и, както изглегда, именно така се готви да действа президентът), ще му се наложи да обясни, как САЩ и Европа възнамеряват в перспектива да минат без поддържането на добри работни отношения с Москва, която играе ключова роля в разрешаването на сериозните конфликти в Ирак, Сирия и на други места.

На първо място обаче, президентът Обама ще трябва да обясни, какви са били стратегическите и моралните му съображения, решавайки да постави под въпрос бъдещето на цялата планета. Крайно време е този разговор да започне.

 

Написано от Джефри ТЕЙЛЪР*

* Кореспондент на американското списание „Атлантик Монтли“ в Москва

Източник: http://www.geopolitica.eu

Реклами

Posted on 17.08.2014, in Анализи, Международна политика and tagged , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: