Противоракетната философия


1Станция за приемане на телеметрия МА9МКТМ4 (модернизиран автоматизиран девети морски телеметричен комплекс с кръгова диаграма).

Снимка: Пресслужба на Министерството на отбраната на РФ

Стратегически дилеми и възможности на ВКО

На среща с експерти в Саров през февруари 2012 година Владимир Путин, тогава още кандидат за президента на Русия, каза във връзка с въздушнокосмическата отбрана (ВКО): „Действително на нас ни трябва такава сериозна базова обосновка на всичко това, което планираме. Това трябва да бъде определена философия на нашата работа“.

След малко повече от година, в средата на май 2013 година, в резиденцията Бочаров Ручей се проведе съвещание на президента Владимир Путин с ръководството на Министерството на отбраната, в центъра на което беше развитието на противоракетната система на Русия – най-важната съставна част от програмата за въздушнокосмическа отбрана.

Създаването на войските на Военнокосмическата отбрана  представлява важна и обоснована стъпка в развитието на Въоръжените сили на Руската федерация. През април 2011 година на колегиум на Министерството на отбраната на Русия беше решено да бъдат създадени войски за Военнокосмическа отбрана на базата на Космическите войски, което беше утвърдено с указ на президента през май 2011 година.

Програмата за разработване и развръщане на системите за Военнокосмическа отбрана стана най-големия раздел от Държавната програма за въоръжаване до 2020 година (ДПВ-2020), за която се планира да се заделят до 20% от средствата, тоест около 4,6 трлн. рубли (150 млрд. долара). Това е приблизително толкова, колкото САЩ са похарчили за ПРО през периода от 80-е години на миналия век. От основните раздели на ДПВ-2020 само програмата на Военноморския флот превишава ВКО по финансиране (5 трлн. рубли), но тя е разпределена между морската съставляваща на стратегическата ядрена триада на РФ и флота с общо предназначение.

2

Тактико-технически характеристики на комплекса за ПВО С-400

В контекста на въздушнокосмическата програма, наред с модернизирането на съществуващите и създаването на нови елементи на СПРН в състава на РЛС със земно базиране и космическите апарати се планираше да бъдат развърнати:  28 зенитни ракетни полкове, снабдени с комплекси С-400 „Триумф“ (около 450-670 пускови установки (ПУ) и 1800-2700 зенитни управляеми ракети – ЗУР), както и 10 дивизиона от перспективната система С-500 „Витяз“ (около 80-120 ПУ и 320-480 ЗУР). Впоследствие програмата С-500 беше разширена до 38 дивизионни комплекса (300-460 ПУ и около 1220-1820 ЗУР), за което беше решено да се построят три нови завода. Освен това е набелязано създаването на нова интегрирана система за управление на ВКО и съществена модернизация на Московската система за ПРО (А-135) за създаването на възможност тя да извършва неядрен (контактно-ударен) прехват на балистични цели.

Макар да се изказват съмнения в реалността за изпълнението на тези планове до 2020 г. има основания да се смята, че въздушнокосмическата отбрана по мащабите на покупките на въоръжение и инвестиране е главния приоритет в безпрецедентната програма за техническо преоборудване на руските Въоръжени сили, въплътена в ДПВ-2020.
Доктриналният фундамент на ВКО

Организационната структура на Войските за ВКО, техническите и оперативните аспекти на програмата за развитие на нейните сили и средства се обсъждат активно и се подлагат на критика от страна на авторитетни независими руски специалисти. Но при несъмнената полза от такава дискусия тя често като че ли „виси във въздуха“, тъй като дебатите по едни или други частни атрибути на системата за ВКО, (колкото и важни да са те), не могат да подменят определянето на нейните фундаментални задачи. Двата ръководни документа за системата и програмата за ВКО – „Концепция за въздушнокосмическата отбрана“ от април 2006 година и „Концепцията за строителството и развитието на Въоръжените сили“ от април 2010 година  – остават секретни. Възможно е в тях да са поставени ясни задачи на войските за ВКО и целевите положения за тяхното техническо превъоръжаване. Обаче отделни признаци за непоследователност в решенията в организационно отношение на ВКО, както и разнопосочните оценки на техническите характеристики на нейните системи не дават основания за такава  увереност.

Съмненията не се разсейват и от открития раздел на Военната доктрина на Руската федерация от 2010 година. Сред основните задачи на Въоръжените сили и другите войски в мирно време (точка 27) непосредствено за ВКО се отнасят: първо – „Своевременно предупреждаване на Върховния главнокомандващ на Въоръжените сили на Руската федерация за въздушнокосмическо нападение…“ ; второ – „Осигуряване на противовъздушната отбрана на най-важните обекти на Руската федерация и готовност за отразяване на ударите на средства за въздушнокосмическо нападение“.

В тази връзка възникват сериозни въпроси. Да започнем с това,  че двете задачи по-скоро се отнасят към задачите не за мирно време, а за периода на непосредствена заплаха от агресия и даже на нейното начало, макар да е ясно, че материалната и оперативната база за тяхното изпълнение трябва да се създават в мирни условия. За ВКО се говори още в пункт 30 („Основни задачи за развитието на военната организация“), където наред с другото се споменава „усъвършенстване на системата за противовъздушна отбрана и създаване на система за въздушнокосмическа отбрана на Руската федерация“.

Тъй като на две места отразяването на удари със средства за въздушнокосмическо нападение (СВКН) и системата за  ВКО се споменава заедно с противовъздушната отбрана (ПВО) може да се предположи, че ПВО не е част от ВКО. Тогава възниква друг въпрос: какво се включва в понятието „средства за въздушнокосмическо нападение“, с използването на които може да се осъществи „въздушнокосмическо нападение“, за което ВКО трябва да „предупреди Върховния главнокомандващ“ и „готовността за отразяване“ на което тя трябва да има.

По логиката на Военната доктрина от 2010 година, СВКН не включват аеродинамични настъпателните въоръжения (авиация и крилати ракети), от които е призвана да защитава системата за ПВО. По същата логика СВКН не могат да включват и балистични ракети (БР), които прелитат през въздушното пространство на началния и крайния участък от траекторията, и през космоса в нейната средна фаза, но които никога не са смятани нито за въздушни, нито за космически ударни средства.

Тогава остава да предположим, че по замисъла на Военната доктрина като специфичен представител на СВКН може да се разглеждат системи, извеждани в космоса от пускови установки с всякакво базиране, но след това (и това  определя тяхната квалификация) от космоса се гмуркат в атмосферата и атакуват целта като аеродинамичен или балистичен носител на бойната част.

Наистина такива системи се разработват, (засега в експериментален стадий), в рамките на американската програма „Бърз глобален удар“ (БГУ). Те могат да бъдат приети на въоръжение след 2020 година, макар сегашните съкращения на военния бюджет да водят до отлагане на този момент и за тяхната целесъобразност в САЩ се изказват съмнения, доколкото не са формулирани ясни задачи, оправдаващи тяхната висока цена. Към тези средства спадат изпитанията на ракетно-планиращи (или аеробалистични) системи с хиперзвукови апарати HTV-2 (Hypersonic Technology Vehicle), AHW (Advanced Hypersonic Vehicle) и междуконтинентални балистични ракети CSM (Conventional Strategic Missile). Първите два използват балистични носители и високо маневрени управляеми хиперзвукови планиращи апарати, в перспектива – бойни блокове. Изпитателните пускове на HTV-2 се проведоха през април 2010 година и август 2011 година с използване на носители Minotaur IV Lite (комбинация от степени на МБР МХ). Макар че пусковете бяха неуспешни, експериментите с тези системи продължават.

В Русия очевидно също се извършват такива разработки. Още през миналото десетилетие тогавашният министър на отбраната Сергей Иванов неведнъж говореше за проект за създаване на балистична ракета с планиращ и маневриращ боен блок („птичка“) за пробив на американската ПРО.

Впрочем, най-авторитетните руски специалисти поставят под съмнение обосноваността от включването на ракетно-планиращите системи към групата на средствата за въздушнокосмическо нападение. Например генерал Владимир Дворкин (бивш началник на 4-и ЦНИИ на МО) пише: „Нито една държава няма и в най-близко бъдеще няма да има на въоръжение така наречените  въздушнокосмически средства, способни да решават бойни задачи едновременно и в атмосферата, и в космоса“. Що се отнася до експерименталните системи за „Бърз глобален удар“, то основната част от траекторията на полета на тези апарати (над 70%) ще минава през атмосферата, затова защитата от тях трябва да се осъществява от средствата за ПВО.

Разбира се, хиперзвуковата скорост на настъпателните средства ще постави повишени изисквания към отбраната. „Поне през следващите 10–15 години, – подчертава генерал Дворкин, – средства за „въздушнокосмическо нападение“ ще останат средствата за въздушно нападение (авиацията и крилатите ракети с различно базиране) и балистичните ракети“. Съответно, посочва той, задачите на въздушнокосмическата отбрана „отчетливо се разпадат на самостоятелни задачи на противовъздушната и противоракетната отбрана и практически не се застъпват нито като бойни, нито като информационни средства“.

Още се изпитва безпилотния орбитален апарат Х-37В, чието предназначение е засекретено, макар че теоретично той може да е носител на оръжие. Ще напомним, че подобни подозрения в миналото бяха свързвани с многократните космически кораби от типа „Шатъл“, но те се оказаха „сапунен мехур“. В обозримо бъдеще орбиталните системи за удари от космоса по Земята, (с отчитане на законите на астродинамиката и другите фактори) няма да могат да се конкурират с балистичните и аеродинамичните ракетни системи със земно, морско и въздушно базиране по критериите стойност – ефективност. Ако те все пак някога се появят, то те теоретично ще може да бъдат поразявани в орбита с помощта на  противоспътникови системи (ПСС), а след влизането им в атмосферата – със средства за ПВО или ПРО.

3

X-37B след кацане на 3 декември 2010 година

По този начин не е възможно да се отделят като обект на действие на ВКО специални въздушнокосмически системи (различни от авиацията, крилатите и балистичните ракети), за отразяването на които традиционно са предназначени  системите за ПВО и ПРО. Затова формулировките във Военната доктрина, които настойчиво разграничават ПВО и ВКО (но не споменават нито ПРО, нито ПСС), не изглеждат напълно логични и по-скоро замъгляват, а не разясняват въпроса.

Широко определение на СВКН предлага друг признат военен авторитет – генерал Виктор Есин (бивш началник на Главния щаб на РВСН): „Под средства за въздушнокосмическо нападение е прието да се разбира съвкупността от аеродинамични, аеробалистични, балистични и космически летателни апарати, действащи от земята (морето), въздушното пространство, космоса и през космоса“.

Доколкото космически въоръжения няма и в обозримо бъдеще не се очакват, по същество ВКО не е нищо друго, освен комплекс от модернизирани информационно-управляващи и бойни системи от добре известните видове: ПВО и ПРО. При това техните нови разновидности, предназначени за отразяване на ракетно-планиращите системи за БГУ ще бъдат необходими след 2020 година. Засега няма никаква яснота какви ще бъдат тези системи и изобщо дали ще бъдат създадени. Същевременно програмата за ВКО е една от най-важните части на Държавната програма за въоръжение до 2020 година и едва ли може да бъде изцяло ориентирана към неопределени бъдещи средства за нападение, намиращи се в експериментална фаза на развитие.

Дилеми на стратегическата отбрана

Засега няма никаква яснота относно конкретните задачи на ВКО, във всеки случай в официалните източници и в по-голямата част от експертните трудове. В частност: трябва ли ВКО да отразява удари с балистични или аеродинамични средства за нападение и с какво снаряжение (ядрено или обикновено); насочена ли е тя към прехват на междуконтинентални ракети (МБР и БРПЛ) или ракети със средна далечина (БРСД), авиация и крилати ракети; трябва ли тя да парира масирани или единични и групови удари; трябва ли да защитава обекти на военнополитическото управление, стратегическите ядрени сили (СЯС) или административно-промишлени центрове и икономическата инфраструктура?

Очевидно едни или други отговори на поставените въпроси предполагат съвършено различни отбранителни системи и разходи, а също така се подразбират различни противници. Така,  страните от НАТО нямат  БРСД, а Иран и КНДР засега нямат МБР и БРПЛ. Затова пък Китай активно развива всички посочени класове ударни средства, а Израел, Индия, Пакистан, Иран, КНДР и редица други страни залагат главно на ракетите със средна далечина.

В рамките на посочения диапазон от ударни системи и защитавани обекти, най-амбициозна би била отбраната на промишлеността и населението от масиран (много стотици бойни глави) удар с ядрени балистични ракети. Ясно е, че сегашната програма за ВКО (включително Московската система за ПРО А-135 и набелязаната й модификация за неядрен прехват), не е в състояние даже да се приближи до изпълнението на такава задача, с каквито и звучни формулировки („да отрази“, „да парира“ и други) да ободряват некомпетентната общественост и политиците официалните документи и декларации. Даже ако към тази цел бъде насочена цялата ДПВ-2020 от  23 трлн. рубли, то и тогава тя би останала непостижима.

В другия край на диапазона е отбраната на защитените командни пунктове на военнополитическото ръководство, шахтните и земните мобилни пускови установки за МБР от единични удари от трети страни и даже от масирано нападение с използване на неядрени високоточни крилати ракети от типа на американските морски системи «Tomahawk» и авиационните крилати ракети AGM-86 C/D. За изпълнението на тези задачи е набелязана програмата за ВКО и заделените за нея суми са излишни и не напълно оптимални.

Всички останали задачи и варианти на системите се разполагат между тези две крайни точки. Например, отбраната на посочените защитени обекти от удар с ядрени бойни глави на балистичните ракети на САЩ би било неизмеримо по-лесно достижима, (а изискванията към нейната ефективност – не толкова големи), отколкото ПРО и ПВО за защита на промишлеността и населението на страната от ядрена агресия. Защитата на административно-промишлените центрове от единични и групови ядрени удари с използване на ракети или самолети от страна на трети страни или терорист – в едни аспекти би била повече, а други по-малко скъпа, отколкото отбраната на СЯС. Така или иначе целесъобразността, цената и възможната ефективност на различните варианти за ВКО като комплекс изисква най-сериозен анализ, за да не бъдат изразходвани значителни финансови средства и научно-технически ресурси за отразяване на малко вероятни и измислени заплахи, без да се остави при това възможност да се защити ефективно онова, което трябва и може да бъде прикрито от реално прогнозирани опасности.

Не бих искал да мисля, че програмата за ВКО се развива на принципа „на слука“: ще направим всичко, което се получи, а ще защитим това, което можем. На Русия, несъмнено, е необходима ефективна отбрана в състав от информационно-управляващи системи и огневи средства за ПРО и ПВО, но тя трябва да отговаря на реално формулирани задачи, а не на патриотични лозунги и органично да се вписва в идеологията на стратегическата стабилност, която се изисква от другите държави.

Отбраната и стратегическата стабилност

До началото на миналото десетилетие съгласуваното между Москва и Вашингтон разбиране за стратегическата  стабилност се основаваше върху идеите на бившия министър на отбраната на САЩ Роберт Макнамара. Преди почти половин век той формулира концепцията, според която развръщането на система за ПРО (от едната или от двете страни) може да създаде илюзията за възможност да се предотврати неприемлив ущърб от ответния удар на противника, отслабен от внезапен контрасилов (разоръжаващ) удар. С това ще се засили стимула за първия удар, с други думи, ще се повиши заплахата от ядрена война. Освен това, дестабилизиращата роля на ПРО се състои в това, че тя заставя всяка страна да увеличава в отговор настъпателния потенциал и по този начин се засилва надпреварата във въоръжаването.

През 1972 година беше сключен съветско-американския „Договор за ограничаване на системите за ПРО и Временно споразумение за ОСВ-1”, които блестящо въплътиха концепцията на Макнамара в договорно-правна форма и материално ограничаване на въоръженията. През следващите 40 години преговорите и шестте договора, и споразумения за съкращаване на стратегическите въоръжения между СССР/Русия и САЩ се основаваха на този фундамент.

Но времето вървеше – завърши студената война, ускори се разпространението на ядреното оръжие и балистичните ракети в света, военнотехническият прогрес направи възможен неядрения (контактно-ударния) прехват на балистични ракети. Въпреки това военностратегическите отношения между Русия и САЩ по старому са основани върху взаимното ядрено възпиране – взаимната възможност за нанасяне на съкрушителен ответен удар. Тяхната същност от времената на Макнамара не се е променила, макар че тяхната политическа роля в отношенията между двете държави забележимо намаля, а количествените равнища на стратегическите сили през последните 20 години се съкратиха пет-шест пъти. Пражкият договор за СНВ от 2010 година за пореден път закрепи това състояние на стратегическия баланс.

Същевременно САЩ започнаха преразглеждане на философията на Макнамара и от средата на миналото десетилетие заедно със съюзниците си пристъпиха към развръщане на глобална система за ПРО с регионални сегменти в Европа и Тихия океан. Според официалната версия – за защита от хипотетични единични или групови ракетни удари от КНДР, Иран и други вероятни притежатели на ядрено и ракетно оръжие.

Обаче Русия възприе програмата за ПРО като заплаха за своя потенциал за ядрено сдържане, което стана главната ябълка на раздора между двете държави. В отговор на ПРО на САЩ Москва предприе стъпки за усъвършенстване на своите СЯС и развитие на програмата за ВКО.

Диалектиката на системите за ПРО и стратегическата стабилност понастоящем стана много по-сложна и противоречива, отколкото по времената на Макнамара. По принцип всяка система за ПРО за защита на територията от единични или групови удари с БР на трети страни може да отслаби потенциала на ядреното възпиране на двете ядрени свръхдържави. Целият въпрос е в това, доколко съществено.

За защита на страната от удар със стотици и хиляди ядрени бойни глави се изисква такава  ефективност на отбраната, каквато никога не е имало и в обозримо бъдеще няма да има. Първо, задачата за прехващане на такъв брой балистични цели създава непреодолими технически трудности. Второ, даже възможността за бъдат свалени по-голямата част от настъпателните средства не може да  предотврати взривяването на стотици ядрени боеприпаси на собствената територия, което във всички случаи ще означава национална катастрофа (неприемлив ущърб) за всяка съвременна държава – с други думи, играта не си плаща масрафа.

И в това е главната причина, поради която през преминалите повече от 40 години, независимо на огромни загуби и научно-технически усилия, мащабни системи за ПРО на териториите на СССР/Русия и САЩ така и не бяха развърнати за защита един от друг. Тази реалност ще се запази в обозримото бъдеще, каквито и отбранителни системи да развръщат военнопромишлените комплекси на водещите държави и с каквито и обещания те да приспиват своето политическо ръководство и обществеността.

Обаче по отношение на трети страни работи друга логика. Отразяването на единични или малобройни групови ракетно-ядрени удари от трети страни придава на системата за ПРО огромен смисъл. За една голяма държава има голяма разлика дали до нейната територия ще стигнат 10, 5 или 1 ядрена бойна глава. Макар че загубата даже на един град, разбира се, би била огромно бедствие (като трагедията на Хирошима и Нагазаки), но все пак това не би станало непоправима национална катастрофа – тук играта си струва.

Усъвършенстването на системите от антиракети с увеличаването на тяхната скорост и далечина, може теоретично да им придаде потенциал да прехващат МБР (както с прословутия проект за американската система SM-3Block IIB със скорост над 5 км/с за неотдавна отменения четвърти етап от развръщането на американската програма за ПРО в Европа). Точно така московската ПРО А-135 има теоретична възможност да отрази удар с няколко бойни глави от МБР – във всеки случай пред нея се поставя такава задача. Но приносът на споменатите системи при отбрана от масиран ракетно-ядрено удар е нищожно малък.

4

Противоракети SM-3. Източник: forcesmilitary.blogspot.com

 

Значително по-висока ефективност те биха могли да демонстрират в отбраната при единично или малобройно групово нападение с ракети от трети страни. Едва ли Русия или САЩ ще се откажат от такава възможност.

Тъй като Русия настоява за американски юридически задължаващи гаранции за „ненасоченост“ на ПРО на САЩ към отслабване на руския потенциал за ядрено възпиране, тогава логично възниква въпросът за влиянието на ПРО и ВКО върху стратегическата стабилност. Отговорът на този въпрос зависи от това, какво се разбира под СВКН, чийто удар трябва да отрази въздушнокосмическата отбрана на РФ и какъв е постижимият военнотехнически потенциал на системата при изпълнение на тази задача.

Ако в категорията СВКН влизат балистичните и аеродинамичните носители на ядрено оръжия от СЯС на САЩ и става дума за отразяване на масиран удар, то въздушнокосмическата отбрана на територията на Русия също може да бъде оценена като насочена към отслабване на американския потенциал за ядрено възпиране. Теоретично тя ще стане дестабилизираща, макар че такава възможност за ВКО е непостижима в обозримо бъдеще. Следвайки логиката на Москва, САЩ също биха имали право да поставят на преговорите въпроса за „ненасочеността“ и при необходимост да вземат ответни мерки в областта на настъпателните въоръжения. Засега те не правят това като очевидно предполагат, че ВКО ще бъде малко ефективна.

Ако руската система ще защитава обектите на държавното управление, СПРН и СЯС от удари на високоточни аеродинамични и балистични носители на обикновено и ядрено оръжие, то тя ще бъде важен елемент в укрепването на стратегическата стабилност – особено при намаляването на количествените равнища на СЯС.

Също така прикриването на административно-политическите и промишлените центрове, жизнено важните обекти на инфраструктурата от единични или групови авиоракетни удари с използване на неядрено (и още повече на ядрено оръжие) от страна на безотговорни режими и терористи, безусловно ще има стабилизиращ ефект.

Двете посочени задачи, ако те бъдат поставени, биха гарантирали  стабилизиращия ефект на руската ВКО и по принцип биха били икономически и технически постижими. Отначало може да бъде осигурена защитата от аеродинамични системи, а впоследствие, с усъвършенстването на технологиите – и от балистични носители на бойни заряди от различни видове.

Да се договорим за разграничаването на стабилизиращите и дестабилизиращите характеристики на отбранителните системи и да съгласуваме съответните технически, географски параметри и мерките за доверие е най-важната задача на бъдещите преговори между Русия и САЩ по проблема на противоракетната отбрана, като ключ към разблокирането на другите канали на диалога по контрола над въоръженията. А в по-далечно бъдеще може да се открие възможност за сътрудничество по отделни оперативни и технически аспекти на системите за ПРО и ПВО.

В светлината на изложеното по-горе бих искал да се надявам, че на майската среща на висшето политическо и военно ръководство в Бочаров Ручей са били засегнати фундаменталните въпроси на стратегическата отбрана, а не се е обсъждал просто хода на работите по зенитно-ракетните системи С-400 и С-500. Нали програмата за ВКО набира обороти и поглъща все повече бюджетни средства, развитието на нейните разнообразни информационни и ударни системи върви с пълен ход. Макар че някои от тях безспорно са нужни във всеки случай (като например новите спътници и РЛС за СПРН), за много други елементи внасянето бъдеще на сериозни корекции ще струва огромни разходи и загуба на ресурси, необходими за създаването на такава отбрана, каквато действително ще потрябва на Русия. Същото се отнася и за инфраструктурата на базирането на силите и средствата за ВКО.

Като се връщам към темата за „философията“ на ВКО, за която Владимир Путин говори на срещата с експерти в Саров през февруари 2012 година, налага се да отбележа, че Министерството на отбраната и неговите  стратегически институти досега не са изпълнили това пожелание и не са представили такава философия – във всеки случай тя не е известна на професионалната общност. Може би би трябвало президентът Владимир Путин и министърът на отбраната Сергей Шойгу да повторят това указание с цел да се постигне максимален ефект от заделяните за ВКО огромни национални ресурси.

Алексей Арбатов

 

 

Реклами

Posted on 28.06.2013, in Въоръжени сили and tagged , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: