Новата стратегическа визия на Анкара


Новата стратегическа визия на Анкара През по-голямата част от ХХ век Турция предпочиташе да не се ангажира със случващото се в Близкия Изток. През последните десетина години обаче, осъществявайки забележително отдръпване от тази кемалистка традиция (основаваща се на идеологията на основателя на републиката Мустафа Кемал Ататюрк), Анкара се превърна в изключително активен и важен играч в региона. При управлението на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) от 2002 насам, Турция установи тесни връзки със Сирия, Иран и Ирак, извоюва си лидерски позиции в Организацията Ислямска конференция (ОИК), включи се в конференциите на Арабската лига и съдейства на силите на ООН в Ливан. Освен това тя пое ролята на посредник в сирийско-израелския конфрикт, както и в преговорите за ядрената програма на Иран. Дипломатическият ангажимент на Анкара с Техеран и ХАМАС дори доведе до отдалечаването й от САЩ и Израел, пораждайки у мнозина въпроса, дали Турция не се е отказала от дългогодишната си прозападна ориентация или просто става дума за закъсняло обръщане към Изтока с цел да се разшири обхвата на турската външна политика.

Анализирайки турската външна политика, повечето експерти правят фундаментална грешка, опитвайки се противопоставят „прозападния“ и „ислямисткия“ подходи в стратегията на Анкара. Впрочем, това е разбираемо. Населението на Турция е почти изцяло мюсюлманско, а ПСР – политическа партия с ислямистки корени, печели всички избори от десет години насам. Затова мнозина политици, анализатори и учени имат усещането, че Турция се разграничава от Запада (или пък се боят, че „Западът може да загуби Турция“), свързвайки това с идеята за ислямското възраждане. Нещо повече, именно по този начин част от турския кемалистки елит – военните, активистите на Народнорепубликанската партия (НРП), основана от Ататюрк, и част от съдебната власт, обясняват някои действия на ПСР в Близкия Изток. Макар че нарастващата роля на религията в Турция не бива да се пренебрегва, подобни твърдения придават фалшива достоверност на заблудата, че Анкара осъществява „ислямистка“ външна политика.

В такъв случай обаче, как следва да се интерпретира сегашната турска външна политика? За да отговорим на този въпрос се налага да очертаем трите големи стратегически визии, които всъщност движат тази политика: неоосманизмът, кемализмът и (по-отскоро) турският голизъм. Общият знаменател на тези стратегически визии е, че те излизат извън рамките на погрешната теза, внушавана от повечето западни медии и фокусираща се върху дихотомията между ислямисткото и светското течения в политиката на Анкара. Начинът, по който Турция реагира на последиците от стартиралото през 2011 „арабско пробуждане“ – (процес, който все още продължава) помага да си изясним същността на „турската голяма стратегия“ или по-скоро начинът, по който тя се старае да балансира между очертаните по-горе три стратегически визии, след като страната се оказа в много по-сложно и опасно стратегическо обкръжение и особено на фона на силно влошените и отношения с режима на Башар Асад в Сирия.

Неоосманизмът

Три фактора помагат за дефинирането на неоосманските тенденции в ПСР. Първият е свързан с усилията, или желанието на партията да синхронизира турското османско и ислямско наследство във вътрешната и външната си политика. Неоосманизмът не обосновава турския империализъм в Близкия Изток и отвъд него, нито пък се опитва да институционализира ислямската правна система в модерна Турция. Той по-скоро поощрява следването на една по-умерена версия на кемализма във вътрешната политика и провеждането на по-активна външна политика, акцентираща върху посредничеството в разрешаването на конфликтите. В рамките на тази неоосманистка парадигма, Анкара упражнява по-голяма „мека сила“ – т.е. политическо, икономическо, дипломатическо и културно влияние – в някогашните османски територии, като Близкия Изток, Северна Африка и Балканите, както и в други региони, където Турция има стратегически и национални интереси. Тази разширена визия за турската външна политика изисква опора на наследството на Османската империя, като велика сила, но което е по-важното в случая – тя пледира за предефиниране на турската стратегическа и национална идентичност.

Откакто ПСР дойде на власт през 2002, външната й политика се базираше на това,   което бившият въшнополитически съветник на премиер Реджеп Тайип Ердоган, а днес външен министър – Ахмет Давутоглу, нарича „стратегическа дълбочина“ и „нулеви проблеми със съседите„. Основният аргумент на Давутоглу е, че Турция е велика сила, която дълго време е пренебрегвала (отчасти заради прекаления си прозападен уклон) своите исторически и културни връзки, както и дипломатическите, икономически и политически отношения с непосредствения си стратегически хинтерланд в Близкия Изток, Северна Африка и Евразия (1). Вместо досегашния подход, акцентиращ най-вече върху сигурността на страната, който често водеше до конфронтация с някои съседи, като Гърция, Ирак, Сирия и Иран, политиката на „нулеви проблеми“ позволява следването на една по-самоуверена стратегия на дипломатическо ангажиране с всички държави, обкръжаващи Турция.

Неосманистката визия, която се основава и на подхода, възприет навремето от покойния президент на Турция Тургут Йозал (1989-1993), се стреми да преоткрие турското имперско наследство и да постигне нов вътрешен консенсус между многобройните идентичности на страната: западната, мюсюлманската, светската, кюрдската и турската. Този акцент върху османското наследство не е част от някакъв план за ислямизирането на Турция или на турската външна политика. Той по-скоро е опит за балансиране и разширяване на геостратегическите хоризонти на страната, която доскоро беше фиксирана върху идеята да следва една изключително прозападна траектория.

По-конкретният и осезаем аспект на турската активност и стремежа за завръщане в някогашните османски владения е икономическият. Бурно развиващата се икономика на Турция, нейният експортен потенциал и активният турски частен бизнес са сред основните движещи сили на неоосманизма в Близкия Изток и Северна Африка (БИСА). При управлението на ПСР, турският износ към региона на БИСА нарасна повече от два пъти. Това меркантилно измерение на турската външна политика не бива да се подценява в анализите на подхода на ПСР към арабския и ислямския свят. Разбира се, ЕС все още поема основния дял от турския износ, но този дял не е нарастнал през последните десетина години, напротив, той започна да намалява, заради финансовата криза в Европа. В същото време делът на турския износ за Близкия Изток е нараснал от 9,6%, през 2002, до 20,3%, през 2011 (2).

Второто измерение на неоосманизма е акцентът му върху мултикултурализма. Той е най-очевиден в отхвърлянето на асимилаторски ориентирания национализъм, смятан за запазена марка на кемалисткия лагер. Доколкото неоосманизмът се опира на имперското и мултинационално наследство на страната, той се ориентира към една по-малко етническа и по-мултикултуралистка концепция за турското гражданство. За разлика от представителите на националистическия кемалистки лагер, неоосманизмът не вижда голяма заплаха в предоставянето на културни права на кюрдската общност и правото й да изразява своята специфична идентичност, при положение, че кюрдите остават лоялни към Турската република. Ето защо, изправени пред кюрдските претенции за културни и политически права, неоосманците са склонни да им ги предоставят в рамките на мултикултурализма и общата мюсюлманска идентичност. С други думи, за разлика от хардлайнерите-кемалисти, които настояват за продължаване на политиката за асимилация на кюрдите и другите малцинства, неоосманизмът разчита на исляма да играе по-голяма роля за формиране на усещането за обща идентичност.

Докато в исторически план кюрдското предизвикателство принуждава Анкара да действа реактивно и предпазливо, карайки я да се чувства несигурна, неоосмонизмът мотивира турските политици да бъдат по-смели, да влагат повече въображение и да действат по-активно. Неоосманизмът разглежда Турция като уверена в себе си регионална суперсила. Неговата стратегическа визия и култура отразяват географското пространство на Османската и Византийската империя и изискват от Турция, в качеството й на „осова държава“, да играе много по-активна, дипломатическа, политическа и икономическа роля в един далеч по-обширен регион, чиито център представлява. На свой ред, тези големи амбиции изискват стратегическа визия, която да се базира на множеството идентичности на Турция, включително на нейното мюсюлманско и мултинационална имперско минало.

Третият аспект на неосманизма е Турция не само да се доближи повече до ислямския свят, а и да установи с него също толкова здрави връзки, каквито поддържа със Запада. Тук е важно да споменем, че неоосманистката визия на ПСР е твърде различна от политиката, прокарвана от покойния Неджметтин Ербакан – лидер на турското ислямистко движение от 70-те до 90-те години на миналия век. Така, докато Ербакан възнамеряваше да създаде ислямски алианс с такива мюсюлмански държави, като Либия, Иран, Малайзия и Индонезия, като ясно изразена алтернатива на съюза със Запада, водачите на ПСР искат да укрепят връзките си с незападните региони не за сметка, а по-скоро като допълнение към тесните връзки, които Турция поддържа със Запада.

Въпреки това обаче, светските критици на управлението на ПСР продължават да твърдят, че турската активност в Близкия Изток се осъществява именно за сметка на досегашната прозападна ориентация на страната. Тези скептици обикновено се фокусират върху политическите корени на ПСР, опитвайки се открият някакъв скрит ислямистки дневен ред за отварянето на тази партия към арабския свят и Иран в рамките на политиката й за „нулеви проблеми със съседите“, която тя следва от 2002 насам. Истината обаче е, че също както някогашната имперска столица Истанбул свързва Европа и Азия, така и изповядваният от Ердоган неоосманизъм има две лица, а европейското наследство на практика продължава да е от голямо значение за неоосманците.

Впрочем, в Турция има хора, които твърдят, че ПСР въобще не води проислямистка политика, защото това е най-проевропейската и продемократична партия на турската политическа сцена. Според тях, въпреки ислямистките си корени, ПСР работи много по-упорито от предишните турски правителства за да подобри шансовете на Анкара за интеграция в ЕС (3). Именно тези усилия, казват те, доведоха до началото на преговорите между Турция и ЕС, стартирали през декември 2005. Не е чудно обаче, че постиженията на ПСР по западния вектор не впечатляват особено кемалистите. Истината е, че традиционният кемалистки елит изпитва нарастващи подозрения към западняците (и особено към ЕС и САЩ), смятайки ги за наивни по отношение на изповядвания от ПСР „умерен ислям“.

Кемализмът

Между кемализма и неоосманизма съществува ясно изразено различие по три основни аспекта на турската стратегия: повишената активност на международната сцена, мултикултурализмът и възстановяванета на баланса в отношенията със Запада и с ислямския свят. Докато неоосманизмът прокарва амбициозна регионална политика в Близкия Изток и отвъд него, кемализмът предпочита едно по-скромно, предпазливо и неангажиращо поведение спрямо арабския свят. Докато неоосманизмът залага на мултикултурализма и се придържа към една доста по-умерена версия на секуларизма, кемализмът предпочита твърдите секуларистки мерки срещу политическия ислям и продължаване на асимилационната политика към кюрдската етническа общност. Докато неоосманизмът продължава да полага усилия за интеграцията на Турция в ЕС и държи на добрите отношения с Вашингтон, кемализмът демонстрира нарастваща враждебност и към ЕС, и към САЩ.

Това обръщане на кемалистите срещу Запада е сравнително ново явление, тъй като в течение на десетилетия те бяха прозападно ориентирани. След идването на ПСР на власт обаче, динамиката на турската вътрешна и външна политика се обърна надолу с главата. През първите три години на управлението си, ПСР прокара повече про-ЕС законодателни реформи, отколкото мнозинството светски турски правителства за цялата история на Турската република. Както вече споменах, тази бивша ислямистка партия се превърна в най-големия лобист на турското членство в ЕС. Причината за това е проста: тя искаше да докаже привързаността си към демокрацията и своята прозападна ориентация на многобройните си критици твърдящи, че партията продължава тихомълком да реализира ислямистка програма.

Въпреки това обаче, кемалистката опозиция остава крайно скептично настроена. Каква е причината за тази внезапна промяна в поведението на бившите ислямисти? И дали тяхното проевропейско поведение не е само въпрос на тактика? Кемалистите са убедени, че ПСР се придържа към т.нар. taqiyya – т.е. умело прикрива истинските си намерения. Според тази логика, ислямистите прокарват проевропейските реформи с единствената цел да отслабят традиционната роля на турските военни. Имайки предвид, презрението им към мюсюлманските маси и недоверието, което изпитват към консервативни политици като Ердоган, кемалистите разглеждат военните като основна преграда пред политическия ислям.

Не е чудно, че тази интерпретация на намеренията на управляващата ПСР промени коренно начина, по който кемалистите се отнасят към ЕС и по-специално към исканията на Брюксел за върховенството на гражданските власти над военните, като предпоставка за демократизацията на страната. Военните и преди си имаха проблеми с ЕС заради нарушаването на човешките и малцинствените права, във връзка с кюрдския въпрос. Сега, предвид допълнителните усложнения, породени от политиката на ислямистите за присъединяване към ЕС и изпълнение критериите на Брюксел, кемалисткият лагер не изпитва никакво желание да види, че Турция се доближава до членство в Съюза. Тоест, станахме свидели на края на любовния роман между кемализма и Европа. Нещата се обърнаха и днес кемалистките елити демонстрират все по-силни антиевропейски настроения, докато бившите ислямисти прокарват проевропейските реформи.

Фактът, че след 11 септември Вашингтон се зае да рекламира ПСР като модел за ислямския свят и говори за Турция като за „умерено ислямистка“ страна, допълнително усили недоволството на кемалистите от Запада. Така например, през 2002 тогавашният национален съветник по сигурността на САЩ Кондолиза Райс нарече Турция „великолепен модел за една на 99% мюсюлманска държава, която играе изключително важна роля като алтернатива на радикалния ислям“, а пък президентът Буш-младши обяви, че Турция „предоставя на мюсюлманите по света положителен модел на модерна и светска демокрация“ (4). Подобно възхваляване на мюсюлманска Турция беше прието от кемалисткия лагер като наивен подход към проислямисткия дневен ред на ПСР.

Тези обстоятелства обясняват, защо напоследък кемализмът започна да се асоциира с антизападно поведение, като нерядко се обявява в полза на една неонационалистическа евразийска алтернатива. Хардлайнерите от турския кемалистки елит вярвят, че САЩ и ЕС съдействат за ерозията на светската идентичност на Турция, подкрепяйки „умерения ислям“ и са убедени, че Западът работи за създаването на независима кюрдска държава в Ирак. Предлаганата от тях евразийска алтернатива, залага на по-тесните връзки с такива светски и (полу)авторитарни държави като Русия, Китай, Сирия, Азербайджан и централноазиатските републики, тъй като това би позволило на Анкара да действа по-свободно срещу кюрдите, без да се опасява за реакцията на либералния Запад.

Според кемалистите, неосманизмът на ПСР работи за ислямизацията на Турция и прокарва авантюристична и лишена от ясни цели външна политика. За тях, идеята да се позволи на кюрдите да имат културни права и да се предостави по-широко политическо пространство на исляма, означават опасно отдалечаване от светските и национални норми на републиката. Кемалистката външна политика отхвърля неоосманисткото „отваряне“ към Близкия Изток, тъй като го приема за част от по-широкия дневен ред на управляващите за ислямизация или като проява на чисто религиозна солидарност. Тоест, кемалистката външна политика предлага на първо място запазване на статуквото и борба със заплахата от кюрдския сепаратизъм.

Третия път на Турция: турският голизъм

Турският голизъм възниква там, където се допират неоосманизмът и кемализмът. Той представлява едно по-ново измерение на турската стратегическа визия и може да се разглежда като своеобразен „общ знаменател“ на подхода на ПСР и опозиционната НРП по някои ключови въпроси. Въпреки сериозните различия между кемализма и неоосманизма, които очертахме по-горе и двете течения споделят някои общи ценности, като патриотизма и привързаността към турската национална държава. Неоосманизмът представлява един по-прагматичен и либерален мироглед от кемализма, но той успешно интернализира кемалистката парадигма за турския национализъм. Концепцията за националната държава и постиженията на модерната република нито се поставят под въпрос, нито се отхвърлят от неоосманците. Накрая, както неоосманизмът на ПСР, така и кемализмът на НРП споделят една и съща държавно-центрична визия за света и за турските национални интереси. Освен това и двете са крайно чувствителни към всеки външен натиск, застрашаващ националния суверенитет, и двете споделят едни и същи нелиберални възгледи относно човешките права, израз на което са строгите рамки на процеса на демократизация в Турция.

През призмата на нарастващото самочувствие на турците през последните няколко години, очевидно е налице известна конвергенция между неоосманизма и кемализма. Тази своеобразна „трета визия“ за турската външна политика изглежда способна да обедини страната около идеята на величието и независимостта на Турция. Истината е, че напоследък Западът става свидетел на провеждането от страна на Анкара, не на класическа ислямистка политика, а по-скоро на една самоуверена, целяща извоюването на по-голям международен престиж и на моменти, предизвикателна стратегическа ориентация – с две думи на турски вариант на „голизма“. В дългосрочна перспектива „голистка“ Турция може да се откаже да преследва интеграцията на страната в ЕС на всяка цена или дори да постави под въпрос военния си алианс със САЩ. Водена от чувството, че никога не е получавала уважението, което заслужава, Турция може да се ориентира към една все по-самостоятелна политика, целяща постигането на пълна независимост, пълен суверенитет, стратегическо влияние, и което е най-важното, величието на страната и признаването му от останалия свят.

Подобно на Франция при управлението на Шарл дьо Гол, през 60-те години на ХХ век, голистка Турция може да реши да заложи на свое собствено „force de frappe“ – т.е. ядрено сдържане – както и на провеждането на своя собствена „realpolitik“ с държави като Китай, Индия и Русия. Тя дори би могла да реши да напусне военната структура на НАТО, както го прави Франция по времето на Дьо Гол, запазвайки обаче политическото си членство в организацията. Повечето текущи анализи на случващото се в Турция, които се правят в САЩ, неизменно се въртят около сблъсъка между „секуларизма“ и „ислямизма“ или между източната и западната ориентации. Това често не им позволява да отделят достатъчно внимание на най-мощната движеща сила на турската външна политика: национализмът и преследването на собствения интерес. Затова те рискуват да проспят появата на една националистическа и самоуверена Турция, прекрачила тесните рамки на преекспонираното разделение по оста „ислямисти – секуларисти“.

За да разберем какво представлява турският голизъм, трябва да си припомним впечатляващото икономическо развитие на страната през последните години. Днешна Турция е съвършено различна от онази, през 90-те. През т.нар. „изгубено десетилетие“ на 90-те турската икономика беше поразена от рецесии, средна инфлация от 70%, структурни бюджетни дефицити, хронични финансови кризи и перманентна политическа нестабилност. Въпреки това Турция изненада повечето анализатори с впечатляващото си икономическо възраждане и политическата стабилност, характерни за последните десет години. Малко след като „изгубеното десетилетие“ достигна кулминацията си в началото на 2001 с най-тежката финансова криза в цялата турска история, страната стартира структурни икономически реформи и успя да „прочисти“ своята финансова и банкова система под ръководството на тогавашния финансов министър Кемал Дервиш. Икономическите и политически реформи продължиха и след идването на власт на ПСР през 2002. През последните девет години турската икономика демонстрираше среден годишен растеж от 7%, като в момента Турция е 16-та най-голяма икономика в света. За последното десетилетие средният доход на глава от населението в страната се удвои, достигайки 10 500 долара (5).

Този икономически възход, наред с политическата стабилност, подхрани безпрецедентната самоувереност и гордост, които изпитва днешна Турция. Под ръководството на своя харизматичен и непредсказуем лидер Ердоган, ПСР персонифицира това усещане за турската дързост и мощ. Сравнително доскоро мнозинството турци все още гледаха с ентусиазъм на перспективите за присъединяването на страната им към ЕС. Последните социологически анкети обаче сочат, че турското търпение (както впрочем и интереса) към Европа е на изчерпване. Така, по данни на проведеното през 2010 от германската Фондация Маршал проучване на трансатлантическите тенденции, делът на турците, които се отнасят с ентусиазъм към членството в ЕС е паднал до 38% – от 73% през 2004. При това само 13% от анкетираните са изразили подкрепа за сътрудничеството с ЕС (6). Имайки предвид предложението на Франция и Германия, вместо пълноправно членство, Турция да получи статут на „привилегирован партньор“ не е чудно, че повечето турци вярват в предубедеността на Запада към страната им, както и че към нея не се изпитва нужното уважение и се прилагат двойни стандарти.

Още по-малко са турците, подкрепящи партньорството със САЩ: едва 6% от тях смятат, че страната им следва да сътрудничи тясно с Вашингтон (7). Наложилата се представа, че САЩ подкрепят кюрдския сепаратизъм в Ирак и Турция (т.нар. „Голям Кюрдистан“) вероятно е основната причина за масовите настроения срещу Вашингтон. Не е чудно, че мнозина турци предпочитат страната им да действа сама или в партньорство с близкоизточните държави, които я уважават повече. Нововъзникналите пречки пред евроинтеграцията, „несправедливостта“ по кипърския въпрос, растящото признание на т.нар. „арменски геноцид“ от западните държави и симпатиите на Запада към кюрдските национална аспирации, принуждават Турция да постави под въпрос смисъла на дългогодишната и прозападна геостратегическа ориентация. Както е известно, по арменския въпрос, Анкара отхвърля понятието „геноцид“, твърдейки че случилото се по време на Първата световна война е било гражданска война между две етнически общности. В Кипър, Турция се чувства за несправедливо обвинявана от ЕС, въпреки подкрепата на Анкара за референдума от 2004, когато мнозинството кипърски турци гласоваха за повторното обединяване на острова, докато гръцката общност масово гласува против.

Турция след арабските бунтове

Докато през последните десетина години станахме свидетели на еволюцията на този сблъсък между различните визии и нарастващата подкрепа за турския голизъм, демократичната вълна, която радикално промени арабския свят през 2011-2012, не само изправи Анкара пред нови предизвикателства, но и разкри пред нея редица възможности. След известни колебания, Турция реши да се опита да поеме лидерската роля в трансформиращия се регион, в качеството си на пример за успешна мюсюлманска демокрация. Всъщност, сегашното „арабско пробуждане“ може да се окаже истинска „манна небесна“ за неоосманските и голистки амбиции на Турция. Повечето турци изпитват гордост, че страната им се сочи като модел за демократизиращите се арабски държави. В същото време обаче, зашеметяващият ход на събитията бързо променя силовия баланс в Близкия Изток, създавайки възможност за възраждането на Египет като конкурентен на Турция регионален лидер и пораждайки сериозни проблеми пред политиката на „нулеви проблеми със съседите“ на турския външен министър Давутоглу, особено по отношение на Сирия.

Откритият сблъсък между арабските правителства и широките народни маси в редица държави, превърна политиката на „нулеви проблеми“ в практически безполезна: Анкара трябваше да вземе страна. На практика, така както стоят нещата днес, вместо „нулеви проблеми със съседите“ Турция е в ситуация да „няма съседи без проблеми“. Тази ситуация допълнително се усложни от сериозното влошаване на отношенията на Анкара с Ирак, Сирия, Иран, Израел, Русия и Армения през последните няколко години. В редица случаи, на Турция се налагаше да избира между традиционно добрите отношения с управляващите режими в региона и сериозните турски бизнес интереси в тези страни (особено в строителния сектор на Либия), от една страна и имиджа на турските управляващи като демократични и отговорни, а на Ердоган – като легитимен сунитски лидер със строго принципни позиции – от друга.

Египет, Либия и Бахрейн

Първоначално, Анкара предпочете да не коментира събитията в Тунис през декември 2010, но когато искрата на революцията се прехвърли в Египет, през януари 2011, ПСР осъзна какви сериозни възможности се разкриват пред Турция. Ердоган беше първият лидер в света, който призова египетския президент Хосни Мубарак да се оттегли, а турският държавен глава Абдула Гюл стана първият посетил Египет след падането на Мубарак. Това направи Турция изключително популярна сред местните народни маси, укрепвайки лидерските й позиции до степен, че Ердоган беше посрещнат с овации при посещението с в Кайро през септември 2011. Тогава той доведе със себе си и голяма бизнес делегация, тъй като Турция много силно желаеше да разшири икономическите си отношения с най-голямата арабска държава. Египтяните бяха впечатлени от принципната позиция на Анкара в подкрепа на демократичната революция, а мнозина местни ислямисти виждаха в ПСР пример за успешна, умерена и прагматична мюсюлманска политическа партия. Те със сигурност я предпочитаха пред иранския модел на управление или строгия и/или радикален варианти, предлагани от Саудитите, талибаните или Ал Кайда.

Когато обаче бунтовете се прехвърлиха и в Либия през февруари 2011, Турция не беше много сигурна как точно да реагира, за разлика от смелото й поведение по време на египетската революция. Причината е, че турските компании бяха сключили договори за 10 млрд. долара с режима на Кадафи, а 25 000 турци работеха в страната. За разлика от Египет, Ердоган не се реши да застане еднозначно на страната на бунтовниците срещу Муамар Кадафи, като вместо това се опита да посредничи за постигането на компромис между тях, предупреждавайки за опасността от „иракския сценарий“ ако конфронтацията продължи. Когато част от арабските държави и Западът се обявиха за създаването на зона забранена за полети в небето на Либия, Ердоган категорично отказа да подкрепи това под предлог, че подобно ангажиране на САЩ и НАТО може да доведе до въоръжена интервенция като тази в Ирак. Това провокира антитурски демонстрации в Бенгази, където бяха издигнати и лозунги лично срещу Ердоган. Едва след като евакуира турските граждани от Либия и след като Съветът за сигурност на ООН прие Резолюция 1973, установяваща забранената за полети зона, Турция най-сетне реши да преразгледа позицията си, изпрати свои бойни кораби за участие в операцията на НАТО по гарантиране на зоната и увеличи хуманитарната си помощ, опитвайки се да навакса пропуснатото време.

Анкара се оказа раздвоена и при избухването на бунтовете в Бахрейн през февруари 2011. Тя имаше важни икономически интереси в държавите от Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССЗП), разбираше притесненията им по отношение на сигурността и не желаеше да окуражава иранската намеса в региона. В същото време обаче, Турция искаше да демонстрира дипломатическото си лидерство и да избегне усилването на напрежението между сунити и шиити, което би се отразило върху стабилността в целия регион. Затова Анкара предложи да посредничи за постигане на политическо разрешаване на кризата, предупреждавайки властите в Бахрейн да ограничат използването на сила за да избегнат „нова Кербала“ (намек за гибелта на имама Хюсеин бин Али в Кербала през VІІ век в битката му с втория халиф от династията на Омеядите, сложила началото на разделението между шиити и сунити в рамките на исляма) и опитвайки се да убеди шиитския велик аятолах Али ал-Систани в Басра да съдейства за успокояване на религиозните страсти. Ердоган искаше да подчертае дипломатическата роля на страната си в региона, както и да убеди света, че макар да е водеща сунитска сила, Турция може да работи съвместно с Иран за да бъдат защитени интересите на шиитите и да се подобрят шиитско-сунитските отношения. СССЗП обаче тотално игнорира усилията на Ердоган и предпочете да смаже със сила бунтовете, използвайки за целта части от Саудитска Арабия, Катар и други монархии от Залива. Иран, разбира се, обяви това за въоръжена агресия, докато Турция се задоволи с меко предупреждение за риска от ескалация на напрежението в региона.

Въпреки че претърпя сериозни икономически загуби в резултат на внезапните промени и нестабилността в ключовите арабски държави, Турция видя в „арабската пролет“ силно закъсняла корекция към постигането на по-отговорно, а следователно по-устойчиво и ефективно управление. Освен това Анкара гледаше положително на факта, че „Мюсюлманските братя“ и свързаните с тях движения, изповядващи „умерения ислям“, ще получат сериозни властови позиции в рамките на новите политически системи. Турция с основание разчиташе, че тези формации ще предпочетат да следват модела на ПСР, вместо тези на Саудитска Арабия или Иран и ще се отнасят положително към глобализацията на икономиката и търговията. И въпреки, че „арабската пролет“ все още не е приключила, в Анкара смятат, че Турция може да се окаже сред големите печеливши от случващото се в региона, за разлика от Израел, Иран и Саудитска Арабия, които или губят от тях, или са принудени да заемат защитна позиция.

Сирия

Избухналата в Сирия криза обаче, в която Анкара се оказа най-силно ангажирана, принуди Турция да преразгледа много от наложилите се през последното десетилетие в турското стратегическо мислене и в политиката на страната схващания за региона. Сирийско-турските отношения са впечатляващ пример за еволюция от враждебност към стратегическо партньорство и след това отново към конфронтация. През по-голямата част от 80-те и 90-те години Дамаск твърдо подкрепяше кюрдския сепаратизъм в Турция. Сирийската подкрепа за Кюрдската работническа партия (РКК), отчасти, беше реакция на турската политика, целяща да използва колкото се може по-големи водни количества от реките Тигър и Ефрат за напояване и реализацията на различни проекти в Югоизточен Анадол. През 1998, след осъществяването на активна „силова“ дипломация и под заплахата на турската военна мощ, тогавашният президент на Сирия Хафез Асад най-сетне прекрати подкрепата за РКК и нейния лидер Абдула Йоджалан, в резултат от което отношенията между Анкара и Дамаск започнаха да се нормализират и постепенно да се подобряват през 1999.

С идването на ПСР на власт, Анкара заложи на Башар Асад, наследил баща си на президентския пост през 2000, както и на добрите отношения със Сирия в сферата на политиката, икономиката и сигурността. Двете държави създадоха висш съвет за стратегическо сътрудничество, премахнаха визовите ограничения, а Турция започна да разглежда Сирия като врата към Арабския изток. Освен това, Анкара изигра ключова роля за излизането на Асад от регионалната и международна изолация, в която беше изпаднал след убийството на ливанския премиер Рафик Харири през 2005, като разшири икономическите, културните и дипломатическите връзки с Дамаск. Ердоган смяташе, че е успял да установи специални отношения с младия сирийски президент и че може да продължи да въздейства върху Сирия да възприеме по-умерена и прагматична политика. Освен това Турция изигра ключова роля (през 2007 и 2008) като ефективен посредник между Сирия и Израел. Тези тайни преговори, касаещи Голанските възвишения, бяха много близо до успех в края на 2008, но за огромно разочарование на Ердоган, в крайна сметка се провалиха заради израелската военна операция в Сектора Газа, стартирала през декември 2008.

Когато през март 2011 започнаха бунтовете в Сирия, Ердоган заяви, че е говорил с Асад и го е посъветвал бързо да предприеме социални, икономически и политически реформи, предлагайки му турската подкрепа за осъществяването им. Той очевидно се е надявал, че сирийското му „протеже“ ще може да овладее революционния процес и няма да се превърне в негова жертва, подобно на други лидери от региона. Това, разбира си, раздразни протестиращите сирийци, както и обявяващата се за радикални промени част от обществото в арабския свят, които решиха, че Турция подкрепя един диктатор срещу собствения му народ. Впрочем, Ердоган скоро промени позицията си.

В началото на юни 2011 той започна да характеризира действията на сирийските власти като „нехуманни“ и заяви, че Асад не е спазил обещанието за реформи. Освен това Ердоган се почувства лично засегнат от това, че сирийския президент го е излъгал за реформите – дори още повече, отколкото от нежеланието на израелския премиер Олмерт да го информира за предстоящата операция в Газа през декември 2008 по време на личната среща между двамата, ден преди началото й. През ноември 2011 Ердоган вече открито призоваваше сирийския призидент да се оттегли, а Турция стана домакин на няколко срещи на сирийската опозиция, както и на втората среща на „Приятелите на Сирия“, провела се в Истанбул през април 2012. Така Анкара внезапно се превърна в ключовия играч, подкрепящ отвън сирийската революция.

От една страна, дестабилизацията на Сирия не беше в интерес на Турция. От друга обаче, действията на режима на Асад можеха да доведат до продължителна гражданска война в страната. Като единствения демократичен съюзник на Сирия, Анкара бързо осъзна, че носи морална и политическа отговорност за жертвите в сблъсъците между сирийската опозиция и силите на режима. В същото време тя беше в уникалната позиция да оказва „приятелски натиск“ върху управляващите в Дамаск. Проблемът обаче беше, че Дамаск не бе склонен да се вслуша в турските внушения. Всъщност, когато става дума за оцеляването на управляващия режим, натискът отвън рядко може да промени нещата.

В резултат от това, Турция бързо започна да осъзнава границите на влиянието си в региона, както впрочем и на политиката на „нулеви проблеми със съседите“. С излизането от контрол на сирийската криза, Анкара съвсем сериозно започна да обмисля създаването на буферна зона по границата си със Сирия, която да се превърне в убежище за сирийската опозиция. На свой ред, правителството на Асад (както можеше да се очаква) обвини Турция, че подкрепя „Мюсюлманските братя“ в страната. И макар че Анкара всячески се стремеше да не провежда „сектантска политика“, в твърденията, че тя подкрепя сунитското мнозинства в Сирия има известна истина. Турция е предимно сунитска страна и нейното „ислямистко“ правителство, както впрочем и турското обществено мнение бяха силно раздразнени от съобщенията, че доминираният от алауитите режим в Дамаск избива бунтовниците-сунити.

Еволюиращата стратегическа визия на Турция

На фона на казаното дотук си струва да се запитаме, къде е мястото на сирийската политика на Анкара в рамката на неоосманизма, кемализма и турския голизъм? Краткият отговор е, че в тази политика могат да бъдат открити елементи и от трите, анализирани по-горе, тенденции. Стремежът за включване в т.нар. „голяма дипломация“, намерил израз в организирането на редица конференции, както и желанието да оглави регионалните усилия (приютявайки Свободната сирийска армия и Сирийския национален съвет), са очевиден пример за „неоосманска активност“. Симпатията на ПСР към сунитското мнозинство в Сирия и честите напоследък антиалауитски нападки, също могат да се приемат за елементи на турския неоосманизъм.

От друга страна, неоосманизмът не може да обясни предпазливостта, проявяваща се в отказа от едностранни действия (военни или хуманитарни) и колебанията относно едностранното установяване на буферна зона или някаква защитена територия вътре в Сирия. Страхът, че Асад може да използва кюрдската карта срещу Турция, възобновявайки подкрепата за РКК, както и акцентирането върху необходимостта да се съблюдава международното право, мултилатерализма и международната легитимност, са характерен белег на кемализма.

Накрая, турският голизъм присъства в основната постановка за независимата турска външна политика, следваща единствено националните интереси. Външният министър Давутоглу често подчертава, че всички стъпки, предприети от Турция по отношение на Сирия, са съобразени с националните интереси и сигурността на страната, а не са разултат от външния натиск и указанията на САЩ. Освен това Анкара държи да съхрани усещането за „турското величие“ и влиянието си в Сирия и региона като цяло, илюстрация за което бе речта на Давутоглу пред Великото национално събрание през април 2012, в която той заяви, че Турция ще продължи да бъде вдъхновяващ лидер за демократичния процес в арабския свят и усилията за неговата либерализация (9).

В крайна сметка обаче, трагедията в Сирия демонстрира ограничените рамки на турското влияние върху съседите на страната. Турция не се оказа в състояние да промени поведението на Башар Асад, което беше и лично поражение за премиера Ердоган. Последният искрено разчиташе на „братските чувства“ и личното влияние, което смяташе че може да окаже върху сирийския президент. Затова и в сирийската политика на Турция, до голяма степен доминира усещането за предателство. Останалото пък е смес между неоосманизма, кемализма и турския голизъм.

Очевидно е, че голямото предизвикателство пред близкоизточната политика на Анкара ще бъде внимателно да балансира между тези три тенденции. В краткосрочен план е твърде вероятно кюрдският въпрос да си остане основния фактор при формулирането на турската стратегия в сферата на сигурността. Терористичната заплаха в лицето на РКК ще продължи да бъде инструмент в ръцете на хардлайнерите от кемалисткия лагер. Националистически настроените елементи в турското голистко течение също ще поставят на преден план въпросите на сигурността. Но въпреки че Анкара има основание да се опасява от кюрдския тероризъм, ясно е, че този проблем не може да бъде решен само с военни средства. В идеалния случай, Турция би могла да потуши недоволството на кюрдите, предприемайки серия от демократични реформи, засилвайки усилията за приемането си в ЕС и продължавайки подхода си, разчитащ най-вече на „меката сила“ към Близкия Изток. Осъществяването на подобна стратегия обаче ще изисква поддържането на деликатен баланс между самоуверения турски голизъм и свръхамбициозните планове на неоосманизма.

Написано от Юмер ТАШПИНАР*

Advertisements

Posted on 17.05.2013, in Международна политика and tagged , , . Bookmark the permalink. има 1 коментар.

  1. Ето, това е статия, която трябва да стане настолно четиво за българските политици и държавници- от президента до последния селски кмет и съветник!!!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: