Германия не е суверенна държава


Германия не е суверенна държава– Съвременната външна политика на Федеративна Република Германия (ФРГ) не представлява такава външна политика, каквато тя трябва да бъде при една независима и суверенна държава. Берлинските политици в областта на външните работи и така наречените „експерти по външната политика“, представящи партиите в Бундестага отдават голямо значение на факта, че Германия  е „вградена“ във външната политика на „трансатлантическите ценности“ на Европейския съюз или НАТО.

Фактът, че Германия не е суверенна държава, не се отнася към теорията на заговора. Немският министър на финансите Волфганг Шойбле заяви по време на европейския банков конгрес на 18 ноември 2011 година: „в Германия от 8 май 1945 година – [безусловната капитулация на германския вермахт], ние нито веднаж не сме били напълно суверенни“. Когато ние анализираме германската външна политика, особено след обединяването през 1990 година, когато така наречената „следвоенна епоха“ завърши официално, можем ясно да видим, че от немска страна нямаше даже и опити за възстановяване на пълния суверенитет, въпреки, че това беше възможно. Вместо това Германия участваше като доброволен «партньор» на НАТО в конфликтите – (например: в Сомалия, Косово, Афганистан, Сирия, Мали). Ние не наблюдаваме каквато и да била независима външно-политическа дейност на Германия. Разбира се, има и някои малки изключения.

Например, когато през 2003 година течеше обсъждане – „трябва ли Германия да участва във военната агресия срещу Ирак”, федералният канцлер на Германия Герхард Шрьодер от социал-демократическата партия отказа да застане на страната на САЩ. Тогавашният лидер на опозицията Ангела Меркел от Христиан-демократическия съюз, (която сега е федерален канцлер), се нахвърли срещу Шрьодер в своето изказване в Бундестага със следните думи: «Ние не желаем немски Sonderweg [специфичен път]“. Тя даде да се разбере, че според нея няма друг избор, освен подкрепата на САЩ в неговата агресия срещу Багдад. Но ние не трябва да забравяме в тази връзка, че правителството на Шрьодер вече беше участвало в конфликтите в Косово и Афганистан. Коалицията на Шрьодер, състояща се от социал-демократи и зелени, заповяда на немската авиация да  бомбардира столицата на Сърбия Белград. Но когато нещата стигнаха до агресия срещу Ирак, масовото немско движение за мир започна активно да организира демонстрации в немските градове. Така че това, повече или по-малко беше свързано с борбата за гласовете на своите избиратели, а не с някаква съществена промяна във външната политика на Германия.

Всичко трябва да бъде разрешено или утвърдено от западните «приятели» или «партньори». Германия даже проведе реформа в армията по такъв начин, че Бундесверът вече не е класическа армия за отбрана, а глобални сили за бързо развръщане. Сега Бундесверът се разглежда като елемент от западната военна сила, а не като самостоятелна немска армия.

Съществува обаче един важен момент. Германската външна политика днес не „страда“ от натиск от страна на Запада или ЕС. Всичко това става по свободната воля на немските политици в Берлин. Това може лесно да се обясни. САЩ и неправителствените организации и фондове, които са свързани със САЩ, се грижат за кариерата и образованието на немските политици в продължение на десетки години. Ако разгледаме например дейността на групата „Atlantik-Brucke“ („Атлантически мост“), която е била основана през 1952 година в Бон (Западна Германия), ще видим, че почти всички съществуващи политически партии и медийни компании в Германия се намират под влиянието на тази организация. Над 500 души от елита на банковия сектор, икономиката, политическите партии, средствата за масова информация и науката са били подготвени в „Atlantik-Brucke“. Вие ще откриете там както социал-демократи, така и либерали, консерватори и даже зелени. С така наречената програма „Мйад лидер“ те осигуряват приток на «свежа кръв». В официално изявление това звучи така: „През 1973 година програмата за млади лидери беше прибавена в репертоара на „Atlantik-Brucke„. С нейна помощ „Atlantik-Brucke“ подпомага взаимодействието между обещаващите млади немски и американски професионални лидери“.

Но „Atlantik-Brucke“ представлява само една от многото организации, които „формират“ германската външна политика по такъв начин, че Берлин да бъде, в по-голяма или по-малка степен, сателит на Вашингтон. Западната хегемония е напълно наложена в немската политика и очевидно в близо бъдеще едва ли ще настъпят някакви големи промени.

В тази връзка ми се иска да отбележа, че първият генерален секретар на НАТОлорд Исмей, през 1949 година е заявил, че целта на организацията се състои в това, да «държи руснаците по-далеко, американците вътре, а немците да бъдат принизени„. Въпреки, че след 1990 година ние говорим за реформи и нови цели на НАТО, трябва да признаем, че нищо не се е променило. Изявлението на лорд Исмей сега е също толкова актуално, колкото и през 1949 година. А Германия сега не представлява такъв проблем, че да се налага да бъде „сдържана“.

Концепцията за „котвените страни”, предложена от Федералното Министерство за икономическо сътрудничество и развитие („Ankerstaaten“ – котвени страни) всъщност не представляват някакво предизвикателство за глобалното господство на САЩ. То просто признава факта, че другите държави се развиват и се превръщат във влиятелни държави в своите региони. В първоначалния документ на министерството от 2004 година ясно е казано, че тези нови сили, „котвените държави”, могат да имат както позитивно, така и негативно влияние в техния конкретен регион. А в „Leitlinien“ – относно основните принципи на това понятие, което дава Министерството за икономическо сътрудничество и развитие, можем да прочетем, че: Германия влиза в „стратегически алианс с ЕС и с други двустранни и многонационални донори“ и че Германия иска да ускори интеграцията на котвените страни в «една международна общност с общи ценности». Поради това ако анализираме концепцията за котвените държави през призмата на песимизма, ще бъдем принудени да констатираме, че тази концепция представлява чисто западна доктрина за хегемония, а не идея за противопоставяне на господството на САЩ.

Ние станахме свидетели на кампанията по време на скандала с Pussy Riot. Много немски политици от „истаблишмънта” веднага обявиха Русия за диктатура начело президента Владимир Путин в ролята на „всемогъщия“ лидер. Понякога враждебното отношение към Русия се набива в очите прекалено много. Направеният анонс, че през 2011 година Путин може да получи официалната немска премия „Квадрига“ веднага беше подложена на осъждане. В резултат на протестите на членовете на журито и на предишните получатели на „Квадрига“ церемонията за  връчването на премията беше отменена. Същото е и по отношение на Китай. И там Германия действа в качеството на политически „завеждащ пансиона“ за либерални  „западни ценности“. Всъщност диалог е много силна дума. Но на практика се извършва „муштровка”.

И ние наблюдаваме същото в повечето „диалози“ на Германия, които тя води с така наречените котвени държави. Диалогът с Иран показва, че Берлин е един от двигателите на политиката на санкции срещу Техеран, защитавайки при това израелските и американските интереси, а не интересите на Германия. Диалогът с Турция даже не заслужава използването на термина «диалог». Най-голямото национално малцинство в Германия са турците, определени от правителството на премиер-министъра на Турция Реджеп Таип Ердоган като «пета колона» за влияние върху вътрешната политика на страната. Турция като „партньор в НАТО“ се намира под непосредствената защита на Вашингтон.

Това са само някои примери за този диалог. Има едно правило: Берлин няма да прави нищо, което да е насочено срещу американската хегемония. Германия с този елит няма да следва своите национални интереси.

Представителите на немското правителство преди известно време заявиха необходимостта да се върнат златните запаси обратно в страната. В действителност този въпрос трябва да бъде поставен по друг начин: защо трябваше да измине толкова много време, преди нашите политици да започнат да действат? Повече от две трети от златния запас на Германия, оценен на 137 млрд евро, или 183 млрд. долара, се намира извън страната и се съхранява в трезорите в Ню Йорк, Париж и Лондон. Официалната причина е следната. По време на „студената война” златото беше предадено от Франкфурт в САЩ, Великобритания и Франция, защото така беше по сигурно в случай на съветско нападение. Франкфурт се намираше прекалено „близо до железната завеса“.

Студената война” завърши преди 23 години. Обаче някои анализатори казват, че причина за това би могло да бъде фактът, че немското злато е попаднало в трезорите на западните съюзници от времето на Втората световна война.

Защо Германия едва сега прояви интерес да си получи обратно златото на Бундесбанк? Това вероятно е свързано с кризата на еврото и с Европейската икономическа криза като цяло. Някои анализатори, (такива като британският финансов журналист Матю Лин), казват много ясно: „Немските настроения срещу единната валута расте с всеки изминал месец. Което, в края на краищата, означава един цел трезор със злато в мазето на вашата банка – естествено възможност за печатане на нови пари„. Ще се надяваме това да се превърне в увертюра към завръщането на немската марка. Честно казано, аз се съмнявам, че нашето правителство ще постъпи така. Но надеждата умира последна.

Германия „кастрира“ собствените си сили за сигурност. Те вече не са способни да защитават Родината, а са само елемент за участие в международни операции. Ние практически премахнахме задължителната военна служба през юли 2011 година, която беше една стара традиция на немската армия и основа на националната отбрана.

Германия никога не се е намирала толкова далеко от ренационализацията на своите въоръжени сили, както сега. Поне по времето на „студената война” генералите от Западна Германия се обявяваха срещу плановете на НАТО да превърнат Германия в бойно поле в случай на ядрена война с Източния блок.

2

Преди всичко ние трябва да отчетем, че аналитичният център SWP не е независим мозъчен център, макар той да го твърди. SWP се поддържа от няколко немски и европейски обществени института, а също така от немските министерства и Европейската комисия. Авторът на концепцията Multistakeholder доктор Анегрет Бендиек е заместник-началник на научно изследователския отдел «Външни отношения на Европейския съюз» в SWP. Поради това ние можем да кажем, че SWP повече или по-малко е част от многонационална мрежа.

И концепцията за многостранния подход трябва да се изучи старателно и прецизно. Тя съдържа идеи за обвързване на задачите за информационна сигурност с частния сектор и с така нареченото «гражданско общество» и че това сътрудничество трябва да е с «равни права» на всички участници. Това не означава нищо друго, освен предоставяне на държавни функции на недържавни учреждения. В същото време там се споменават области от вътрешната и външната политика, «смесващи се» една с друга. И отново концепцията е прекалено свързана със САЩ. Създава се впечатлението, че опасността изцяло произлиза от «злия» изток, а от запад – никога!

Затова, когато анализираме тази концепция, ние виждаме, че тя съдържа указания за разрушаване на функциите на суверенните държави. Концепцията следва постмодернистичната тенденция на твърдението, че една държава не е в състояние да се справи с традиционните предизвикателства, свързани с държавността. Когато става въпрос за сигурността, може би най-важният национален проблем за всяка държава, трябва да бъдем много внимателни. Ние също трябва да бъдем внимателни, когато такива концепции ни говорят за това, откъде ще бъдат бъдещите опсности. Ние можем да интерпретираме това по два начина. Авторът умее на гледа на кафе и знае точно какво ще стане в бъдеще или че авторът следва явните указания на своята партия, която е поръчала изследването.

Киберполитиката е политическо поле, което днес се подценява от повечето анализатори. Киберполитиката представлява част от така наречената западна концепция за «световна вътрешна политика». Тя отрича националния суверинитет. Европейската концепция е близка до концепцията на бившия държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън. Тя заяви, че «свободата в интернет» – това е «фундаментален принцип» на външната политика на САЩ. Всъщност, това беше основанието за подкрепата на либийските екстремисти-сунити по време на войната срещу режима на Кадафи, за овладяването на огромна част от държавния суверенитет. Информационната политика се явява, също така, важна част от сигурността на държавата, която непрекъснато се нарушаваше от действията на Вашингтон, включително и либийската национална мрежа за мобилни комуникации. Аргументът за «свобода в интернет» сега се използва за подкрепа на антидържавните групи чрез средствата за комуникация.

В така наречената група «Cyber-G5» ( Германия, Франция, Великобритания, Холандия, Швеция), немското правителство поддържа именно такова понятие за «свобода в интернет». Отново немските автори от SWP (Анегрет Бендиек, Марсел Диков и Йенс Майер) разработиха концепцията в статия за «SWP-Aktuell». Авторите говорят за «еманципация и демократизация на ефекта» на Интернет и споменават така наречената «арабска пролет» като доказателство, че в страните на «пролетта» дошли на власт сунитите ислямисти , които не се отнасят добре към подкрепата на «информационната свобода».

Затова ние не можем да игнорираме този факт, който сега се нарича с красивия термин «свобода в интернет» и може утре да се използва като оправдание за нарушаване  на суверенитета на тези страни, които не се подчиняват на тази идея.

Всичко това е цинизъм и лицемерие. Страните от ЕС, говорейки за «свободата в интернет» и «информационната свобода», навсякъде по света нарушават свободата на словото и печата. Затова ние можем да кажем ,че политиката на «свобода в интернет» не е нищо друго, а инструмент за намеса и дестабилизиране на други държави в бъдеще.

И, разбира се, съществува дебела червена линия между Западаи тези държави, които имат силни суверенни позиции – като Русия, Китай, Индия или Иран.

Аз смятам, че Германия и Русия са естествени партньори в бизнеса и търговията. За съжаление политическата ситуация не способства за добри отношения и процъфтяващ бизнес. Германия е вторият по големина търговски партньор на Русия след Китай. Ние внасяме ресурси и изнасяме промишлени стоки и високи технологии. В позитивна политическа атмосфера Германия и Русия биха могли да развиват значително по-близки отношения, не само в икономическата сфера. Но докато ръководните принципи на германската външна политика се определят във Вашингтон и Брюксел, аз не виждам големи шансове за промяна.

Но защо да не помислим за бъдещето? Има много теми за едно велико бъдещо сътрудничество. Германия и Русия биха могли съвместно да построят Северна Източна Прусия на територията на съвременния руски анклав, наречен Калининградска област. Кьонингсберг (Калининград) е стар пруски град, който отново може да се превърне в столица на немско-руската свободна държава, извън границите на ЕС. Кьонингсберг обикновено е бил важен търговски център за Североизточна Европа. Разбира се, за много читатели това може да звучи като фантастика. Но хората, които през 1988, а даже и през лятото на 1989 година говореха за обединяването на Германия, също бяха смятани за умопобъркани. Така че, защо и ние да не бъдем малко побъркани и да не помислим за тези големи възможности. Всичко може да се промени и понякога това се случва много бързо.

Реклами

Posted on 28.02.2013, in Международна политика and tagged , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: