Сирия и новата иранска геополитика на САЩ


Сирия и новата иранска геополитика на САЩ В края на септември 2013 президентът на САЩ Барак Обама проведе телефонен разговор с иранския си колега Хасан Рухани, като това бе първият подобен разговор за последните 34 години, т.е. от създаването на Ислямската република насам. Той беше последван от редица публични заявления на двете страни, потвърждаващи готовността им за преговори. Макар че до установяването на наистина топли отношения между Вашингтон и Техеран е все още далеч, има достатъчно основания да се отнасяме сериозно към сегашното им размразяване – не само, защото това се случва на толкова високо равнище, но и защото в момента е налице определена геополитическа логика за предприемането на подобни стъпки. Наистина, много неща могат да се развият не според очакванията, а имайки предвид, че става дума за Близкия Изток, вероятността от погрешни оценки е висока. В същото време обаче, Иран е слаб, а САЩ гледат да избягват излишните конфликти, т.е. съществуват определени основи за постигането на споразумение.

Надигането на Иран

Макар че в момента стратегическото положение на Иран не е добро, тази страна беше в непрекъснато настъпление след 2003, когато САЩ влязоха в Ирак. В Техеран приветстваха американската интервенция – Саддам Хюсеин беше смъртен враг на Иран от времето на ирано-иракската война през 1980-1989. Ликвидирането на режима му беше добро за иранците, само по себе си, но то освен това отвори вратата за драматични промени, пряко касаещи националната сигурност на Иран. След разпадането на Съветския съюз, Ирак остана основната заплаха за Техеран, защото това беше единственото направление, откъдето срещу него можеше да бъде осъществено нападение. Един проирански или дори неутрален Ирак би гарантирал националната сигурност на Иран. Американската интервенция породи вакуум на властта в Ирак, който армията на САЩ не съумя да запълни. Иранците очакваха това, подкрепяйки проиранските елементи сред шиитите още преди 2003. След като САЩ бяха въвлечени в партизанска война срещу бунтовниците-сунити, иракските шиити, превърнали се в мнозинство, запълниха този вакуум.

Съединените щати осъзнаха, че са застрашени от две страни, оказвайки се във война както със сунитските бунтовници, така и с шиитското опълчение. Целта на активизацията на действията на американските части през 2007 (т.нар. Surge) беше прекратяване на войната със сунитите и блокиране на шиитите. Това, до голяма степен, беше постигнато, но играта вече се бе обърнала в полза на шиитската общност. И тъй като САЩ трябваше да се изтеглят от Ирак, единствено шиитите (не всички от които са ирански марионетки) бяха в състояние да запълнят възникналият в резултат от това политически вакуум. Тоест, Иран вече не се опасява от Ирак и дори се ползва с доминиращо влияние в тази страна. Това беше огромна стратегическа победа за иранците, които на практика загубиха войната с иракчаните през 1989.

След като САЩ концентрираха вниманието си върху сунитите и направиха максимално възможното за иранците, давайки им шанс да доминират в Ирак, в Техеран се оформи една още по-амбициозна визия. Превръщайки Ирак в своя сфера на влияние и предвид очакваното изтегляне на САЩ, в основен противник за Иран се превърна Саудитска Арабия. При това Техеран вече разполагаше с достатъчно възможности за да отправи открито предизвикателство към Риад.

Иран беше съюзник на Сирия и оказа съществена подкрепа на проиранските сили в Ливан и по-точно на организацията „Хизбула“. В резултат от това, в края на първото десетилетие на ХХІ, век иранската сфера на влияние се простираше от шиитските общности в Западен Афганистан до Средиземно море. Бившият президент на Иран Махмуд Ахмадинеджад споделяше една доста реалистична визия за иранската мощ, простираща се чак до северната граница на Саудитска Арабия (и дори отвъд нея, предвид наличието на значително шиитско малцинство в източните саудитски провинции), което тотално промени баланса на силите в региона.

В същото време обаче, макар че президентът на Сирия Башар Асад беше готов да продължи съюза си с Иран, той изначално не бе заинтересован от превръщането на страната му в ирански сателит. Истината е, че Асад беше разтревожен от мащабното разширяване на иранското влияние в региона. Арабската пролет и бунтът срещу режима в Дамаск промениха това уравнение. Преди това Сирия и Иран бяха сравнително равноправни партньори. След това обаче, Асад започна отчаяно да се нуждае от подкрепата на иранците. Това допълнително укрепи позициите на Техеран, тъй като, ако съумееше да запази режима на Асад, той при всички случаи би излязъл от сирийската гражданска война силно отслабен и уплашен, а иранското влияние в тази страна би нараснало неимоверно.

Впрочем, перспективата за укрепването на иранските позиции в региона устройваше и Русия. На първо място, руснаците се борят с радикалните сунити в Северен Кавказ. Те се опасяват от подема им в която и да било точка на света, но особено в големите сунитски автономни републики на Руската Федерация. На второ място, иранската сфера на влияние би застрашила не само Саудитска Арабия, но би принудила САЩ отново да се ангажират със случващото се в региона за да защитят Саудитска Арабия и Израел.

Самите руснаците разполагаха с относителна свобода на действие след 2001, докато американците все още бяха обсебени от ислямския свят. Тоест, възникването на стратегическа криза за САЩ устройваше Москва. Руснаците, които са отделени от Иран от южнокавказките държави, не се притесняваха особено от иранските планове. Затова те бяха готови да се присъединят към Техеран в подкрепата му за режима на Асад.

Проблемът беше, че Асад не можеше да наложи волята си в Сирия. Той не беше свален, но не можеше и да спечели войната. А една дългосрочна гражданска война (която в момента е в разгара си) и при положение, че иранците стоят зад сирийските алауити, е на път да разруши мечтите за иранска сфера на влияние, достигаща до Средиземноморието. Това се потвърждава и от ръста на сунитската съпротива срещу шиитската доминация в Ирак. Масираната иранска подкрепа трябваше да доведе до бързия и решителен разгром на сунитските бунтовници в Сирия, което обаче не се случи, в резултат от което и способността на шиитския режим на иракския премиер Нури ал-Малики да противостои успешно на местните сунити вече не е гарантирана.

Спадът в иранските амбиции

През 2009 изглеждаше доста вероятно, че Иран, в съюз с Русия, ще си извоюва сфера на влияние северно от Саудитска Арабия. През 2013 тези планове бяха силно ерозирани, а заедно с тях и по-грандиозната стратегическа визия на Ахмадинеджад и съюзниците му в Иран. Това доведе до преоценката на стратегическия статут на Иран, както и на ценността на неговата ядрена програма.

Според експертите от агенция Стратфор, Иран не е заинтересован наистина да се сдобие с ядрено оръжие, а по-скоро искаше да разполага с програма за получаването му. Притежаването на ядрен арсенал би било най-лошия сценарий за Техеран, тъй като може да провокира масирани военни атаки от страна на Израел или САЩ – опасност, която иранците не биха могли да пренебрегнат. В същото време обаче, наличието на собствена атомна програма даде на Иран мощен коз и отвлече вниманието на САЩ и Израел от разширяващата се сфера на иранското влияние в региона. Надеждите на Ахмадинеджад бяха свързани с гарантирането на тази сфера на влияние и превръщането и в основа за предявяване на определени искания пред Саудитите и Съвета за сътрудничество на държавите от Залива, а пазарлъците за ядрената програма му бяха необходими за получаване на признание за новия ирански статут от страна на САЩ и утвърждаването на променения регионален баланс на силите. Действително, докато Израел и САЩ бяха обсебени от иранската бомба, Техеран съумя да направи значителни стъпки към формирането на „конвенционална“ сфера на влияние.

Днес обаче, регионалната стратегия на Иран е на път да се провали, а международните санкции, насочени срещу неговата ядрена програма, имаха значителен ефект върху икономиката му. Не съм много сигурен, дали иранската икономическа криза е причинена от санкциите, или е резултат от съчетанието между глобалната финансово-икономическа криза и икономическата слабост на самия Иран. В крайна сметка обаче се налага впечатлението, че санкциите са оказали силен натиск върху иранската икономика, превръщайки ядрената програма на Техеран от полезна (каквато беше преди това) във все по-сериозно бреме. Така Иран се оказа в много трудно положение. Вътре в страната съществуваха силни настроения против какъвто и да било компромис със САЩ. В същото време обаче се усилваше усещането, че Ахмадинеджад е докарал Иран до катастрофа както в икономически, така и в стратегически план. За Техеран ядрената програма започна да изглежда все по-неуместна. Според мен, в момента страната е на път да се откаже от стремежа да се превърне в регионална суперсила и постепенно преминава към отбрана, стабилизира ситуацията в Ирак и, което е най-важното, се концентрира върху решаването на вътрешните си проблеми.

Задачата на САЩ

В Съединените щати съществува много сериозна вътрешна опозиция по въпроса за нормализиране на отношенията с иранския режим. Както иранците продължават искрено да се възмущават от осъществения с американска помощ през 1953 преврат, предал цялата власт в ръцете на шаха, така и американците не са забравили завземането на посолството на САЩ в Техерен през 1979 и проточилата се цяла година заложническа криза. Тепърва предстои да видим, що за формула ще избере Иран за тази криза в отговор на жеста на Обама, признал американското участие в преврата от 1953.

САЩ се изтеглят от Близкия Изток, доколкото това е възможно. В този смисъл те не са заинтересовани от поредна сухопътна война. Америка има своите интереси в региона, като най-важният измежду тях е да не допусне появата на регионален хегемон, който може да дестабилизира Близкия Изток. Освен това, на примера на Ирак, САЩ се убедиха, че едновременната борба и със сунитите, и с шиитите ерозира собствените им позиции и те няма да могат да победят, ако не положат несъразмерно големи усилия за това. Американците се нуждаят от сценарий за управление на ислямския свят, който да не изисква постоянното водене на войни. Класическото решение е да се поддържа силовият баланс с минимални усилия, като се използва вече съществуващото напрежение. Един отслабен Иран се нуждае от подкрепа за борбата си със сунитите. САЩ са заинтересовани от това, нито сунитите, нито шиитите да победят, с други думи от запазването на вековното статукво. Следователно, ерозията и разрушаването на Иран отвътре не е в американски интерес, тъй като би нарушило регионалния баланс. Санкциите имаха важно значение за блокирането на иранската държава, но в сегашната ситуация стабилизация на Иран е по-важна за САЩ.

Вашингтон не може да продължи преговорите с Техеран, ако ядрената му програма не бъде прекратена. Иранският президент Рухани е наясно с това, но за да се съгласи, той трябва да е сигурен, че подобна отстъпка ще върне в страната му западните инвеститори. В сегашните условия това е постижимо. В случая иранската подкрепа за режима на Асад не е проблем, той като и САЩ не биха искали да видят Сирия, управлявана от радикалните сунити. Иран мисли по същия начин. Иранците биха искали там да продължи да управлява Асад, но те са наясно, че са загубили играта, която водеха в Сирия. Изборът там е или разделяне на страната, или постигане на някакъв компромис и формиране на коалиционно правителство в Дамаск, или продължаване на гражданската война, като нито Иран, нито САЩ се безпокоят особено от това, какво точно ще се случи.

Заплахите пред американско-иранското „затопляне“

Налице са две заплахи за потенциалното сближаване между Вашингтон и Техеран. Основната заплаха е вътрешна. И в двете държави, дори възобновяването на разговорите помежду им се смята за предателство от достатъчно широки кръгове. В Иран икономическите проблеми и изтощаването на силите стават все по-очевидни. В САЩ пък вече въобще не може да става дума за нова война. Това открива пътя към немислимо доскоро развитие на двустранните отношения.

Втората заплаха е свързана с възможна външна намеса. Израел е първият, за който се сещам в тази връзка, макар че евентуалният отказ на Иран от ядрената му програма ще даде на еврейската държава това, което тя сама никога не би могла да постигне. Израелците твърдят, че иранската бомба би представлявала заплаха за съществуването на страната им. Те обаче не разполагат с достатъчна военна мощ за да се справят сами с Иран, а и не успяха да убедят американците да предприемат необходимите действия. Ето защо подобно развитие би било най-доброто за тях, ако наистина се страхуват от иранската бомба. И макар че израелското влияние в преговорите с Иран изглежда неприемливо за американската администрация, Тел Авив ще положи всички усилия за да се „интегрира“ в този процес и да прокара своите искания, които впрочем едва ли ще са напълно неприемливи за иранците.

В същото време Саудитска Арабия ще бъде буквално потресена от евентуална американско-иранска сделка. Враждебността към Иран ще блокира подкрепата на Риад за Вашингтон. В момента обаче САЩ нямат проблеми с петрола, затова саудитските опити за блокиране на американско-иранското помирение вероятно ще бъдат игнорирани от Белия дом. Всъщност, след войната в Ирак влиянието на Саудитска Арабия върху САЩ силно отслабна.

По интересна в случая ще бъде позицията на Русия. На пръв поглед руснаците действаха изключително ефективно в Сирия. По-сериозният анализ обаче, сочи друго. Режимът на Асад действително успя да избегне бомбардировките, но позициите му си остават силно отслабени. Освен това сирийската криза демонстрира нещо, което няма как да се харесва на руснаците – ако Обама все пак беше решил да нападне Сирия, те едва ли можеха да се противопоставят сериозно. Москва действително изигра картите си изключително умело, но тези карти все още са слаби. Руснаците щяха да са доволни, ако САЩ затънат в региона, опитвайки се да ограничат иранското влияние, но това едва ли ще се случи и в Москва са наясно, че все още не разполагат с достатъчно мощ за да го постигнат. Сирия беше тактическа победа за Русия, Иран обаче може да се превърне в стратегическо поражение за нея, ако сближаването между Вашингтон и Техеран стане факт.

Реалностите в Иран и САЩ тласкат двете държави към урегулиране на двустранните отношения. В същото време, и в двете страни е налице очевидна съпротива срещу това, но тя не е достатъчно силна за да блокира процеса, а може само да го забави. Разбира се, много неща все още не са достатъчно ясни, т.е. биха могли да се развият и по друг начин. Но, имайки предвид, че иранците, както и американците, са наясно с позициите и възможностите си, има сериозен шанс събитията да развият именно по този начин. В книгата си „Следващите десет години“ посочвам, че в дългосрочна перспектива Иран и САЩ ще съгласуват интересите си, а в дългосрочна между тях може дори да възникне неформален алианс. Засега последното все още не се очертава, а пътят очевидно ще бъде стръмен и трънлив, но логиката да очакваме подобно развитие е налице.

Автор: Джордж ФРИДМАН

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози Стратфор

Източник: http://www.geopolitica.eu

Advertisements

Posted on 27.02.2014, in Анализи, Международна политика, Ядрено оръжие и стратегическа стабилност and tagged , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: