МЮСЮЛМАНСКИТЕ БРАТЯ: ОТ НАЧАЛОТО ДО КРАЯ – Част 3


ИХВАНИТЕ, КУТБИСТИТЕ И СВЕТОВНИТЕ ИГРАЧИИХВАНИТЕ, КУТБИСТИТЕ И СВЕТОВНИТЕ ИГРАЧИ

В изложението за събитията, станали в Египет в края на 1870-е години, Дейвид Ливингстън обърнал специално внимание на противоборството около Суецкия канал. Този сюжет наистина е важен: това е константа, която действа и досега и произвежда не само локални вълнения и „просветителска полемика“, но и мащабни геополитически конфликти – от Суецката криза от 1956 година … до „арабската пролет“ от 2011-а.

Политическата криза в Египет, която довежда до държавния преврат през лятото на 1952 година, започва една година по-рано – след като Мустафа Нахас отказва да продължи подписания през 1936 година Англо-Египетски договор за Суецкия канал. Ръководството на МБ споделя неговото мнение за заробващия характер на съглашенията – тъй като по това време каналът става ключов маршрут за превоза на нефт.

Крал Фарук, губещ остатъците от популярност в социално нестабилния следвоенен период, постъпва по най-необмисления начин – сменя премиера. След което правителствата в страната – (като в Русия в навечерието на 1917 година) – „се сменят като ръкавици“.

Политическият хаос, както и в началото на века, е съпътстван от масови стачки. В стачните комитети имат влияние две сили – МБ и египетските комунисти, тях ги обединява антимонархическият и антикорупционният патос. Не е чудно, че съветските специални служби, за които споменава Коупланд, имат работа и с едните, и с другите: масовата опозиция в онзи период просто е трудно да бъде разделена. Също толкова е естествено, че партньорството на ислямистите-самоуправленци и трудовиците-атеисти, зародило се в антимонархическата борба, ще има продължение в следващите поколения.

През това време вниманието на колониалните държави е приковано към опозиционното офицерство –  бившите пронацистски „млади египтяни“. През  януари 1952 година възникват поредните вълнения в Исмаилия, които са потушени с огън, а след половин година групата „Млади офицери“ начело с Мохамед Нагиб и Гамал Абдел Насър свалят краля. Пръст в това има и неотдавна избягалият от френски затвор алжирски опозиционер Ахмед Бен Бела.

В Wikipedia за този епизод са написани удивителни неща: уж че краля бил свален едновременно от ЦРУ и КГБ на СССР! Първо, през 1952 година такова съкращение – КГБ на СССР още не съществуваше. Второ, временният консенсус между САЩ и СССР в Египет ще възникне не през 1952-а, а през 1956 година. А през 1952 година различните външните сили, както е писал и Коупланд, правят различни залози.

Пръв президент на страната става Мохамед Нагиб. След това за САЩ, както документира Ян Джонсън, е изпратена делегация на МБ начело със Саид Рамадан и се среща лично с президента Айзенхауер. А след това Насър осъществява втория етап на преврата – отстранява Нагиб. За какво? За „продължителни замаскирани“ връзки с МБ.

След покушението срещу живота му, извършено от активиста на МБ Мохамед Абдел Латиф, Насър гласно нарича МБ британска агенция за влияние. После следва период на твърде тежки репресии – по примера на НКВД, с мащабни трудови лагери. Жертви стават както МБ, така и комунистите. В съветската художествена пропаганда от онова време Насър го изобразяват като касапин с брадва.

Американците нарочно „развеждат“ Насър и МБ. Но той и без това е предразположен към това дългосрочно отчуждение: след среща и продължителен разговор с ръководителите на движението през 1948 година той е стигнал до извода, че техните възгледи не съответстват на неговия модел на управление. Което е закономерно: самоуправленците по принцип не могат да се впишат в мобилизационния диктаторски проект. Пристрастните автори, които догматично са зациклили на образа на „строителите на тоталитарния халифат“, се спъват в това противоречие: то нарушава тяхната картина за света.

През 1954 година Насър отново повдига въпроса за Суецкия канал. По същото време някакви лица осъществяват серия терористични актове в британските и американските представителства. През лятото на 1955 година МИ-6 влиза в преговори с МБ, за да отстрани Насър с техни ръце. Обсъжда се сценарий за преврат с връщане на Нагиб на власт. Същевременно британската преса си „спомня“ за неотдавнашното участие на Насър в пронацистска дейност и съобщава, че Насър го обслужват избягали немски офицери. Това наистина е така, но с едно уточнение: тези офицери се контролират от ЦРУ.

На първи план е овладяването от Вашингтон на британското имперско наследство, – забогатяване през Втората световна война. Обаче подкрепата за Насър среща съпротива в Конгреса на САЩ. Още по-забележими са двете полярни позиции в британските висши кръгове през 1948 година, през периода на първата арабско-израелска война. Конфликт между Лондон и Вашингтон – или между англо-американските параполитически кланове? В полза на втората версия говорят странните събития в Израел.

От една страна, в някои енциклопедии се промъква споменаване, че Насър поддържа някакви скрити контакти с Израел, правителството на който от декември 1953 година се оглавява от бившия ръководител на МВнР Моше Шарет. От друга страна, през есента на 1954 година в Египет е заловен на място човек, подготвял поредния  антиамерикански терористичен акт в театър „Рио“. В квартирата на задържания Филип Натанзон намират документи, по които установяват другите лица, всички те са от еврейски произход. Двама са осъдени на смърт, още двама се самоубиват в затвора. Един от тези самоубийци, отнесли тайната със себе си – Мейр Макс Бинет, от 1952 година се намирал в Египет, представял се е за немец и се е срещал с бивши нацистки специалисти. За нацист – нещо повече, есесовец – се е представял и ръководителят на заловения изпълнител на провокацията Аври Елад. Макар че израелските СМИ гневно осъдили египтяните за „фалшификацията“, през февруари 1955 година  министърът на отбраната Пинхас Лавон излязъл в оставка, отстъпвайки мястото на бившия премиер Давид Бен Гурион. През същата година Бен Гурион сменя Шарет на поста премиер.

Целта на провалилата се операция на израелското военно разузнаване под наименованието „Сузана“ се състояла в това, (цитирайки историка Шабтай Тевет): „да се подкопае доверието на западните държави към действащото правителство на Египет по такъв начин, че вината за терористичните актове да бъде хвърлена върху „Мюсюлманските братя“ и комунистите; (…) да се предизвикат арести, демонстрации и актове на отмъщение“. За какво е всичко това? От една страна, (според историка на англо-египетската дипломация Питър Хан), „израелските чиновници се опасявали, че извеждането на британските войски от зоната на канала… ще възбуди агресивността на Египет по отношение на Израел и ще отслаби натиска на Запада върху Египет по такъв въпрос, като условията по Суецкия канал“. От друга страна, резултат от скандала станало оттеглянето на Шарет, който „не бил настроен на конфликт със Съветския съюз“.

Когато се разглеждали обстоятелствата около провала, Пинхас Лавон се опитал да хвърли вината за провала на операцията на генералния секретар на министерството на отбраната Шимон Перес, обаче не му повярвали. След една година Аври Елад бил уличен в предаване на египтяните шифровани писма и в Мосад стигнали до извода, че той е предал останалите участници в операцията. Служебно разследване през 1960 година показало, че Лавон действително не е бил лицето, което е разрешило  операция „Сузана“.

И така, сложната операция – (тя съдържала и предизвикване на масови вълнения) се състояла в това, да бъдат убедени Лондон и Вашингтон в необходимостта от запазването на статуквото на Суецкия канал. Сюжетът наистина силно си прилича с игрите от времената на късната Османска империя. И този сюжет, където МБ е трябвало да станат жертва на клевета, още веднъж доказва, че опростената схема „ал-Афгани–Абдо–ал-Бана“ не характеризира масовото социално движение МБ повече, отколкото схемата „Парвус–Троцки–Ленин“ – сталинската ВКП(б).

Москва има специални претенции към Бен-Гурион: през 1949 година той „закопал“ – (с американска сенчеста подкрепа), сталинския проект за просъветски Израел. А през 1956 година Франция (във връзка със ситуацията в Алжир, където Насър поддържа Бен Бела) и Англия, канят Бен Гурион на тайна среща в Севър, където се договарят за съвместно нападение срещу Египет. Това става, след като Насър през юли 1956 година обявява национализацията на Суецкия канал и едновременно забранява през него да преминават израелски кораби.

В популярните биографии на Насър за широката аудитория – (и наши, и американски) се потулват както периода на прогерманската ориентация на Насър, така и сюжета със „Сузана“. Този консенсус на мълчанието прави логиката на събитията от 1956–1973 година непонятна за широката аудитория, а празнотата лесно се запълва с конюнктурен заместител. Например, с мита „БМ = нацизъм“. Добросъвестните конспиролози, подхващайки този мит, в най-добрия вариант „увеличават същността“, в най-лошия – пропускат онзи момент в средата на ХХ век, когато малтусианските задачи започват да се решават не от военните, а обратно, с по-изтънчени „не насилствени“ средства – и точно тогава традиционните (монотеистични) вярвания и църкви стават обект на дискредитиране и подривна дейност.

СССР и САЩ солидарно „гасят“ първата война за Суец. Всяка от страните има собствена мотивация. Към това време Насър вече купува оръжие от страните от социалистическия лагер, а своя проект за развитие – нарича „арабски социализъм“. При това, в тогавашната борба за мир съветската страна открива съюзник в Лондон – граф Бертран Ръсел, един от инициаторите на Пъгуошкото движение. Графът-малтусианец привлича симпатиите на Хрушчов като войнстващ атеист, а също така и защитник на Палестина от израелските окупатори.

Симпатиите на Хрушчов са наивни и несподелени: графът е не само антисталинист, но и идеологически опонент на всяка силна държавна власт. Затова още от средата на 1950-е той поддържа БМ.  Конспирологът Дж. Коулмън разглежда този факт в контекста на поставяне на цели от МИ-6, обаче стига до несвойствени за него философски обобщения: той свързва пряко подкрепата за МБ от страна на Ръсел, с малтусианското намерение „да задържи египетското общество в архаично състояние“.

Междувременно Насър продължава да подлага МБ – като английски агенти и саботьори, които пречат на осъществяването на неговата националистическа индустриална програма – на масови репресии, и намира пълно разбиране от страна на хрушчовския СССР. Това напълно устройва Айзенхауер, който добре познава всички слабости на новото съветско ръководство. Атеистичната фикс-идея на Хрушчов е първоизточникът на цялата последваща политика на Вашингтон за  използването на ислямския патос против комунистическата система.

В това време за Саид Рамадан, ангажиран от Айзенхауер, светва „зелена светлина“ в Европа: той учредява Германско ислямско дружество (GID), а след това Световната мюсюлманска лига с участието на  членове на саудитското кралско семейство. Идеологическите разногласия между уахабитите и „обновленците“ минават на втори план.

През 1958 година Насър се сблъсква с противодействието на част от сирийското ръководство за създаването на Обединената Арабска република: бунтува се „прокомунистическият“ началник на генералния щаб на Сирия Афиф ал-Бизри. След месец Насър разобличава крал Сауд в подготовка на убийство. И тук става удивително разместване в монархията: Сауд е сменен от принц Фейсал, „известен с панислямистките си възгледи“, с когото Насър намира общ език.

През 1964 година Насър заплашва Израел с военно възмездие, поводът е проекта за отбиване на вода от река Йордан в Негев. Но залага не на арабския (но просъветски) ФАТХ, а на Арабското националистическо движение начело с арабина-християнин Жорж Хабаш. През тази година той е избран за председател на Движението за неприсъединяване, което са създали „пацифистите“ от кръга на Ръсел. Образец за него служи Тито. Закономерно е, че в същата тази 1964 година хиляди членове на МБ са амнистирани.

През 1967 година Насър замисля възмездие срещу Израел, но съветският премиер Косигин напразно се опитва да го спре. Блиц-войната се превръща в блиц-разгром. Поражението дискредитира в очите на хората „социалистическия проект на Насър с египетско лице“.

Обаче една отделна група в рамките на МБ,  в навечерието на кампанията е подложена на особено тежки репресии. Тя се представлява от Саид Кутб, бивш член на ръководното бюро на МБ, публицист, автор на революционната книга „Жалони по пътя“, където в образа на злото са включени и Запада, и Изтока, и „деградиралите“ режими на арабските страни, в това число монархиите, (а с Ер-Риад, доскоро идеологически чужд, Насър точно сега си нормализира отношенията).

Саид Кутб е екзекутиран на 29 август 1966 година, присъдата е изпълнена лично от бъдещия вицепрезидент, а след това президент Ануар Садат.

Муршидът (ръководителят) на МБ Хасан Исмаил ал-Худайби, който уж доскоро  съчувствал на Кутбу, обаче го осъжда в труда си „Ду’ат ла кудат“ („Молещите се не са съдии“). За да порицаеш един шахид (в очите на населението), са нужни сериозни основания. Страх от репресии? Не, за повечето от МБ те са завършили. С какво спори муршид Худайби и какво не му харесва в писанията на Кутб? На него не му харесва развитата от Кутб концепция за „джахилийя“ (разложение), а по-точно – онова, че тя се отнася не само за западния свят, но и за арабския и оправдава войната на едни мюсюлмани … с други. Позициите на Насър и Худайби се сближават.

Автор на концепцията за „джахилийя“, която не се вписва в това взаимно разбиране, не е Кутб, тя е дошла отвън. Нейният автор е пакистанският публицист и политик Абуд Али Мавдуди, опонент на Ага Хан II и Джина, в споровете за бъдещето на Индия (противник на разделянето), а по-късно– основател на пакистанската партия „Ислямски джамаат“.

Няма нищо чудно в това, че диагнозата за разложение на ислямското духовенство е поставена ребром именно в Пакистан. Разделянето на Индия е предшествано от много десетилетия „просветителска“ дейност на британците, предопределяща не само създаването на териториални „бомби със закъснител“,  но и изкуствен подбор в интелектуалната среда и духовенството за осигуряване на управляемостта на бившите колонии в бъдеще. Тук ролята на Афгани играе друг персиец-мистик – Мирза Гулам Ахмед, който искрено смята себе си за новия Месия. Създадената от него нова църква Ахмадийя, както и бахайската общност, „коригират“ всички авраамически религии. (Гулам Ахмед, например, твърдеше, че Христос е повисял на кръста четири часа, а след това тръгнал за  Индия, да търси загубените племена на Израил, а второто му пришествие ще се състои в Дамаск). Гулам Ахмед заедно със сър Саид Ахмед Хан под маската на пантеистичния неомесиански пацифизъм готви разделянето на Индия, а след половин век представител на неговата „църква“ – Мохамед Зафарула Хан буквално под диктовката на лорд Линлитгоу изготвя проект за границите на двата доминиона. „Зафарула по мои указания написа меморандума за двата доминиона. Той се страхува само да не би да се чуе за неговото авторство“, – снизходително си спомняше лордът. Ако първият президент на Пакистан става исмаилитът Джина, то първият ръководител на МВнР е сектантът Зафарула, който се е отчитал за всяко действие пред лорд Редклиф.

Предприетата от Мавдуди яростна защита на религиозните основи на вече новата държава, която беше заплашена от ново раздробяване, направила впечатление на мнозина съвременници. Но Кутб добавил нещо и от себе си: при пътешествието си в САЩ, той стига не само до извода за пълната морална деградация на Запада, който повече няма право да учи исляма на нищо – (това е бил един от неговите главни постулат), но и е повлиян от някои западни автори. Забележителният руски ислямовед Е.А. Резван пише (1994) за влиянието на сър Джулиан Хъксли върху възгледите на Кутб, който внася в тях евгеничен елемент.

Собственото преразглеждане на Корана – („Под сянката на Корана“) с извода, че ключовите мекански сури се „отменят“ от мединските – оттук оправданието на войната с всички средства в цялото пространство на субективно (произволно) тълкуваната територия на „джахилийя“, – не е конюнктурно, а идеологически неприемливо за повечето ихвани: ал-Бана не е проповядвал това.

Максималисткият, „неконструктивен“ патос на Кутб, както и неговите изводи за цивилизационното превъзходство на Исляма над Запада, по своите причини е неудобен на Саид Рамадан. Той се познава добре с Мавдуди, заедно с него е участвал в учредяването на Световната мюсюлманска лига. Но партньорството с радикалите не му приличало.

Саид Рамадан, който има швейцарско гражданство, през 1973 година учредява Ислямски съвет на Европа. Тази структура ще ръководи множество ислямски културни центрове, напътствайки мисленето на богословите по „модернистичен“ „просветителски“,  рационалистичен път в духа на бащите-основатели на ихванизма и в противовес на „изостаналото“ традиционно духовенство. Това е път към приспособяване към западната реалност – или както е прието да се казва сега, инклузия. Родният брат на ал-Бана, Гамал, който има репутация на либерал и никога не е подлаган на преследвания, изцяло е зает със съответната интелектуална работа. Директор на центъра в Лондон става Салим Азам, влиятелен бизнесмен и роднина на първия генерален секретар на  ЛАГ А.М. Азам. Те се занимават с подготовката не на революция, а на концепцията за европейския мултикултурализъм. Фактът, че на Салим Азам през 1978 година поверяват ръководството на лондонския Ислямски институт за отбранителни технологии (!) – е допълнително потвърждение на това.

През 1977 година шейх Юсеф ал-Карадави, ученик на ал-Бана, който още тогава е бил смятан за духовен покровител на МБ, еднозначно се разграничава от Кутб.

Това не значи, че Мавдуди и Кутб са се оказали „зад борда“ на вниманието на световните институти и специални служби. Те са потърсени – за това благоприятства политическата конюнктура.

Мавдуди вдъхновява мнозина не само в сунизма, тъй като той не е панарабист. Той вдъхновява аятолах Хомейни. А след това на неговото влияние се позовава целият диапазон от богослови – от сирийския радикал Салах Сирийя – до умерения богослов Хурам Мурад (1932–1996), който през 1978 година открива в Лестър (Великобритания) офис на Ислямското дружество.

Самият Мавдуди през това време се оказва на лечение в САЩ, където умира от заболяване на бъбреците. При това във Вашингтон вече добре знаят имената на още някои внимателни читатели на книгите на Мавдуди и Кутб – Осама бен Ладен и Абдула Азам (Както подчертава Хаим Купферберг, Абдула Азам е съименник, а не роднина на египетското семейство Азам). През 1979 година те учредяват „Мактаб ал-хидамат“ („Бюро за съдействие“) – структура за набиране на  доброволци в Афганистан за противодействие на съветската интервенция.

Междувременно кутбистът Хуршид Ахмад, директор на Ислямския фонд в Лестър, става министър на икономиката в новото пакистанско правителство на Зия ул Хак. С името на този управник в историята на Пакистан са свързани два процеса – на ислямизация на законодателството, – (поради която на реформистките мислители се налага да си търсят работа в университетите на САЩ) и… на разпространението на наркоманията. Едната тенденция не противоречи на другата. През 1979 година, пред лицето на нахлуването на СССР на афганистанска територия, Пакистан е трябвало да стане „бастион на вярата“ на пътя на „атеистичната агресия“. Идеите на Мавдуди и Кутб са бил най-удобната обосновка за това.

Ислямизацията на Пакистан била удобна и за финансовите оператори. Подстрекателската фразеология позволяваше да бъдат мобилизирани фанатици за изпълнение на рисковани специални операции, а твърдият авторитарен контрол над СМИ – да противодейства на изтичането на информация за частните мотиви, от които са се ръководели  посветените лица. В това число са генералите от Обединеното разузнаване на Пакистан, губернаторът на Северозападната провинция Фазл Хак, протеже на Зия ул-Хак и техният общ приятел финансистът Агахасан Абеди – основател на лондонската банка Bank of Credit and Commerce International (BCCI).

Радикалите-безсребърници са били ценни и на ключовите маршрути за транзит на наркотици. Читателите на Кутб се проявяват с метежи в иракски Кюрдистан. През това време Абдула Азам свободно пътешества по американските университети, разтягайки  локуми за геройските подвизи на муджахидините в борбата със Съветите и при това посочва като главен герой на войната Ахмад Шах Масуд. Той учредява в осем градове на САЩ центрове „Ал-Кифа“, чрез които след това се финансира 40% от бюджета на муджахидините, по-специално „северните командири“ – Масуд и Хекматиар.

Още един кутбист, – Айман Завахири, през 1979 година участва в създаването на групата „Джихад“ („Ислямски джихад“) в Египет. Поводът е „Кемп-дейвидския сговор“. През октомври 1981 година тази група убива Ануар Садат.

МБ са извън подозренията: при Садат те окончателно излизат от немилост, получават официална регистрация, а през 1984 година даже изпращат седем свои представители в Националното събрание.

По време на афганистанската кампания BCCI става мощен финансов институт. Тя придобива в Женева 85% от акциите на  Banque de Commerce et Placements (BCP), директор на която става Алфред Хартман, член на съвета на директорите на  N.M. Rothschild and Sons (Лондон), президент на цюрихската  Rothschild Bank AG и заместник-председател на нюйоркската  InterMaritime Bank на Брюс Рапапорт.

За експанзията допринася височайшата политическа подкрепа. В американските енциклопедии неловко, с уговорки се признава, че Агасан Абеди „по неясни мотиви“ (не материални) е покровителстван лично от президента на САЩ Джими Картър. В същото време в Лондон BCCI се поддържа от премиера Джеймс Калахан. Съпруга на Осама бен Ладен става сестрата на собственика на 20% от акциите на  BCCI Халед бин Махфуз.

Слънчевите дни за  BCCI свършват, след като през 1988 година в съответствие с  Женевските споразумения СССР се задължава да изведе войските си от Афганистан. Нов президент на Пакистан става  Беназир Бхуто – възпитаничка на езуитско училище, Харвард и докторантура в Оксфорд, чийто баща е обесен, а брат й отровен от Зия ул-Хак. Тя разобличава въвлечените в наркобизнеса чиновници и за всеки случай пише книгата „Ако ме убият“.

Обидена е не само пакистанската ISI – обидени са бен Ладен и Абдула Азам. През март 1989 година, когато муджахидините не успяват да превземат  Джалалабад, Осама заедно с Абдула Азам обвиняват Вашингтон и Ер Риад в предателство.

През ноември 1989 година под Азам избухва радиоуправляема бомба, заложена от агент на йорданските специални служби. Откъснатият крак на учредителя на американската мрежа „Ал-Кифа“ се оплита в електрическите жици. В негова памет в Лондон се създава организация с неговото име, а в Палестина името му е запечатано в името на  радикална групировка, която обича да  устройва стрелби със самоделни ракети по израелската територия в навечерието на поредните преговори по урегулирането.

През август 1990 година Осама се опитва да прокара нов договор. Той все още е влиятелно лице: в Ер Риад се съгласяват да го приемат крал Фахд и принц Султан. Той иска пари за операция по въоръженото сваляне от власт на Садам Хюсеин.

СССР е извел войските от Афганистан. Чингиз Айтматов е публикувал трагичния роман „Ешафод“ за разпространението на наркоманията в Средна Азия, а представителят на N.M. Rothschild and Sons влиза в съвета на директорите на фонда „Интерприватизация“ заедно с члена на политбюро Аркадий Волски, (който след това ще приеме официално в Русия Садрудин Ага Хан). В началото на 90-е даже американските католици-консерватори, възпитани в антикомунизъм, ще  съчувстват на Русия, ограбена (stripped) от Брюс Рапапорт.

Кутбистите, наети за афганистанската „операция за изтощаване“, разчитат на съответен дял глобално влияние, но ги поставят на мястото им. През февруари 1991 година САЩ действително провеждат операцията „Пустинна буря“, но отказват средства на бен Ладен, не искат да имат работа с него и членовете на неговото семейство. През юли същата година Английската банка след серия позвънявания и телеграми от Федералния резерв на САЩ, отнемат банковия лиценз на  BCCI. Правят „краен“ шурея на Осама бен Ладен – Халед бин Махфуз. Ръководителят на ЦРУ Робърт Гейтс нарича  BCCI, любимата банка на Картър, – „банка на мошеници и престъпници“.

Обидените се окопават в Хартум. Решението за това е взето в Лондон още през 1989 година. Випускникът на Школата по право на Лондонския университет Хасан ат-Тураби създава нова структура, която фигурира в различните източници ту като „Ислямски легион“, ту като „Въоръжено ислямско движение“. През април 1991 година в Хартум се свиква „Ислямска арабска народна конференция“, която създава Народната интернационална организация (PIO) като алтернатива на Организацията Ислямска конференция (OIC). Пак там – (в Судан) намира убежище бен Ладен.

При демократа Бил Клинтън муджахидините „работят“в Алжир, Босна, Филипините, Северен Кавказ. Дагестан е затрупан с адаптирани преводи на книги на Мавдуди и Кутб. През 1995 година PIO обявява за добро дело джихада в Ичкерия. Приблизително същата позиция заема Андре Глюксман от левинасианския кръжок на Бернар-Анри Леви. Той даже получава орден от Ичкерия заедно със Сергей Адамович Ковальов, (в багажа на който има и премия от фонда на Бертран Ръсел).

Най-добрите времена на Беназир Бхуто, когато тя успешно лобира за пакистанския ядрен проект, преминават. Нейното правителство не се справя с икономическите проблеми, а в решаващия момент тя не получава поддръжка от Вашингтон. През 1993 година тя отстъпва властта на Наваз Шариф, но за нейните опоненти това е малко: през 1995 година срещу нея е извършено покушение, а през 1996-а я обвиняват в корупция и в резултат я принуждават да емигрира.

Муджахидините (Масуд, Хекматиар и пр.) Беназир Бхуто нарича „американски Франкенштайн“. В същото време на нея принадлежи решаващата заслуга за укрепване на властта на талибаните в Афганистан – в което, както пише нейния биограф Стивън Кол, особено се отличил лоялният към нея генерал-лейтенант Навиз Рана, когото тя наричала „нашият Георгий Жуков“. Талибаните провеждат големи операции по унищожаването на опиумните ниви, което води до увеличаване на цените на хероина и намаляване на печалбите в експортната верига.

През 1993 година в Кабул се сблъскват интересите на двама потенциални инвеститори за Туркменско-Афганско-Пакистанско-Индийския тръбопровод (ТАПИ), единият от които е представляван от  аржентинската Bridas Corp, а другият – американската Unocal. За интересите на  Bridas лобира почетният консул на Туркменистан в Израел, президентът на  Merhav Group Йосеф Майман. Печели  Unocal, опонентите смятат, че зад нея стои Halliburton  на Ричард Чейни.

През същата 1993 година се взривява камион в едната от кулите на Световния търговски център (СТЦ) в Ню Йорк. Вината се хвърля върху кутбистите, а именно на слепия шейх Омар абд ал-Рахман, до неотдавна проповядвал в Афганистан. Уж именно слепият имам, а не учениците на Абдула Азам от неговите американски центрове, е вдъхновил със своите речи терористите. Въпросът е в това, откъде изобщо се е появил шейхът и кой него, слепия по рождение, е карал в Кабул, … остава извън скоби! Въпреки че Хосни Мубарак, твърде зависим от Америка политик, в прав текст казва, че Омар е агент на ЦРУ и че именно като такъв е бил внедрен в радикалното студентство на Египет.

Но тази версия се отхвърля. Нали Омар е същият оня проповедник, който през 1980 година инициира обединяването на египетската „Гамаа исламийя“ (в превод – „Ислямски джамаат“, но названието от началото на 1970-е няма отношение към Мавдуди) с по-радикалната младежка група „Джихад“, (след което основателят и лидер на „Гамаа“ – Салах Хашем, излезе от организацията), а също така подписа фетвата за физическото унищожаване на Ануар Садат, която беше изпълнена след година.

Не се обръща внимание и на свидетелстването на бившия израелски разузнавач Виктор Островски за това, че един от изпълнителите, палестинецът Ахмад Ажаж, бил осведомител на „Мосад“. Затова пък ФБР се съсредоточава на две други улики: още един изпълнител, Елсаид Носайр, е бил привлечен по делото на радикалния равин Меир Кахане – (макар че съдът не го е признал за участник в убийството, обвинявайки го само в съхранение на оръжие!), а друг – Абдулбасет Махмуд Абдул Карим, гражданин на Кувейт, е пристигнал в САЩ с фалшив иракски паспорт на името на Рамзи Юсеф. Иракски паспорт! Дълго чаканото доказателство за съучастие на Садам Хюсеин към тероризма в САЩ!

За допълнителни улики против Абдул Карим, ръководителят на ЦРУ Джеймс Улси ще замине за Лондон. След това експерти ще разказват със смях как Улси се опитвал да намери каквото и да било доказателство, че  Абдул Карим, (наполовина пакистанец, наполовина кувейтец) и Рамзи Юсеф от Ирак – не са едно, … а две различни лица.

През 1995 година е подложен на  обиск американския ислямски фонд World Islam Studies Enteprise. Неговите активи се замразяват по подозрение във финансиране на палестинската организация „Ислямски джихад“. (Повод е делото на слепия шейх, макар че не става дума за египетска организация). По същото дело е обискиран офиса на фонда SAAR, тъй като един от неговите мениджъри – Сами ал-Ариан, също е уличен във финансиране на тази организация, но уликите срещу него се оказват недостатъчни. Обаче през юли същата година ФБР тържествува: при влизане в САЩ е задържан съучредителят на палестинската организация ХАМАС – Муса Абу Марзук, който една година по-рано произнесе в ливанския ефир: „Смъртта – това е дълг на всеки мюсюлманин„. Но не това е главното: в него откриват парче хартия със списък на американските ислямски организации. По съвпадение, точно през тази година САЩ включват  ХАМАС в списъка на терористическите организации. Марзук е включен в списъка на „специално обозначените терористи“ и резултат го предават на Йордания, а Йордания го предава на Сирия.

През 1997 година  група американски републиканци и присъединилите се към тях така наречени джексъновски демократи – (привърженици на Хенри Джексън, съавтор на поправката Джексън – Веник), излиза с манифест, в който критикуват Обама за намаляване на производството на оръжия в момент, когато САЩ се намират пред  лицето на нови заплахи. В манифеста почти в прав текст се предсказва „разрушителен удар“ по Америка, а същевременно се пропагандира нахлуване в Ирак. Впрочем, странното „предсказване“ на удара по Америка е запечатано още в наименованието на Център за превантивна политика, създаден през 1994 година в рамките на Съвета по международни отношения.

През декември 1999 година ФБР докладва, че е открило в офиса на ислямската банка „Ат-Таква“ на Бахамите  списък на собствениците на акции на тази банка от 700 души. Списъкът направи впечатление на еснафа: в него бяха двама от най-близките роднини на бен Ладен, саудитски милионери, гореспоменатия катарски шейх ал-Карадави, а също … убитият преди 50 години  Хасан ал-Бана. Макар фалшификацията беше съшита с бели конци, ходът на мисълта е ясен: в най-скоро време под един или друг предлог следва да се очакват  крупни конфискационни мероприятия. Именно през 1999 година се пука балона на интернет-икономиката от първо поколение и конфискацията като метод на „рихтовка“ (изправяне) на икономическата политика отново придобива актуалност. За това можеше да свидетелства и прословутото дело  Bank of New York и странната смърт на банкера Едмън Сафр, уличен малко преди това в крупни реинвестиции на сенчести средства в Русия.

На 9 септември 2001 година в Афганистан, по време на обявена пресконференция загива Ахмад Шах Масуд, а два дни по-късно в Ню Йорк рухват кулите на СТЦ. Плащат Ирак – (конфискацията включва пряко разграбване на Багдадския национален музей) и правителството на  талибаните, а в САЩ – онези ислямски организации, от които има какво да се вземе. Ситуацията на на наркопазара се „нормализира“. Осама бен Ладен се оказва неуловим и ще остане неуловим до физическата си кончина. Господари на положението стават – (за кратко време) неоконсерваторите: Чейни, Ръмсфелд, Фейт, Улфовиц. Обявява се “war on terror”. В Лондон се закрива организацията, носеща  името на Абдула Азам.

Беназир Бхуто ще бъде убита малко преди края на управлението на Буш-младши – през преломната в много отношения 2007 година. Влиянието на Картър и неговия кръг във Вашингтон скоро няма да се възстанови. Той се занимава с обществена дейност, като епизодично пътува до Палестина, където е най-активният привърженик на идеята за палестинска държава. Той е избран в състава на международния съвета Peres Fund for Peace, където влизат също Брюс Рапапорт, Йосеф Майман, президентът на  Bridas Карло Булгерони, барон Ерик де Ротшилд (Франция) и сър Ивлин де Ротшилд (Великобритания).

Думата „кутбист“ в рускоезичния  Word е подчертана с червено. Не общоприет, а „неизвестен“ термин. А в западното ислямознание – общоприет и разбираем. Може би си струва да го въведем и в родната, макар и експертна употреба, за да се губим между три дървета. Нали е съвсем очевидно, че става дума не само за два различни философски феномена и геополитически роли, но даже за различни лобита – макар на отделни места те да се пресичат.

Posted on 15.02.2013, in Общество and tagged , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: