НАТО на война


NATOТъй като много руснаци продължават да  възприемат НАТО като главен потенциален противник, изглежда интересно да се проследи еволюцията на войните, проведени през последните 15 години от „агресивния империалистически блок“.

В Русия и практически в цялото постсъветско пространство е прието НАТО да се възприема като мощен сплотен военнополитически алианс, който е готов:

а) със сила да натрапва на други страни своята политическа и икономическа система, като „между другото“ да вземе под контрол техните природни ресурси;

б) безкомпромисно да защитава и отстоява идеалите на  свободата и демокрацията от посягащите към тях разнообразни тирани.

Тук трябва да изберем единия от вариантите. Макар че на практика под а) и б) се подразбира едно и също, просто на това се гледа от различни гледни точки. В Русия доминира вариант а), още повече, че той активно се налага от официалната агитация и пропаганда. Вариант б) се изповядва от либералното малцинство. При това в основата на двата варианта лежи увереността, че  НАТО е мощна сплотена сила. Разбира се, най-удобно е да се  разгледа проблема именно чрез примера с войните, които е водил алианса.

Югославия

78-дневната агресия през март-юни 1999 г. стана първата коалиционна война на НАТО за 50-те години на неговото съществуване. Тя завърши с пълен успех, обаче още тогава можеше да се забележат в действията на алианса редица интересни симптоми.

Например не може да не отбележим, че от политическа гледна точка войната не беше нищо друго, освен „хуманитарна интервенция“. Причината за нея стана желанието да бъдат спасени албанците от „мекия геноцид“ (масовото депортиране) от страна на сърбите, съпровождано от многомесечна истерия в западните  СМИ, в която нямаше дори имитация на обективност (нали много меко казано, албанците също не бяха ангели, извършвайки маса престъпления против сърбите, включително против мирното население). Не можеше да бъдат намерени никакви други причини, тъй като в въобще в Югославия изобщо и в частност в Косово няма нефт, газ и още нещо ценно. Вариантът „създаване на плацдарм на Балканите“ също не минава. Първо, не е ясно защо той е нужен (за НАТО и без Косово няма никакви проблеми с плацдармите на Балканите), второ, не може да не се забележи факта, че ако веднага след края на войната контингентът на НАТО в Косово беше 50000 души, в т.ч. 7000 американци, то сега той се сви на 5000, в т.ч. 750 американци. Т.е. плацдармът не представлява ценност.

В резултат на хуманитарната интервенция кой знае защо се получи така, че в Европа възникна криминално образование („независимо Косово“), начело на което стои едно животно на име Хашим Тачи, което е правило бизнес с продажба на органи, извадени от живи хора. Но това вече е съвършено друг въпрос. Първоначалната цел беше „висока“, а далеч не цинично-завоевателна.

От военна гледна точка май всичко се получи прекрасно. НАТО постигна своите цели, при това практически без загуби. Из нашите СМИ и до сега се разхождат маса „алтернативни“ списъци на огромните загуби, които ВВС на НАТО уж са понесли в югославското небе. Тези списъци, за съжаление, имат един малък недостатък – пълна липса на доказателства. Поне във вид на снимки на свалени самолети и вертолети. Обясненията за липсата на такива фотографии са толкова абсурдни и смехотворни, че няма смисъл да ги повтарям. И тук, колкото и да е неприятно, се налага да вярваме на  официалните данни на НАТО за загубата непосредствено над Югославия на всичко два самолета (F-117А и F-16С от ВВС на САЩ) и 16 безпилотни летателни апарата. Но не може да не отбележа колосалното количествено и качествено превъзходство на ВВС на НАТО над ВВС и ПВО на Югославия. В началото на операцията НАТО имаше над 300 бойни самолета, към края на операцията техният брой достигна над 600 (и още почти толкова спомагателни). Освен това, бяха използвани около 900 крилати ракети с морско базиране (КРМБ) и ракети с въздушно базиране (РВБ). Югославия можа да противопостави само около 100 МиГ-29 и МиГ-21 (J-22 „Орао“ в ролята на изтребител беше трудно да бъде представен даже през 70-е години). Земната ПВО на Югославия се състоеше от ЗРК от 60-е – 70-е години, при това в твърде ограничено количество. Превъзходството на НАТО в средства за бойно осигуряване (АСУ, свръзки, разузнаване, РЕБ и т.н.) и във високоточно оръжие беше такова, че изобщо беше трудно да се оцени неговото общо превъзходство над сърбите. При това, за разлика от Югославия, НАТО имаше  възможност постоянно да увеличава силите си.

Обаче даже ниската ефективност на ПВО на противника не осигури висока ефективност на натовската авиация. Ако тя бомбардираше успешно граждански обекти (преди всичко – инфраструктурата), то въоръжените сили (ВС) на Югославия (особено сухопътните войски) практически никак не пострадаха, както година след свършване на войната официално призна командването на САЩ (загубите на югославяните в тежка техника бяха под 2%). И ако НАТО беше започнало земна операция, щеше да се получи истинска касапница. Обаче натовците бяха спасени от обожествения от нашата „патриотична общественост“ Милошевич (сега покойник), който капитулира в най-неудачния момент.

Към началото на юни 1999 г. НАТО очевидно попадна в задънена улица. То унищожи повечето от определените цели, обаче югославската армия уверено контролираше Косово, като практически изгони оттам албанските бунтовници. НАТО трябваше или да приключва операцията, без да изпълни  поставените задачи, или да започне нахлуване по земя. Първият вариант очевидно щеше да доведе до оставка на повечето правителства в страните от алианса. Вторият означаваше кланица. Както вече беше казано, югославската армия почти не  пострада от въздушните атаки, планинско-гористата местност щеше много да помогне за успешна отбрана. Именно в този момент Милошевич капитулира. От военна гледна точка капитулацията в тази ситуация не може да се нарече иначе, освен престъпление. Трябваше или да се предаде веднага, през март, когато страната още не беше разрушена, или да стои до край.

Две седмици след края на  югославската кампания италианският адмирал Гуидо Вентурони честно каза, че в началото на юни НАТО е било вече на ръба на възможностите си, а европейците без САЩ изобщо не са способни да провеждат самостоятелни операции. Това признание е в най-висока степен симптоматично: страните от НАТО превъзхождаха Югославия по сумарен икономически потенциал 700 пъти (а военните потенциали бяха просто несъпоставими), обаче след 2,5 месеца война били на ръба на възможностите! Алиансът практически не понесе загуби в хода на войната, обаче техните материални разходи за нея се оказаха почти равни на щетите, които те нанесоха на Югославия. В това е обратната страна на високотехнологичната война и желанието да се воюва без загуби.

Пак тогава се появиха и първите признаци, че с моралното състояние на натовските воини също не всичко е наред. Например, екипажът на един от норвежките тралчици отказа  да замине към югославските брегове. През 1999 г. изобщо нямаше никаква война на море, затова походът на тралчика в Адриатика щеше повече да прилича на туристически круиз, но даже теоретичната опасност възмути „викингите“.

Най-показателен стана един епизод в самия край на войната – завземането на главния стратегически обект в Косово – летище Слатина в Прищина от един батальон руски десантници, които нямаха тежка бронирана техника, артилерия, авиация, средства за ПВО. Естествено, че ако натовците бяха поискали да използват сила, то десантниците нямаше да имат никакви шансове поради несъпоставимостта на военните потенциали на страните. Но да се използва сила против руснаците беше невъзможно, защото това бяха руснаци. Това навярно стана най-главния извод, който следваше да направим от югославската война и нашето участие в нея. Но този извод би бил в противоречие на твърде много митове, затова никой нищо не разбра. Изключително поради нежеланието да се разбира.

Половин година след югославските събития в западните СМИ започна нова истерика, много приличаща на онази, която предшестваше югославската война. Само че този път тя засягаше нашата втора чеченска война. Някои руски „правозащитници“ съвършено сериозно вярваха, че нас сега също ще започнат да ни бомбардират (и искаха  това!). Те не си направиха същия този най-важен извод от историята с десантниците (впрочем, не само те).

Афганистан

Тази война, започнала през 2001 г., още продължава (впрочем, в Афганистан, както и в Югославия, няма нефт). Затова да се правят изводи формално е още рано, но на практика е съвсем възможно. Вече е напълно очевидна тежката и безнадеждна безизходица, в която се оказа антиталибанската коалиция. Основната причина за безизходицата е пълната липса на готовност на правителствата на европейските страни от  НАТО да изпратят в Афганистан поне малко по-значителни  военни контингенти, а тези войски, които все пак се оказаха в Хиндукуш, нямаха ни най-малко желание да воюват. Ето два конкретни епизода, свързани с поведението на натовския „елит“ — спецназовците.

На 7 февруари 2007 година колона от полски военнослужещи попада на засада на бунтовниците. Няколко войници са ранени, а един — убит. Маршът на колоната се охранява от отряд със специално предназначение, в задачата на който влиза, наред с всичко останало, евакуацията от бойното поле на ранените и убитите. Трима спецназовци пътуват в брониран автомобил, но когато започва стрелбата, те се затварят в машината и изобщо отказват да излязат. Командирът на колоната, полски капитан, е ранен, чука по вратата на бронирания автомобил, вижда през бронираното стъкло лицата на подчинените си, но те така и не го пускат вътре.

И чешкият спецназ, чиито бойци са специалисти по борба с терористи, няколко пъти са напускали бойните позиции по  време на спецоперация. Командирът на спецназа обясняваше, че във всички случаи са възниквали остри ситуации, които … заплашвали живота на войниците! По тази причина командирът вземал решение да напуснат  позицията, при това без да предупреди за това командирите на съседните подразделения. Разбира се, пацифистите ще са възхитени от този хуманизъм на чехите, но от гледна точка на нормалния човек тяхното  поведение е страхливо и предателско. И описаните епизоди  не са изключение, а правило. Не само за източните, но и за западните европейци.

Сега даже в САЩ, да не говорим за Европа е взето решение за  „мека капитулация“, т.е. за преговори с талибаните за интегриране на последните в политическата система на Афганистан. Засега на талибаните им поставят условия – да признаят сегашната афганистанска конституция и да се откажат от сътрудничество с „Ал Кайда“. Обаче е трудно афганистанската конституция да се смята за  реално действащ документ. От сътрудничеството с „Ал Кайда“, разбира се, може да се  откажат, а после, като си отидат натовците, да го  „преосмислят“. Впрочем, има сериозно предчувствие, че след известно време алиансът ще престане да поставя даже тези не много затрудняващи талибаните  условия, само и само неизбежното изтегляне през  2014 г. да не изглежда като позорно бягство.

Грузия

В „петдневната война“ между Русия и Грузия  от 8  до 12 август 2008 г. НАТО не участваше. Което по забележителен начин се вписва във военнополитическата еволюция на алианса.

Както е известно, ръководството на  Грузия прояви  изключителна активност по отношение на интегрирането в НАТО, което от своя страна оказваше организационна, консултантска и материална помощ на грузинските ВС. През 2004-2008 г. беше трудно да се намери извън рамките на алианса страна, по-лоялна към НАТО от Грузия. На референдума през януари 2008 г. три четвърти от населението на Грузия гласува за влизане на страната в НАТО. И Брюксел заедно с Вашингтон в отговор заявяваха, че Грузия непременно ще бъде в НАТО, при това много скоро. А след това стана войната.

На думи НАТО и почти всички влизащи в него страни поотделно напълно и еднозначно подкрепиха Грузия. Какви би трябвало да бъдат конкретните действия на алианса, ако той беше, както смятат почти всички у нас, мощна и сплотена военна сила?

1. Да нанесе удар по „руските агресори“. Не на територията на Русия, разбира се (това вече е очевидно безумие), а по нейните войски на територията на „жертвата на  агресията“, т.е. в Грузия. Както си спомняме, от страна на НАТО не беше направено ни най-малко движение в тази посока.

2. Ако да се воюва с Русия (даже и извън границите на нейната територия) е все пак рисковано, то със сигурност можеше да се организира „въздушен мост“ за доставяне в Грузия на въоръжение и техника, каквито в арсеналите на НАТО засега още има достатъчно. Както е известно, на практика само САЩ върнаха в Грузия със свои военнотранспортни самолети бригадата от грузинските ВС, воюващи в Ирак. Интересното е, че това беше направено в деня, когато войната завърши с пълен разгром на Грузия. Повече не й беше оказана никаква помощ.

3. Да допуснем, че не са успели да организират „въздушен мост“ (макар че такова оправдание всъщност е несъстоятелно). Но определено нищо не пречеше форсирано да приемат Грузия в НАТО скоро след края на войната (максимум в течение на една година). Впрочем, никой в Грузия през първите следвоенни месеци нямаше ни най-малки съмнения, че точно така ще стане. Защо там така горещо вярваха във вариант б): че НАТО представлява мощна сплотена военна сила, готова безкомпромисно да защитава и да отстоява идеалите на  свободата и демокрацията от посягащите към тях  разнообразни тирани. Оттогава минаха 5 години, а сега само децата не разбират, че никой не се кани да приема Грузия в НАТО. Даже по чисто формални признаци – тя не е урегулирала териториалните спорове с други страни и на нейната територия има чуждестранни военни бази. Тук трябва да се подчертае, че страните от НАТО не признават независимостта на Абхазия и Южна Осетия не толкова от омраза към Русия, колкото защото, ако те се смятат за грузинска територия, може именно по формални признаци (наличие на чуждестранни военни бази и нерегулираност на гранични проблеми), Грузия никога да не бъде приета в НАТО.

4. Щом вече няма да приемат Грузия в НАТО, за да не зависят от неадекватността на нейния президент, абсолютно нищо не пречеше на алианса да възстанови загубите на Грузия във въоръжение и техника. Това можеше да се направи буквално за няколко месеца, при това всъщност безплатно (страните от Източна Европа биха предали на Грузия техниката си съветско производство, от която все едно те трябва да се избавят). Всъщност НАТО въведе негласно, но крайно твърдо ембарго върху доставката в Грузия даже на чисто отбранително въоръжение (ПТРК и ЗРК), да не говорим за настъпателно (бронирана техника, авиация). Срещащите се у нас твърдения, че потенциалът на  ВС на Грузия след войната е възстановен, няма никакви фактически потвърждения. Единственото изключение е България, която доставя на Грузия собствено и чешко залежало оръжие съветско производство, но в много незначителни количества и главно много старо.

Накрая, страните от НАТО биха могли да въведат икономически санкции против „агресора“ (Русия). Например да не купуват от нас нефт и газ, което би станало катастрофа за руската икономика. Но за това нямаше дори и намек. НАТО не съумя  да направи даже някаква обща декларация.

След „петдневната война“ в страните от Прибалтика и Полша, където отношението към „имперските амбиции на Русия“ има  характер на параноя, възникна много силно усещане, че Русия  скоро ще извърши агресия и против тях,  а НАТО, както и в случая с Грузия, няма да си мръдне и пръста в тяхна защита. Именно затова в приетата в края на 2010 г. Стратегическа концепция на НАТО се появи удивителният на пръв поглед  пункт, че Член 5 от Устава (за взаимните задължения) все още действа. Това беше таблетка успокоително за Източна Европа.

Грузинските събития и последвалото поведение на Запада по  отношение на тази страна изобщо трябваше да отменят всички  въпроси във връзка с това, дали НАТО представлява заплаха за нас. Но изглежда че никой у нас просто не е способен да направи тези уж толкова очевидни изводи от събитията, ставащи направо пред очите ни.

Либия

Същността на събитията през 2011 г. в Либия, както обикновено, беше потисната у нас от масовата истерия по повод на поредната  „варварска агресия на НАТО“. Междувременно се изясни, че в НАТО вече става вече не деградация, а истинско разложение.

През 1999 г. НАТО още не беше достатъчно силно, за да не се интересува изобщо от мнението на Съвета за сигурност на ООН във връзка с удара по Югославия. През  2011 г. резолюцията на Съвета за сигурност стана задължителна. При това в нея специално беше вписано, че не може да се провежда земна операция. Нещо повече, и президентът на САЩ Обама, и генералния секретар на НАТО Расмусен специално подчертаха, че за земна операция не може да става и дума, тя изначално се  подразбираше като чисто въздушна.

Ако югославяните поне имаха 15 изтребители от  4-о поколение МиГ-29, то в Либия земната ПВО и авиацията  оставаха на равнището на края на 80-е години. Освен това, както показва практиката, арабите воюват много по-зле от сърбите, а либийците в това отношение изпъкват и на фона на другите араби. Нападението на авиацията на САЩ върху Либия през април  1986 г. и многогодишната война на либийците в Чад показаха, че бойните качества на либийските воини са практически нулеви. Съответно, въздушната операция не представляваше за ВВС на НАТО ни най-малка опасност. И от географска гледна точка всичко беше много удобно, Либия се намира до Европа.

Въпреки това, още от самото начало възникна усещането за някаква странна импровизация. То се засили, защото главната движеща сила на всички натовски войни – САЩ – този път не показаха дори и най-малък ентусиазъм. Министърът на отбраната Гейтс обясни това с факта, че за неговата страна е чисто безумие да се въвлича в трета война в ислямския свят едновременно. А военните възможности на европейците са напълно несъпоставими с американските.

Макар че войната беше започната именно от европейци, французите. За това явно допринесе интервюто на Сейф ал Ислам Кадафи (сина на „лидера на либийската  революция“) за телевизионния канал „Евронюз“, в което той нарече  президента на Франция Саркози „клоун” и заяви, че Либия е финансирала неговата избирателна кампания и е готова да  предостави съответните документи в потвърждение на това. В резултат Франция започна да воюва без да пита, след което останалите вече нямаше къде да се дянат.

Въпреки това съюзниците по най-скандален начин се джафкаха помежду си по въпроса кой кого командва и изобщо какви са целите на операцията. Саркози, който вкара всички във войната, беше категорично против официалното задействане на структурите на НАТО. Останалите обратно, искаха именно натовско ръководство, за да не отговарят за каквото и да било. Особено твърда позиция по този въпрос заеха Италия и Турция. САЩ много откровено демонстрираха желание колкото може по-бързо да се отърват от ръководството на операциите. Янките „изиграха задължителната програма“, като разгромиха с „Томахавки“ (от ескадрените миноносци и подводниците в Средиземно море) и с бомбардировачи-невидимки В-2 по-голямата част от либийската ПВО (както ЗРК, така и авиацията на летищата). Тези работи при американците са отработени до автоматизъм. При това, въпреки обичайната практика, те не задействаха в операцията нито един самолетоносач и не прехвърлиха в Европа нито едно авиокрило от територията на САЩ. Те изпълниха няколко десетки самолетоизлитания със силите на 31-о (Авиано, Италия) и 48-о (Лейкънхийт, Великобритания) авиокрила, унищожавайки авиацията и бронираната техника на Кадафи, след което прекратиха своето участие във войната веднага щом като беше решено, че все пак операцията ще се ръководи от НАТО.

Тъй като САЩ практически се самоотстраниха от либийската кампания, наложи се европейците „да вземат думата“. В резултат по-голямата част от тях изобщо отказаха да воюват, други осъществяваха само „въздушно патрулиране“ (в съответствие с мандата от ООН) при известната липса на  авиация у Кадафи. Онези, които воюваха „по пълна програма“, много бързо показаха, че просто нямат ресурси за това. Норвегия и Дания излязоха от операцията 3-4 месеца след нейното начало, тъй като напълно изразходваха боеприпасите си. Още 2-3 месеца и същото щеше да стане с Великобритания и Франция (след края на войната това беше признато открито). Затова на Париж и Лондон се наложи да проведат спешна специална операция за подкупване на някои племенни вождове, воюващи на страната на Кадафи. Това, разбира се, е ефективно, но съвсем не е доказателство за военната сила на НАТО.

Както беше казано по-горе, във войната против Югославия, воювайки почти без загуби, НАТО все пак похарчи в операцията почти толкова средства, колкото щети нанесе на  противника. Не е трудно да се разбере, че с такъв екстензивен метод може да се воюва само против несъпоставимо по-слаби във военно отношение страни. За изминалите 12 години НАТО се разшири от 19 на 28 членове, обаче неговите бойни възможности значително намаляха поради тоталните съкращения на ВС и на военните разходи. Съответно, намали се и кръгът на страните, против които „агресивният империалистически блок“ все още може да воюва. В това отношение е извънредно показателно сравнението между  Либия и Сирия.

Операцията в Либия беше започната с цел защита на мирното население. В хода на гражданската война в Сирия са убити на един порядък повече хора, отколкото в Либия. Не само целия Запад, но и почти целия арабски свят в политически план напълно поддържа въстаниците. Но военна интервенция така и не започна, за нея не се провежда даже и подготовка. Обяснението за това е просто: Във военно отношение Сирия е в пъти по-силна от Либия. И по количеството на  въоръжението и техниката (около 5000 танка, над 500 бойни самолета), и по равнище на бойната и морално-психологическата подготовка на личния състава. Затова тя просто не е по силите на алианса.

Сегашната ситуация с „използването на химическо оръжие в Сирия“ стана  квинтесенция на политиката на Запада. В началото беше произнесено традиционното извънсъдебно  решение в наистина сталински традиции – Асад беше признат за виновен изобщо, без каквито и да било доказателства (даже и за това, че въобще е имало използване на химическо оръжие в предградието на  Дамаск). Западът вече много пъти произнася подобни извънсъдебни  решения, които не изискват доказателства и не подлежат на обжалване. Разбира се, беше обявено, че Асад е „пресякъл червената черта“. Т.е. той ще бъде атакуван. След това се изясни, че създаването на групировка дори за  чисто въздушна операция (за земна никога не е ставало и дума) от типа на югославската или либийската още не е започнало. За нейното създаване ще отидат много време и пари, каквито няма. А пък колко пари ще отидат за самата операция и до какви последици може да доведе тя…

Общо взето, всички започнаха, казано на съвременен език, да клинчат. При това първи направиха това традиционните най-близки  съюзници на Вашингтон – Лондон и Отава. Само Турция продължаваше да иска провеждането на  пълномащабна, включително и земна операция, само че самата тя, имаща дълга граница със Сирия, кой знае защо също не започва. Франция също заяви, че непременно ще удари Сирия, но само заедно със САЩ, тъй като за самостоятелен удар няма да й стигнат силите. Останалите 25 страни от алианса категорично отказаха да участват в операцията (макар много от тях да я подкрепиха политически). Обама пък няколко дни мяташе гръм и мълнии, но не извърши никакви практически приготовления за операция. Нито едно авиокрило (или поне ескадрила) от ВВС на САЩ не пристигна в Близкия изток, нито един самолетоносач от ВМС на САЩ така и не се появи в Средиземно море. И тогава навреме се появи Москва със своята инициатива за сирийските химически оръжия. Толкова навреме, че Вашингтон открито и честно благодари на Москва за спасяването си от война.

Европейците не са готови да разпускат НАТО, разглеждайки го като гаранция за сигурността „за всеки случай“. Но „тук и сега“ никой от тях не иска да прави някакви сериозни инвестиции в тази сигурност. Особено в условията на икономическа криза и пълна  психологическа неподготвеност за истинска война. И САЩ, които имат по-голям военен потенциал от цяла Европа, взета заедно, след 12 години непрекъснати войни се измориха. А много силната във военно отношение Турция сега може да се свята за член на НАТО само условно, тъй като по всички принципни въпроса има „особено“ мнение. При това премиерът на тази страна Ердоган, желаейки да  постави ВС под свой контрол и да изгони от тях „духа на  Ататюрк“, организира репресии против висшето военно ръководство, сравними със сталинските. Това, меко казано, не увеличи боеспособността на турската армия.

В резултат, бидейки формално най-голямата военна сила в света, на практика НАТО в никой случай не е такава. При това ситуацията в този план само ще се задълбочава, през следващите години в европейските страни от НАТО ще бъдат проведени нови радикални съкращения на ВС. Постепенно по този път ще тръгнат и САЩ, чиято икономика също не издържа на военни разходи, равни на разходите на  всички останали страни в света, взети заедно. Това води до радикално изменение на военния баланс в света, сега главната военна мощ е съсредоточена в Азия. Но в съзнанието на руснаците митът за НАТО е толкова силен и жив, че не могат и не искат да видят очевидното: алиансът няма да ни налага нищо и от нищо няма да може да ни защити. Нито вариант а), нито вариант б) нямат отношение към живота, тъй като в тях е лъжливо основното положение, което е и тяхната основа.

В тази статия не беше разгледана иракската война. Защото тя не беше натовска, а американска. САЩ я командваха единолично, създавайки „коалицията на  желаещите“, а членството в НАТО  на тези „желаещи“ нямаше значения за САЩ. Може би именно затова Америка спечели тази много тежка война. Но много се измори от нея. Което също даде много съществен допълнителен принос в сегашното състояние на НАТО.

Автор: Александър Храмчихин

Източник: http://www.pochta-polevaya.ru/

Posted on 13.11.2013, in Анализи, Въоръжени сили and tagged , , , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: