Политика и национална отбрана


Политика и национална отбранаФино шлифоване след дълбока преработка

В изказване пред разширения Колегиум на Министерството на отбраната през март 2013 година, президентът Владимир Путин обобщи предварителните резултати от провежданата четири години военна реформа и определи характера на предстоящата работа. „Ние преминаваме към този етап, когато е необходимо именно фино шлифоване на всички детайли на сложната военна машина”. Логично е основен фактор за определяне на военните потребности и военната политика да бъде външната политика на държавата, разбира се, с вземане под внимание на наличните ресурси и военно-техническите възможности.

Изминалият период на противоречия

По времето на президента Дмитрий Медведев между външната и военната политика на Русия имаше сериозни противоречия. Определяйки руските външни приоритети, през 2009 Дмитрий Медведев писа в своята програмна статия  „Русия, напред!”:

„Модернизацията на руската демокрация, формирането на новата икономика, (от моя гледна точка), е възможно само в случай, че ние се възползваме от интелектуалните ресурси на постиндустриалното общество…Нашите вътрешни финансови и технологични възможности днес са недостатъчни за реален подем на качеството на живота”. Той разви тази тема на среща пред дипломати в руското МВнР: „Ние се нуждаем, за това аз вече говорих, от специални модернизирани алианси с нашите основни международни партньори…

Преди всичко с такива страни като Германия, Франция, Италия, с Европейския съюз като цяло, със Съединените Американски Щати. Поетият курс на партньорство на ростовската среща на върха „Русия-ЕС” предлага съвместна разработка на огромни проекти за модернизация, включително и технологично превъоръжаване на руската промишленост”.

В тази насока през 2010 година Русия сключи нов Договор за стратегическите настъпателни оръжия (СНО), изрази готовност да участва с НАТО в създаването на съвместна ситема за ПРО в Европа, отмени доставката на зенитно-ракетната система С-300 за Иран. Тя осигури военен транзит до Афганистан, сътрудничи със Запада при провеждането на военни учения, миротворчески операции, борбата с тероризма и пиратството. Бяха приети мерки за укрепване на режима за неразпространение на ядреното оръжие и опасните материали.

Що се отнася до военната политика на Русия, тя като че ли съществуваше независмо от нейния международен курс. Във военната доктрина на Русия, подписана от Дмитрий Медведев през 2010 година се заявява, че главните външни опасности произхождат от разширяването на чуждите алианси до руските граници, а също и от създаването на система за стратегическа противоракетна отбрана, милитаризиране на космическото пространство, развръщането на стратегически неядрени системи от високоточни оръжия. Разбираемо е, че всички тези опасности могат да се появят не от радикални режими или талибани, а от САЩ и техните съюзници.

Към приоритетните военно-политически задачи на Русия е посочено поддържането на „потенциала за ядрено възпиране на достатъчно ниво”. Друга важна задача е „осигуряване на противовъздушната отбрана за важни обекти в Руската федерация и готовност за отблъскване на атаките при въздушно-космическо нападение”.

Без да поставяме под съмнение необходимостта от достъчен потенциал за ядрено въздържане и целесъобразна отбранителна система, следва да се подчертае явното несъответствие между приоритетите на военната политика и външнополитическия курс. Нали главните елементи на руската отбрана – (ядреното въздържане и защита от въздушно космическо нападение), бяха всъщност насочени към тези страни, с които Дмитрий Медведев предлагаше да се създадат „специални модернизирани алианси” и да се привлекат за „технологично превъоръжаване на руската промишленост”.

Тези противоречия между външнополитическите и военните приоритети на Русия свидетелстваха за недостатъчен контрол от политическото ръководство върху военното ведомство при формирането на отбранителната политика. Така също, това би могло да отразява несериозно отношение към важни документи на външната или военната политика. Възможно е да е имало дълбоко разминаване във възгледите на различни групировки от управляващия елит и несъгласувани позиции на държавните ведомства. Не е изключено и друго: по руска традиция всички причини да са се случили едновременно.

Така или иначе, след новия Договор за СНО, преговорите на Русия със САЩ навлязоха в „задънена улица” поради разногласията за противоракетната отбрана. Двете страни продължиха разработката и развръщането на собствени системи за отбрана на националните територии (и тези на съюзниците), а Дмитрий Медведев добави към това редица ответни мерки за развитието на настъпателните оръжия.

Практическите резултати от президентския мандат на Медведев, независимо от някои позитивни промени, далеч не се доближават до амбициозните вътрешни и външни цели, обявени в неговите речи и статии. Смяната на екипа в Кремъл постави началото на нов етап в отношенията между Русия и Запада.

 

Предистория на отношенията

Отношенията на Владимир Путин със САЩ и техните съюзници започнаха през 2012 година не от „празен лист” и имаха достатъчно дълга предистория. Първо, идвайки на власт през 2000 година, Владимир Путин явно се стремеше да установи добри отношения със САЩ, Западна Европа, Япония, но не на основата на модела от 90-те години, а от по-равностойни позиции. При това, той не смяташе, че изграждането на управляема демокрация ще се превърне в пречка. Новото ръководство имаше късмет – безпрецедентният ръст на цената на петрола позволи да се изплати външния дълг и осезаемо да се повиши жизнения стандарт на народа.

През 2000 година новото ръководство се възползва от контрола над парламента и направи ратификация на Договора за СНО-2, който в продължение на предишните седем години се блокираше от Думата. Друга стъпка към Запада беше ратификацията през 2004 година на адаптирания Договор за обикновените въоръжени сили в Европа. След излизането на САЩ от Договора за ПРО през 2002 година, руската изпълнителна власт се постара не само да смекчи възмущението в политическите кръгове на страната, но и реши да сключи нов Договор със САЩ за съкращаване на стратегическите настъпателни потенциали (СНП). Така също беше подписана „Декларация за нови стратегически отношения”, която предвижда сътрудничество в развитието на системата за ПРО.

След терористичните актове в САЩ на 11 септември 2001 година президентът на Русия, въпреки настроенията на голяма част от политическия елит, оказа пълна и безусловна подкрепа на военната операция в Афганистан, а след това предостави на страните от НАТО „афганистанския транзит”. По повод разширяването на НАТО на изток той заяви през 2001 година: „Разбира се, ние бихме преразгледали нашата позиция по отношение на процеса на такова разширение, ако бъдем въвлечени в такъв процес”. На петербургската среща на върха „Русия-ЕС” през май 2003 година Владимир Путин пред целия свят обяви императива за „европейския избор на Русия”.

В отговор на тези аванси и насрещни стъпки, Русия получи през 2002-2003 година излизане на САЩ от Договора за ПРО, война в Ирак (и ликвидирането на големи руски нефтени концесии там), нова стъпка в разширяването на НАТО на изток с включване в алианса на седем държави, в това число трите пост-съветски балтийски страни.

Последната капка, от която чашата преля, беше активната намеса на Запада на страната на антируските лидери в цветните революции в Грузия и Украйна и активното включване на тези страни в Северноатлантическия алианс. Същевременно САЩ съобщиха за едностранното строителство от тях на бази за стратегическата ПРО в Полша и Чехия.

Речта на Владимир Путин в Мюнхен през 2007 година беше сигнал за Запада за това, че Русия повече няма намерение да играе по старите правила. Обаче въоръженият конфликт в Грузия през 2008 година помогна зад граница да разберат, че Русия действително има намерение да спре разширението на НАТО на изток – даже със сила. До тогава всички предупреждения не се приемаха сериозно нито в САЩ, нито  от другите страни на Алианса.

Много впечатляващо е, че в своето днешно, неблагоприятно отношение към Владимир Путин, на Запад никога не споменават за тази неотдавнашна история и не признават своите грешки.

Политическият фон на новия етап

Връщайки се за трети път в Кремъл през 2012 година, Владимир Путин вероятно е очаквал хладно отношение от страна на Запада. Но, както винаги става в Русия, неочакваното дойде от друга страна. След четирите години на объркващи ума изявления на Дмитрий Медведев за „свобода” и „партньорство със Запада”, връщането на Путин беше прието с облекчение от голяма част от пост-съветската номенклатура – като гаранция за запазване на системата на господство на капиталистическата държавна машина на всички нива. Обаче, именно по тази причина, новата средна класа, интелигенцията, активните слоеве на средните и малки предприемачи, голяма част от градската младеж, се обявиха против връщането на Владимир Путин.

САЩ и страните от Европа приветстваха протестното движение, даже си затвориха очите за неговите левичарски и националистически ешелони. Впрочем, тази подкрепа не би играла съществена роля, ако вътре в страната нямаше добра „хранителна” среда за възмущение: всеобхващаща корупция, несменяемост и произвол на новата номенклатура, включително и на правоохранителните органи.

Реалната, а не „декоративната” опозиция, предизвика реакцията на новата управляваща класа, основана на най-силния мотив – инстинкта за самосъхранение. Преди всичко тя се прояви в преследване на опозиционните активисти и по-строго законодателство, отнасящо се за гражданските права и свободи. Освен това, в парламента, в лоялните средства за масова информация и от много псевдонаучни центрове беше развърната кампания, подчинена на национализма и религиозния фундаментализъм, за „враждебното обкръжение на Русия”, „враждебните замисли на ционистите, либералите и петата колона”. Паралелно набра размах пълзящата реабилитация на сталинизма – като въплъщение на величието и държавността на Русия.

Във външната политика беше приет курс на дистанциране, а по някои направления – и на конфронтиране със САЩ и Европа. Вероятно е било предположено, че сближаването със Запада, включително и «Партньорство за модернизация», ще доведе до размиване на управляемата демокрация, смяна на създадената система на властта и нейните носители. В Русия «европейският избор» беше заменен с официалната «евразийска» доктрина под формата на проекта за Евразийски съюз, която предвижда на първо място интеграция на Русия с пост-съветските републики, преди всичко с Беларус и Казахстан.

За прехода от експортно-суровинен – към високотехнологичен иновационен модел на развитие, беше издигнат лозунга за опора на собствените сили – «реиндустриализация», използваща като локомотив отбранителната индустрия и даже, ни повече, ни по-малко – с използване на «положителния опит» на СССР от 30-те години, (които са запомнени преди всичко с колективизацията, репресиите и петилетките на основата на ГУЛАГ). Беше провъзгласен стратегически завой на Изток: към сътрудничество в рамките на ШОС и БРИКС, още повече че центърът на тежестта на световната икономика и политика се измества в Азиатско-Тихоокеанския регион, а САЩ и Евросъюзът не могат да се измъкнат от финансово-икономическата криза.

Отношенията на Русия със Запада навлязоха в най-трудния период след края на студената преди 20 години. Никой от руските държавни служители и депутати вече не се осмеляваше да си спомни за «европейския избор» на Русия, който беше обявен от Владимир Путин на срещата на върха Русия–ЕС през 2003 година и още повече за «Партньорство за модернизация», което беше обявено от Дмитрий Медведев на срещата на върха Русия–ЕС през 2010 година. Фактически е парализирана системата за европейска сигурност, а преговорите за ново споразумение за партньорство и сътрудничество между Русия и ЕС от много години се намират в безизходица.

Настъпи дълбока стагнация в системата и процеса за ограничаване и съкращаване на ядрените и обикновените оръжия. Разпадна се Договорът за обикновените оръжия в Европа и не се предвижда нищо в негова замяна. Противоречията РФ–САЩ около системата за ПРО, ограниченията на тактическото ядрено оръжие и стратегическите въоръжения с конвенционално снаряжение, могат да довършат останките от системата за ядрено разоръжаване, включително Договора за РСМД от 1987 година и новия Договор за СНО. Страните се оказаха на прага на нова надпревара във въоръжаването в най-новите направления на военните технологии. Разклатени са договорът и режимът за ядрено неразпространение, доколкото великите държави не могат да съгласуват политиката си по отношение на Иран.

Разбира се, причината за всичко това не е само в политиката на Москва, а  за някои въпроси въобще не е в нея. САЩ и техните съюзници направиха големи стратегически грешки по отношение на „арабската пролет”, използвайки двойни стандарти и силово вмешателство извън нормите на правото, което раздели великите държави и парализира ролята на Съвета за сигурност на ООН. В диалога с Москва за ПРО и други въпроси по контрола над въоръженията, Вашингтон не прояви гъвкавост и разбиране за това, че единството с Русия по проблемите на ядреното и ракетното разпространение е много по-важно от едни или други технико-географски параметри на програмата за ПРО и другите системи.

Въпреки това при всичките конкретни претенции, които могат да бъдат казани по адрес на курса на САЩ и техните съюзници, нищо в тяхната политика не дава основания за завръщането на Русия към манталитета на обсадената крепост и студената война. Обаче тази тенденция през последната година е доста осезаема. Противоречието между външната и военната политика по времето на Дмитрий Медведев, за което стана дума по-горе, в момента почти напълно е премахнато чрез привеждането на външната политика в съответствие с военната.

Днешната външнополитическа философия в една или друга степен на откровеност е формулирана в многобройни ръководни изявления, статии и документи. В най-общ вид и доста схематично тя може да се изрази в следните тезиси: Русия е обкръжена от врагове и недоброжелатели, на първо място в лицето на САЩ и много от техните съюзници. Те посягат към териториалната цялост и природните ресурси на Русия. Противниците се стремят да отслабят нейната политическа стабилност чрез протестни движения и правозащитни организации. Ядреното оръжие е висш приоритет на руската отбрана, абсолютна гаранция за нейния суверенитет, териториалната цялост и статута на велика държава. САЩ и техните съюзници се стремят към неутрализиране на този главен елемент на руската отбрана чрез развитието на системата за ПРО и стратегическите високоточни обикновени оръжия. Призивите за ядрено разоръжаване са уловка, насочени към отслабване на централната опора на сигурността на Русия.

Почувствали смяната на посоката на ветровете по върховете на държавната власт, много намиращи се на служба и от запаса руски военни и цивилни стратези развърнаха масирана кампания за създаване на страхове пред задаващата се агресия на Запада, която буквално наводни печатните и електронните медии.

Военният баланс за сега действително се променя не в полза на Русия. Обаче парадоксът е в това, че това става без форсирано нарастване на военната мощ на НАТО. Извършвайки една доста умерена модернизация, страните от Алианса значително съкращават военните си разходи и съвкупните ядрени и обикновени Въоръжени сили. Освен това, извършва се предислокация на американските стратегически въоръжения и сили с общо предназначение в Тихия океан в предвиденото растящо съперничество с Китай. За това, в частност, свидетелстват и направените наскоро корекции в програмата за ПРО на САЩ в Европа.

Реалните заплахи

Вече много десетилетия, започвайки с трудовете на Маршала на Съветския Съюз Василий Соколовски от времената на СССР и до сега, военните доктрини и творения на стратегическите теоретици повтарят тезисите за бъдещите войни с глобален мащаб, които били заплашвали страната. Но в реалния живот всичко се оказва по-различно. За изминалите пет десетилетия на съветския и руския офицер, и войник се наложи да участват в съвършено други войни, и операции: да потискат вътрешната опозиция в съюзните държави (ГДР, Унгария, Чехословакия); да помагат на съюзници и партньори сред развиващите се страни (Северна Корея, Куба, Виетнам, Египет, Сирия, Сомалия, Йемен, Ангола, Никарагуа и др.); да усмиряват войнствени метежници (Афганистан, Таджикистан, Чечня); да провеждат миротворчески операции (Таджикистан, Грузия, Молдова).

Независимо от това, никой от пророците на въздушно-космическите войни нито веднаж не призна, че прогнозите му за последните десетилетия са били погрешни. Но те още по-ревностно предсказват такива катаклизми в близко бъдеще, въпреки че не представят никакви разумни доводи в полза на това, че в следващите 20 години ситуацията ще се измени кардинално.

Между другото опасността е напълно реална и близка. Изтеглянето на миротворческите сили на ООН и контингента на НАТО от Афганистан след 2014 година вероятно ще предизвика реванш на «Талибан» и вземането на властта от тях с последващо настъпление в Централна Азия – на север и Пакистан – на юг. Режимите в Узбекистан, Таджикистан и Киргизия, а след това и на Казахстан ще се окажат под ударите на ислямистите. Такава война, заедно с възможната дестабилизация на Пакистан ще превърне цялата зона на Централна и Южна Азия в «черна дупка» от насилие и тероризъм, която може да се разпространи в Близкия и Средния Изток, Южен и Северен Кавказ.

Вътрешният въоръжен екстремизъм ще се опира на пряка военна помощ от вън, а възможно и под ракетно-ядреното прикритие от страна на радикални режими, обзаведени с такова оръжие. Фанатизмът на този враг, неговата готовност за безкрайна война, безграничните човешки ресурси и финансови резерви, ще му позволят да не се съобразява с жертвите, да използват най-новите технически средства за борба с армиите на водещите държави.

Всичко това предявява най-високи изисквания към нивото на подготовката и оборудването на Въоръжените сили на лидерските държави (наред с необходимите социални мерки). Те са задължени да побеждават бързо и не могат да си позволят прекалено големи загуби и съпътстващи щети за мирните жители в зоната на военните действия. За сега тази борба: СССР – в Афганистан; Русия – в Северен Кавказ и в Централна Азия; САЩ и НАТО – в Ирак и Афганистан, не успяха да постигнат решителна победа, а в известен смисъл и претърпяха поражение.

Въпреки това заплахата от юг стои доста ниско в списъка от приоритети на руската отбранителна политика. Държавната програма за въоръжаване до 2020 година заделя около 70% от финансирането за други задачи. Изглежда, че за реалната опасност Русия, (както нерядко е ставало в нейната история), не е готова нито във военно, нито в политическо отношения – приемайки като приоритет подготовката за война със САЩ и НАТО на суша, по море и във въздушно-комическото пространство.

Необходимо е да се преразгледат приоритетите

В условията на реално формиращата се полицентрична световна система и глобализация, а и при наличието на ядрени сили, Руската Федерация не е заплашена от пряка военна агресия от страна на други големи държави  или от международна изолация. Обаче Русия е изправена пред лицето на тревожната перспектива от нейната маргинализация в световната икономика и политика, увеличаване на нейната зависимост от непредсказуеми страни, въвличане в изтощителни конфликти по периметъра на нейните граници и нарастващата стагнация в социално-икономическото и политическото развитие и отбранителната способност. За да се задържи в лигата на водещите технико-икономически държави и обезпечи своята сигурност на основата на устойчиво развитие, Русия трябва да тръгне по пътя на дълбока трансформация на собствената си промишленост и роля в световната икономика на базата на внедряването на високи технологии. Но това няма да се получи нито за сметка на отбранителната промишленост, нито чрез създаването на държавно-монополистични корпорации или образцово-показателни центрове от типа на «Сколково».

Политиката на преориентация на руския енергиен експорт към Азия, ще превърне Русия в суровинен придатък на Китай, Индия и другите нови индустриални страни, чиято промишленост от своя страна е допълнение към иновационните икономики на САЩ, Европейския съюз и Япония. При днешната икономическа и политическа система Русия няма да успее да привлече отвън капиталовложения във високите технологии, както това не се получи до сега. Нито Евразийският съюз, нито ШОС, нито БРИКС ще помогнат за това.

Преходът от експортно-суровинно стопанство – към икономика на високите технологии изисква последователното строителство на демокрация от европейски тип с разумно разделение на властите, независим съд и арбитраж, динамично гражданско общество. Само те са способни да гарантират върховенството на закона за всички, неприкосновеност на материалната и интелектуалната собственост, приток (и възвръщаемост) на инвестиции и иновационни технологии с руски и чужд произход.

Осъзнаването на този императив вече е факт и на най-високите етажи на властта. Така например, президентът Владимир Путин в своето Послание до Федералното събрание през 2012 година заяви: «За Русия няма и не може да има друг политически избор, освен демокрацията. При това искам да кажа и даже да подчертая: ние споделяме именно универсалните демократични принципи, приети в целия свят… Демокрацията – това е възможност не само да избираш властта, но и постоянно да контролираш тази власт». Що се касае за икономическото развитие, то и тук президентът напълно недвусмислено декларира: «Убежден съм, че в центъра на новия модел за развитие трябва да стоят: икономическата свобода, частната собственост и конкуренцията, съвременната пазарна икономика, а не държавния капитализъм».

Практическото реализиране на тези правилни концепции няма да бъде лесно. Обаче веднага след като властите преминат от думи към дела, то външната политика на Русия ще оформи друга картина. Само иновационната икономика може да стане естествен и надежден фундамент на водещата роля на Русия в пост-съветското пространство като център на икономическо, политическо и военно притегляне за другите бивши републики на СССР.

Точно по същия начин, за да стане влиятелен субект в Азиатско-Тихоокеанския регион, Русия се нуждае от модернизация на цялата своя социално-икономическа и политическа система, при това не на митичния «евразийски», а на европейския път за развитие – и в европейската, и в азиатската част на страната. Този курс предполага широко взаимодействие с водещите демократични страни в света: Европейския съюз, САЩ, Япония, Южна Корея. Това изобщо не изключва сътрудничеството с евразийските партньори или с Китай и Индия, (с които, впрочем, Западът има несравнимо по-развито икономическо сътрудничество, от колкото Русия), но предполага неговото издигане на едно качествено по-високо ниво.

Укрепването на международната сигурност и сътрудничество с водещите държави в света и техните съюзи предполагат прогрес в сферата на ограничаването на ядрените оръжия, съгласуване и, вероятно, обвързване на програмите за ПРО, мерки за ограничаване и доверие по отношение на най-новите настъпателни неядрени въоръжения, възраждане на режимите за ограничаване на обикновените Въоръжени сили в Европа и в други региони.

Както изглежда, в съответствие с магистралните направления на необходимата на Русия външна политика и в светлината на реалистично прогнозируемите военни заплахи, приоритетите на отбранителната политика и реформа трябва да изглеждат по следния начин.

Първо – интензивна подготовка и техническо преоборудване за водене на  локални операции в Централна Азия, с възможност за тяхната ескалация до регионален мащаб и разширяване към Южен и Северен Кавказ и в други райони.

Второ – миротворчески операции в пост-съветското пространство и в състава на международни сили на голямо отдалечение от Русия, в това число и срещу терористи и пирати.

Трето – защита посредством системите за ПРО/ПВО на базите на Стратегическите ядрени сили (СЯС) и тяхната информационно-управляваща система, а също и прикриване на градовете и критичните обекти от единични или групови ракетни и авиационни удари от трети страни и терористи.

Четвърто – ядрено възпиране на достатъчно високо ниво в рамките на новия Договор за СНО и последващите споразумения с главно внимание на ефективните системи за управление и Системата за предупреждение за ракетно нападение (СПРН), системите за ядрено оръжие с повишена жизнеспособност, новите високоточни неядрени средства.

По този начин има основания да се предполага, че дълговременните интереси на сигурността и устойчивото развитие на Русия се нуждаят не просто от шлифовка, а от основно преразглеждане на външната и военната политика, с едновременна дълбока модернизация на политическата и социално-икономическата система на страната.

Алексей Арбатов

 

Advertisements

Posted on 29.04.2013, in Международна политика and tagged , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: