РАЗНОПОСОЧИЕТО УКРАЙНА


Снимка: БГНЕС

Снимка: БГНЕС

Рискът от гражданска война и разпад на дълбоко разделената вътрешно страна накара политиците в Киев да преговарят. Но улицата, вкусила вече от революционния адреналин, остава в бойна готовност за следващата серия на екшъна

Тръгна ли към разумно разрешение конфриктът в Украйна след оставката на правителството на премиера Микола Азаров и след отмяната на предизвикалите последните улични вакханалии законови мерки за сурови санкции срещу протестни ексцесии? Или върналият се в политическите коридори спор между противостоящите страни е просто кратък отдих за прегрупиране на силите и за нов вираж в сблъсъка?

Отговорът щеше да е по-лесен, ако решението зависеше само от преките участници в украинската драма. Но тя се разиграва на прекалено сложен международен фон и преплита прекалено разнопосочни вътрешни и външни интереси, за да вдъхва очаквания за оптимистична и успокояваща развръзка. Истината е, че за момента нещата изглеждат повече или по-малко канализирани просто защото на всички – и на политиците, и на хората от улицата, екстремистките крайности от последните седмици им дойдоха в повече. Няма как от гледката на превърнатия в бойно поле Киев някой нормален човек да изпита прилив на ентусиазъм за продължаване на битката и за прерастването й в истинска гражданска война.

Да, опозицията не е съгласна с условията на приетия от Върховната рада (парламента) закон за амнистия, който обещава да я приложи само ако окупаторите на обществени сгради ги освободят. Но все пак не напъва да изнася спора отново сред тълпите – разправя се с другите депутати, преговаря с президента Виктор Янукович, употребява традиционните политически механизми. Друг е въпросът, че вече опиталите адреналина на бунта революционери отвън, много от които гледат с недоверие и пренебрежение на опозиционното трио Виталий Кличко, Арсений Яценюк и Олег Тягнибок, във всеки миг може да решат, че кулоарното политиканстване ги дразни, и да продължат със следващата серия на екшъна. Засега изглежда, че може да ги спре само оставка и на президента Янукович. Но наясно ли е някой какво ще дойде след това? Как биха се разбрали да управляват тези „орел, рак и щука”, каквито са една за друга политическите формации на Кличко, Яценюк и Тягнибок? А ако в евентуалните нови избори отново спечели Парията на регионите на Янукович, тогава пак ли ще се вдига революция? Депутатът от Партията на регионите Владимир Олейник бе цитиран от Интерфакс да преразказва така реакцията на самия Янукович на идеята да подаде оставка: „Ама моля! Готов съм! Но отговорността за страната тогава да поеме опозицията.”

На опозицията обаче хем й се иска, хем не й стиска. Яценюк, който като представител на „Баткившчина” („Отечество”), втората по численост политическа сила в парламента, получи от Янукович да оглави евентуално ново правителство, така и не даде ясен отговор. Само изплака пред протестиращите на Площада на независимостта, че ако приеме, именно те ще го обявят за предател. А ако откаже, ще излезе, че бяга от отговорност пред отечеството.

Затова засега всички тупкат топката – и Янукович, и опозиционното трио. Премислят следващите си маневри.

В този крехък момент на поемане на дъх е много важна

реакцията на големите външни играчи

които досега доста се постараха да подклаждат напрежението. Изглежда обаче, че и те вече си дават сметка за рисковете от дестабилизацията на Украйна – не само за нея или за Русия, но и за цяла Европа, където примерът с експлозията на краен украински национализъм може да породи непредсказуеми рефлекси сред набиращите и там все повече мощ и самочувствие националистически формации. Особено в навечерието на евроизборите. Та затова „големите” напоследък започнаха да внимават повече в реакциите си към случващото се в Украйна. Въпреки острите декларации и заканите със санкции от страна на различни евроинституции Катрин Ащън все пак отиде в Киев да се срещне с Янукович и да подтикне и двете страни към диалогичност. А от Вашингтон се разбра, че евентуалните американски санкции ще бъдат наложени реципрочно и на властите в Киев, и на опозицията, ако не стигнат до компромис и продължат да помпат напрежението. На свой ред Владимир Путин увери на срещата Русия-ЕС в Брюксел, че страната му ще изпълни поетите ангажименти към Украйна, независимо кой ще управлява там. Разбира се, имаше се предвид най-вече обещаният руски кредит от 15 млрд. долара, от който 3 милиарда вече бяха преведени. В ЕС също са наясно, че без руските пари Украйна няма да я бъде. След връщането си в Москва обаче Путин се разбра с премиера си Дмитрий Медведев, че следващият транш ще замине за Киев едва след като там се сформира ново правителство. Което тутакси беше изтълкувано от повечето западни медии като пореден шантаж на Москва. Въпреки че непредубеденият поглед би разпознал просто прагматично изчакване, за да се получат срещу финансовата инжекция необходимите гаранции от легитимен правителствен представител на Украйна. Но непредубедеността в украинския сюжет не е характерна за никого от участниците. Емоциите, едностранчивите исторически реминисценции или преследването на актуален геополитически интерес предопределят много от реакциите и обобщенията.

Удивително е например как толкова време почти никоя от големите западни медии не забеляза генетичната връзка на много от най-активните участници в украинската революция с техни политически предтечи, сражавали се в годините на Втората световна война на страната на нацистите. В този сегмент е например представената в Радата партия „Свобода” начело с Олег Тягнибок. Той сега е сред най-въртяното в медиите опозиционно трио, но в близкото си минало има доста крайни антисемитски и неонацистки изяви. Да не говорим за крайнодесните погромаджии от „Десния сектор”, обединил такива ултранационалистически формации като „Патриотът на Украйна”, „Тризъбецът на Степан Бандера” (Бандера е именно предводителят на националистическите формирования, влизали в състава на хитлеристките войски), „Белият Чук”, УПА (Украинска въстаническа армия) и т.н.

Очевадното обаче вече няма как да не се забелязва. И британският „Гардиан” тази седмица се оказа първото от големите западни издания, което призна: „В центъра на украинската криза са ултрадесните националисти и фашисти.” В свой коментар колумнистът Шеймъс Милн пише, че стремежът на ЕС да подпише споразумение за асоцииране с Украйна е продиктувано най-вече от желанието тя да отвори пазара си за западните компании, но с това се преследва и стратегическата задача „евроатлантизмът”, сиреч НАТО, да пристъпи още по-близко до Русия. Милн обобщава: „Янукович в никакъв случай не може да бъде взет за програсивен лидер. Но и основните водачи на опозицията не предлагат никаква реална алтернатива. Още по-малко отправят предизвикателство към олигархията, която е стиснала Украйна в менгеме. Разпадът на Украйна може да въвлече и други държави в тази конфронтация, да предизвика дори стратегически сблъсък. Ето защо тази криза може да бъде преодололяна единствено от самите украинци. Да се продължава намесата отвън, означава да се прилагат провокационни и опасни действия.”

Докато вътрешните и външните фактори пресмятат как да извъртят в своя полза развитието на събитията в Украйна, градската управа на Киев пък изчисли

на колко възлизат щетите

нанесени на столицата от уличните изстъпления. Приблизителната сума е 2.5 милиона долара, съобщи издаваният от киевската администрация вестник „Днес”. „Щетите са огромни! Сумата е изчислена само по най-беглия оглед на сградите и парковете”, заяви пред изданието първият зам.-шеф на градската управа Анатолий Голубченко. Има изгорели сгради, съсипани паметници, изкъртени настилки на улиците, от които са правени барикади. Да не говорим за самите барикади, които са поливани с вода, за да замръзнат на студа от минус 20 градуса и да станат непоклатими… до пролетта.

Градските служби, поддържащи транспорта и снабдяването в Киев, пък се обърнаха към протестиращите, все още задържащи под свой контрол окупираните сгради на Киевския градски съвет и на Киевската градска държавна администрация, да ги освободят и да позволят нормалното им функциониране, за да се избегне „транспортен колапс и техногенна катастрофа”.

Но най-радикалните привърженици на идеята за протести до победния край (за каквито впрочем призовава от затвора неуморната Юлия Тимошенко) нямат намерение да свалят каските и да се прибират на топло у дома. Докато Кличко, Яценюк и Тягнибог преговарят с Янукович, уличните бойци си уплътняват времето с организирани тренировки на бойните си умения. Официално беше обявено

създаването на Национална гвардия

която да противостои по-ефективно на силите на реда в евентуални нови сблъсъци.

Украйна вече си е имала гражданска Национална гвардия – през 90-те години. Тогава целта й е била да укрепва младата независима република. Разформирована е през 2000 г., а оръжието й е било предадено на официалната армия и на МВР. Новото формирование обаче много трудно може да бъде оприличено на тази своя предшественичка.

Същевременно в източните райони на страната, където са по-силни привържениците на властта, също се сформираха сили за самоотбрана, но с обратен знак – за противопоставяне на опозиционните групи, които се стремят и там да щурмуват и да окупират сградите на местната власт. В Донецк например патрулират и следят за реда местни доброволни дружини, съставени от казаци и от ветерани от войната в Афганистан. Те действат в координация с местната милиция.А граждански комитети обсипват властите с писма с искания за решителни действия срещу “хулиганите” и “превратаджиите”.

След като между 23 и 26 януари из различни градове на Украйна по-големи или по-малки бойни групи на опозицията се хвърлиха да превземат сградите на  градските управи и да установяват „народна власт”, наблюдателите масово заговориха за и без това непрестанно присъстващия призрак на разпадането на страната. За по-голямата част от украинците, както и за повечето политици подобна перспектива не само не е никак желана, но и направо плашеща. Може да се каже, че именно нарасналата заплаха след бурните улични ексцесии пришпориха властта и опозицията да седнат на сериозни преговори помежду си.

Същевременно обаче не липсват и мнения, че в

евентуалното федерализиране на Украйна

няма нищо кой знае колко зловещо. Още повече че тя и в момента е федерация – Крим е със статута на автономна област.

С темата за разделението или разпада на Украйна се спекулира още от самото провъзгласяване на независимостта й през 1991 г. Още тогава влиятелният националист Вячеслав Чорновил свиква така наречената Галицка асамблея, която се обявява за обединяването на Лвовска, Тернополска и Иваново-Франковска област в обособена регионална формация. Скоро след това обаче идеята е отхвърлена от първия президент на независима Украйна Леонид Кравчук, който обвинява Чорновил и сподвижниците му в сепаратизъм. Оттогава насам всяко споменаване на възможността за федерализиране се възприема от политиците в страната като призив за разколничество.

С конституцията от 1996 г. Украйна е обявена за унитарна държава. В нея влизат 24 области и два града с републиканско значение – Киев и Севастопол (където впрочем е базиран и руският Черноморски флот), а също и автономната република Крим.

Вътрешнополитическите и геополитическите противоборства вътре във и около Украйна открай време припомнят, че тя никога не е била единна и компактна, а още от времената на Богдан Хмелницки е била разделена на Изток и Запад. Особено се засилва това деление в съвременен контекст по времето на „оранжевата революция” през 2004 г. Впрочем за федерализация тогава говорят главно привържениците на сегашния президент Виктор Янукович. Самото наименование на неговата Партия на регионите навява такива мисли. Нещо повече, тази партия през 2007 г. внася във Върховната рада законопроект за децентрализация на властта, която да залегне и в конституцията. Тогава идеята не минава – заклеймена е пак като разколническа. А и станалият междувременно президент Виктор Юшченко е противник на федерализацията. Но през 2010-а, когато Янукович взима реванш и става държавен глава, той пак заговаря за децентрализация на властта. И с въпроса доста дейно се занимава вицепремиерът по регионалната политика Виктор Тихонов, който дори разработва план за обособяване на следните региони – Галиция, Централна Украйна, Киевски окръг, Слобожаншчина и Крим.

Има и друг вариант за разделение, който е значително по-популярен в украинските социални мрежи – Галиция, Новорусия (южната и югозападната част на страната), Крим, Донецка репубрика (изток и североизток) и същинска Украйна с център Киев.

В Полша пък, която е със специално отношение към Украйна, най-популярно е традиционното деление на Изток-Запад, тоест на Малорусия, която да включи и Крим (Изток) и Украйна (Запад).

Дълго сред привържениците на федерализма преобладаваха представители на Изтока, които аргументират позициите си с икономически данни. Според тях именно източната част на страната (Днепропетровск, Донецк, Запорожие, Луканск, Харков), където е съсредоточена индустрията й, е основният донор в украинския бюджет и прекрасно би могла да се справи сама, ако реши да се отдели от „готованците” на Запад. Напоследък обаче показателите сякаш се променят. Донецка област например е получила през първото полугодие на 2013 г. повече средства от бюджета, отколкото е внесла в него. В същото време западната Лвовска област е направила точно обратното – дала е в хазната с 80 млн. долара повече, отколкото е взела. В момента най-добре печелещите украински области са три – Харковска, Днепропетровска и Полтавска.

След започналото превземане на местни администрации от революционизирани групи Михаил Погребински, директор на Киевския център за политически изследвания и конфликталогия, заяви пред Lenta.ru: „Що се отнася до Лвов (чиято градска управа бе сред първите превзети – бел. ред.), нека не забравяме, че местните администрации в западната част на страната не изпълняват указанията на центъра вече от два месеца. Прибързано е да се гледа на събитията в западните региони като на необратим сепаратизъм. Това по-скоро е възможното начало на процес, който може да приключи с преустройването на Украйна по модела на конфедерация или федерация.”

На свой ред директорът на киевския Институт за глобални стратегии Вадим Карасев смята, че ако сегашните революционни събития се радикализират още, наистина може да се стигне до „окончателен разкол” на страната. Но той очаква спадане на напрежението, защото: „Сегашната власт не е в състояние да подчини Галиция, така че украинската политическа класа ще върви по пътя на компромиса. Червената линия още не е прекосена, Янукович спря пред нея. Ако я прекрачи, ще се окаже в ролята на хора като Слободан Милошевич.”

Източник: http://temadaily.bg

 

Posted on 02.02.2014, in Анализи, Вътрешна политика and tagged , , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: