В Розово – фашизъм, в Одеса – сблъсък?


Снимка: Темаdaily

Снимка: Темаdaily

Говорим си за фашизма като за тревичка – поникнала ли е, като за дъждец – превалява ли

На най-страшната снимка от опожарения дом на профсъюзите в Одеса няма овъглени хора. Има една жена, бременна. Разстреляна. Паднала е назад по гръб върху някакво бюро. Краката й са на пода, коремът й се извисява – колко минути живее бебето в утробата, след като убият майката? Това е най-неестествената поза, в която може да падне човек. Но всяка бременна жена би паднала точно така – назад, за да предпази нероденото. В главата на бъдещата майка мисълта, че животът на нейното дете идва и трябва да бъде пазен, пазен, пазен, е по-силна от мисълта, че нейният живот си отива, отива, отива. И тя е запазила бебето – за колко минути повече? Секунди?

На бюрото, на което са приключили два живота – един, който е трябвало да роди живот, и един нероден –  има монитор, клавиатура, калкулатор, атрибутите на модерен век. Жената обаче изглежда досущ като жертва на дивашка стрела, която я е повалила върху пън в джунгла. Коя е тя? Каква е, защо е там, кой е виновен, едни и същи хора ли са затворили подпалените и са насъскали подпалвачите, какви са едните и кои са другите, кой стои зад тях – не знам. Знам само, че

в Украйна се случва

нещо против живота

Знам още, че фашизмът е онова настояще, което пречи на бъдещето да се роди.

О, някой междувременно разкрил, че снимката била инсценирана!  Жената май не била мъртва, само се преструвала?! Трябва ли да вярвам на това повече, отколкото на онова, че е мъртва? Не знам. Знам само, че независимо дали една бременна е мъртва, или някой я е принудил да се прави на мъртва, това е против живота. И ако на тази бременна жена й се е наложило да имитира смъртта, бебето може и да се роди, но бъдеще едва ли.

Говорим си за фашизма като за дъждец – превалява ли, или така ни се струва? Като за тревичка – поникнала ли е, не е ли поникнала? И най-вече от коя страна на осевата линия расте по-бързо – отляво или отдясно? Фашизъм тук, фашизъм там, като че ли става дума за нещо обикновено, мимоходно, несъществено. Фашизмът не беше ли онази най-зловеща, най-кървава, най-неумолима машина, която си мислехме, че никога повече няма да допуснем, защото знаем как прегазва всичко по пътя си. Защо думата „фашизъм“ тези дни се подхвърля небрежно и пада леко?

Все още не сме постигнали съгласие дали преди 1944 година в България е имало фашизъм, но през пролетта на 2014 година в едно българско село имаме поне няколко фашизма. Първо, имаме „автентичен битов фашизъм“ (проф. Евгений Дайнов). Второ, имаме „дремещ фашизъм“ (Михаил Неделчев). Трето, имаме „провинциален селски фашизъм“ (проф. Ивайло Дичев). Освен това на национално равнище имаме „гей фашизъм“ (по Мартин Карбовски, но да не си мислите, че това е оня старомоден фашизъм, който пращаше хомосексуалистите в концлагери, този бил точно обратното). Със сигурност съм изпуснала някой и друг фашизъм, оповестен тези дни. Умберто Еко, чиято мисъл за интелигентната задълбоченост е нещо като метъра за километъра, изреди в статия 14-те признака на първичния фашизъм. Кога ги отметнахме етапите на първичния фашизъм, как пришпорихме направо до автентичния?

Когато започвах стаж в американски вестник, мернах на работното място списък с предупредителен знак за внимание. „Това са думите, които осигуряват най-краткия път за опознаване на американския съд – казаха. – Употребиш ли някоя от тях, може веднага да почнеш да си търсиш много добър адвокат.“ Първата дума в списъка беше „фашист“. Така ще да е било и в австрийските медии, предполагам, защото главният редактор на тамошното списание „Форум“ Обершлик направил това, което умее да прави всеки журналист – да каже нещата, без да ги каже. Случаят е учебникарски. През 1990 година лидерът на Австрийската партия на свободата Йорг Хайдер произнася реч, в която възхвалява ролята на войниците, взели участие във Втората световна война  (включително и тези от германската армия), в борбата за мир и свобода и за изграждането на съвременното демократично общество. В тази реч Хайдер критикува австрийски писател, който според него унизил загиналите във войната, и отбелязва, че свободата на словото не би съществувала, ако не бяха тези, които са рискували живота си за другите.

Речта е поместена в сп. „Форум“, коментарът на главния редактор Обершлик носел заглавие „Идиот вместо нацист“. Хайдер подава жалба за обида. Обиден е от думата „идиот“. Австрийското правосъдие прави слаломи между политика и журналиста, но накрая приключва в полза на Хайдер. Журналистът е осъден да плати разноските по делото и глоба. Обершлик подава жалба  в Европейския съд. За разлика от Австрия, където тежестта е падала върху разсъждението обидно ли е да си идиот, в Европа се водят от друг аргумент. Ето част от мотивите за  решението на Европейския съд: “Границите на допустимата критика по отношение на политиците, действащи в това си качество, са по-широки, отколкото за обикновения гражданин. Политикът неизбежно и съзнателно се подлага на щателно наблюдение на всяка своя дума и действие както от страна на журналистите, така и от страна на обществото като цяло, и трябва да показва по-висока степен на толерантност.“

В крайна сметка Обершлик е оправдан – не в Австрия, в Европейския съд. Не мисля, че щеше да е оправдан, ако заглавието беше обратното – „Нацист вместо идиот“. Подозирам го впрочем, че точно това е искал да каже, понякога трябва да не кажеш нещо, за да го кажеш. Фашизъм е дума с огромен предупредителен знак: не употребявай „фашизъм“ там, където го няма – така вкарваш тази страшна дума в оборот, който олекотява нейното страшно значение.

Не прави тази дума тривиална!

Не я употребявай напразно

И бъди нащрек, за да не пропуснеш да я изкрещиш, когато наистина има фашизъм!

Розово, не ви ли посети вече някой досетлив адвокат? Ако все пак дойде, приемете го като инвеститор, за има-няма няколко години дела тук и в Европа, ще ви оправи положението, материалното. Духовното вече се видя, че сте си го оправили радикално, просто сте го ликвидирали. Не, не идва адвокат в Розово. Идва политик. Всеки български политик е по-виновен пред хората в Розово, отколкото който и да е сириец.

Да наречеш фашисти селяните от Розово, е много атрактивно – хем звучи геройско, хем е безопасно. Какво толкова им е тежко положението на тези селяни, нищо им няма. Така е, нищо им няма. Няма им електропроводите, няма им зимнината, няма им кокошките, няма им децата, няма им сигурността, че някой няма да ги изнасили, преди да ги убие за пенсията. Най-вече им няма поминъка, страхът втасва в стомаха. Нищо им няма на селяните. Полицая им го няма, аптеката им я няма, зъболекаря им го няма, училището, лекаря, попа, каквото се сетите все им го няма. Там всеки може да направи каквото си поиска престъпление без наказание. Там няма страх от закона, защото той с нищо не е показал, че действа. А когато няма страх от закона, замества го страхът от другия, от чуждия. Своите са хората, от които знаеш какво да очакваш. Следователно: хората, от които не знаеш какво да очакваш, не са свои. Още по-следователно: щом не са свои, да си ходят. То се е видяло, че никой не мисли за нас, спираме да викаме неволята и почваме да се оправяме сами.

Тъй като не съм от хората, които са виждали селяни само във влак, ще ви кажа, че в Розово викаха не само от страх. И не само срещу трите сирийски семейства. Те са отхвърлили собственика на голямата къща още като са го нарекли Шашмата. Половината социология на едно село е да разпиташ за прякорите. Да получи 1200 лева наем някой на село си е повод за тежка завист дори ако собственикът е известен с благ прякор. А когато е Шашмата… Когато съдът не работи, хората започват да издават присъди.

Това не е фашизъм. Това е озлобяване, изпростяване, поединично спасяване и най-вече наежване да изглеждаш страховит, за да уплашиш страха. Българите това го можем. Имаме го в гените си от петвековното време на етнически стрес и то се обажда, когато няма държава (както в ония пет века) и единственият човек, на когото сравнително можеш да имаш доверие, е комшията (както в онова време). Докато се появи някой Крали Марко с предизборна платформа да отреже трите глави на ламята или осъзнал се Индже войвода, който обещава да сложи по една жълтица до всяка мотика, разбирай бюлетина. Фашизмът е отвратителен ред, но ред, в който се знае коя стоманена ръка върти латерната на омразата към различните, коя – човекомелачката на несъгласните. Нашето е хаос, пълен хаос, на който не му се вижда краят и в който на много хора им се налага да

избират между

полудяването и оскотяването

Не са ли точно интелектуалците, които трябва да ни обяснят и да ни предупредят какво може да се случи с нас, жителите на хаоса? Точно от интелектуалците чакаме да ни разчетат указателните табели, водещи към фашизма. Не са ли точно те хората антени, които усещат опасностите, преди нашите обикновени сетива да са ги уловили? Групичката селяни от Розово ли е най-голямата опасност за България? Това, което се случи в Одеса, фашизъм ли е, или не е фашизъм?

Да си интелектуалец, означава да посочиш фашизма и да го назовеш, без да те интересува дали зад него стои Путин или евромайданът, САЩ или Русия, украинци или руснаци. И без да чакаш, докато преброят жертвите. Камю, интелектуалец безспорно, казва, че дали е фашизъм зависи не от бройката на убитите, а от начина, по който са убити. Да сравниш едни издивели от мизерия български селяни с фашисти, се оказа по-лесно, отколкото да сравниш дома на профсъюзите в Одеса с крематориум. Не че второто някой го е направил. Първо ще се ослушат българските интелектуалци, ще се съобразят, ще се поогледат и тогава ще преценят. Български интелектуалци се държат като хора, които имат правото да кажат, че селяните от Розово са дремещи, провинциални и битови фашисти. Ние пък имаме правото да се питаме дали интелигенцията ни не е дремеща, провинциална и битова.

14 белега на първичния фашизъм

Умберто Еко

В корена на първичнофашистката психология винаги има обсебеност от някаква форма на заговор. И най-лесният начин да се разреши заговорът е апелът към ксенофобията

Въпреки известната неяснота по отношение на разликите между отделните исторически форми на фашизма мисля, че е възможно да се очертае един списък от отличителни черти, типични за онова, което бих желал да наричам първичен фашизъм, или вечен фашизъм.

Тези черти не може да се организират в система; много от тях си противоречат, а освен това те са типични и за други видове деспотизъм или фанатизъм. Но е достатъчно да присъства само една от тях, за да стане възможно фашизмът да започне да набъбва около нея.

1. Първата черта на първичния фашизъм е култът към традицията

Традиционализмът, разбира се, е много по-стар от фашизма. Той е типичен не само за контрареволюционната мисъл след Френската революция; той е роден в късната елинистка епоха като реакция срещу класическия гръцки рационализъм. В средиземноморския район хората от различни религии (повечето от вярванията, снизходително приети от римския Пантеон) започват да мечтаят за някакво откровение, получено в зората на човешката история. Това откровение  според традиционалистката мистика в продължение на много дълго време е останало скрито под покритието на забравени езици – в египетски йероглифи, в келтски руни, в скрижалите на слабо познати религии от Азия…

Като следствие от това не може да има никакъв напредък на познанието. Истината вече е била произнесена веднъж завинаги и единственото, което можем да направим, е да подпомогнем разясняването на нейното неясно послание.

Ако поровите малко по лавиците, които в американските книжарници са обозначени като New Age, може да откриете там дори свети Августин, който, доколкото ми е известно, не е бил фашист. Но комбинацията от свети Августин и Стоунхендж – това вече е симптом за първичен фашизъм.

2. Традиционализмът предполага отричане на модернизма

Както фашистите, така и нацистите се прекланяха пред технологията, докато традиционалистките мислители обикновено я отричат като нещо несъвместимо с традиционните духовни ценности. И макар че нацизмът се гордееше с индустриалните си постижения, неговата възхвала на модернизма беше само повърхност на една идеология, основаваща се на кръвта и земята (Blut und Boden). Отхвърлянето на модерния свят беше маскирано като отхвърляне на капиталистическия начин на живот. Просвещението (Векът на разума) се разглеждаше като начало на модерната поквара. В този смисъл първичният фашизъм може да бъде дефиниран като ирационализъм.

3. Ирационализмът зависи и от култа към действието заради самото действие

Действието, бидейки красиво само по себе си, трябва да бъде прието преди или без размисъл. Мисленето е форма на автокастрация. Ето защо културата е нещо подозрително, доколкото тя бива идентифицирана с критическо отношение към света. Недоверието към интелектуалния свят винаги е било симптом на първичния фашизъм – от привързаността на Херман Гьоринг към една фраза, заимствана от пиеса на Ханс Йост („Когато чуя думата култура, се хващам за кобура“), до честото използване на изрази като „изродени интелектуалци“, „яйцеглави“, „изхабени сноби“ и „университетите са гнезда на червените“. Официалните фашистки интелектуалци бяха ангажирани предимно с атаки срещу модерната култура и либералната интелигенция, защото били предали традиционните ценности.

4. Критичният дух прави разграничения, а способността за разграничение е признак на модернизъм 

В модерната култура научната общност насърчава несъгласието като начин за подобряване на познанието. За първичния фашизъм несъгласието е предателство.

5. Освен това несъгласието е признак на разнообразие

Първичният фашизъм расте върху експлоатирането и изострянето на естествения страх от различното – и търси консенсус на тази основа. Първият апел на едно фашистко или незряло фашистко движение е апелът срещу чуждите. По този начин първичният фашизъм е расистки по самата си природа.

6. Първичният фашизъм има в корените си индивидуалното и социалното разочарование

Това е причината, поради която една от най-типичните черти на историческия фашизъм е апелът към разочарованата средна класа – една класа, страдаща от икономическа криза или чувства на политическо унижение, изплашена от натиска на местните социални групи. В наше време, когато старите „пролетарии“ се превръщат в дребни буржоа (а лумпените биват до голяма степен изключени от политическата сцена), фашизмът от утрешния ден ще намери публиката си в това ново мнозинство.

7. На хората, които се чувстват лишени от ясна социална идентичност, първичният фашизъм казва, че единствената им привилегия е най-общата – това, че са родени в една и съща страна

Това е произходът на национализма. В един много прост смисъл – единствените, които може да дадат идентификация на една нация, са нейните врагове. Ето защо в корена на първичнофашистката психология винаги се открива обсебеността с някаква форма на заговор, по възможност международен. Последователите трябва да се чувстват обкръжени. И най-лесният начин да се разреши заговорът е апелът към ксенофобията, омразата към чуждите. Но заговорът може да идва и отвътре: обикновено евреите са най-добрата мишена, защото те притежават предимството да бъдат едновременно и вътре, и вън.

8. Последователите трябва да се чувстват унижени от крещящото богатство и силата на враговете си

Когато бях момче, ме учеха, че англичаните са хора на петте ежедневни яденета. Те ядели по-често от бедните, но сдържани италианци. Евреите са богати и си помагат едни на други чрез секретна мрежа за взаимопомощ. Освен това обаче последователите на първичния фашизъм трябва да бъдат убедени, че могат да надвият враговете. Ето защо чрез едно постоянно изместване на реторичния фокус враговете са едновременно твърде силни и твърде слаби. Фашистките правителства са осъдени да губят войните, които водят, защото по природа са неспособни да оценят обективно силата на противника.

9. За първичния фашизъм няма борба за живот. По-скоро животът се води заради борбата

По този начин пацифизмът се превръща в пазарлък с враговете. Той е нещо лошо, защото животът е постоянна война.

10. Елитизмът е типичен аспект на всяка реакционна идеология, доколкото той е фундаментално аристократичен, а аристократичният и военният елитизъм предпоставят грубо презрение към слабите

Първичният фашизъм може само да защитава един популярен елитизъм. Всеки гражданин принадлежи към най-добрия народ в света, членовете на партията са най-добрите сред гражданите, а всеки гражданин може (или трябва) да стане член на партията. Но не може да има патриции без плебеи. Всъщност Водачът, знаейки, че властта му не е извоювана по демократичен път, а получена чрез сила, знае същевременно, че силата му се основава на слабостта на масите; те са толкова слаби, че се нуждаят от някого, който да ги управлява.

11. В такава обстановка всеки бива възпитаван така, че да стане герой

Във всяка митология героят е изключително същество, но в първичнофашистката идеология героизмът е норма. Този култ към героизма е стриктно свързан с култа към смъртта. Не е случаен фактът, че един от лозунгите на испанските фалангисти е бил Viva la Muerte (Да живее смъртта!)… Първичнофашисткият герой няма търпение да умре. В нетърпението си той нерядко изпраща на смърт и други хора.

12. Тъй като и постоянната война, и героизмът са игри, трудни за играене, първичният фашизъм прехвърля своята воля за власт и върху сексуалните въпроси

Това е произходът на мачизма (който включва както презрение към жените, така и нетърпимост, и осъждане на нестандартните сексуални практики – от целомъдрието до хомосексуалността). Но тъй като дори сексът е игра, трудна за играене, първичният фашизъм е склонен да си играе с оръжия – при което това се превръща във фалистично упражнение.

13. Първичният фашизъм се основава на избирателен популизъм, един вид „качествен“ популизъм

При една демокрация гражданите имат индивидуални права, но като цяло те имат политическо въздействие само от количествена гледна точка – следват се само решенията на мнозинството. За първичния фашизъм обаче индивидите като такива нямат права, а Народът се възприема като количество, една монолитна единица, изразяваща Общата воля. Но тъй като никое голямо количество хора не може да притежава обща воля, Водачът претендира да бъде неин тълкувател. Изгубили властта си да упълномощават, гражданите не действат; на тях се позовават само когато играят ролята на Народа. По този начин Народът се превръща в театрална измислица. В нашето бъдеще може да се появи някакъв вид телевизионен или интернетски популизъм, при който емоционалната реакция на избрана група граждани бива представена и приета като Глас на народа.

14. Първичните фашисти говорят Новговор

Всички нацистки и фашистки учебници използват беден речник и елементарен синтаксис, за да ограничат инструментите на сложното и критично мислене. Но ние трябва да бъдем готови да идентифицираме и други видове Новговор, дори и ако те приемат привидно невинната форма на популярно телевизионно токшоу. 

(Със съкращения)

Автор: Веселина СЕДЛАРСКА

Източник: http://temadaily.bg

Posted on 15.05.2014, in Анализи, Общество and tagged , , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: