„Касапинът от Либерия”, Сиера Леоне и може ли ислямските групировки да стигнат и до там?


Чарлз Тейлър

По ирония на съдбата, докато светът следеше френската операция в Мали и се опитваше да разбере колко заложници е имало и колко от тях са загинали в Алжир, в Хага Международният наказателен съд обяви, че отново се събира за да разгледа обжалването на един от най-големите злодеи в африканската история – бившия президент на Либерия Чарлз Тейлър. Същият преди около половин година беше осъден на 50 години затвор (прокуратурата искаше да бъдат 80) за престъпления срещу човечеството и извършени зверства по време на гражданската война в Сиера Леоне през годините 1991 – 2001. Тогава бяха избити 120 000 души (според други сведения около половин милион), осакатени по най-жесток начин няколко пъти повече и над милион души – прокудени.

Може да се каже, че това е една от най-срамните страници в историята на Африка и в страната, създадена за да бъдат в нея бившите роби от Америка свободни. Когато през 1847 г. тези, сега свободни хора, обявяват създаването на Република Либерия, броят им не надвишава 7 – 10 хиляди души. И първото нещо, с което се заемат на новото си място за живеене са робските порядки – но не разрушаването им, а запазването, развиването и използването им за собствена изгода. Много преди в Южна Африка белите да въведат апартейда, тази система, още в средата на XIX век, е измислена и приложена от потомците на черните роби – властелините на Либерия. Правителството на Монровия определя за всяко от 16-те местни племена територия, на която племето може да пребивава (нещо, пресътворено десетки години по-късно от Претория). Бунтовете, евентуалните, били жестоко потушавани от наказателни операции. Вождовете, непокорните, на племената били съсичани на място. Населението – избивано или затваряно. Селата – разрушавани. Реколтата – унищожавана.

Това е кратката история на тази странна „свободна” Либерия. История, страшна наистина, но станала още по-страшна по времето на вече споменатия Чарлз Тейлър, президент от 1990 до 2003 и на предхождащия го Самюел Доу, президент от 1980 до 1990 г.

Двайсет и осемгодишният сержант Самюел Доу, баяйе, през април 1980 г. начело на 17 войници нахлува в резиденцията на тогавашния президент, насича го на парчета, измъква червата му и ги изхвърля на улицата за храна на кучетата. Баяйе са онези пришълци от вътрешността на африканските страни, от джунглата, които пристигат в столиците, безработни и готови на всичко. Именно от техните редици местните главатари набират войските си – за да се борят с властта, за да организират преврати и за да разпалват граждански войни. Превратът на Доу е всъщност своеобразен преврат вътре в света на робите – сегашните роби се вдигат на бунт срещу бившите. По този начин робството си продължава. След нови десет години се появява още по-кървавият Чарлз Тейлър, човек с почти неизвестна и странна биография – бил в САЩ, уж учил икономика в Масачузетс, обвиняван, че злоупотребил с един милион долара, после намерил убежище при самия Муамар Кадафи и най-накрая през Брега на слоновата кост, озовал се в Либерия и започнал война срещу Доу точно по Коледа през 1989 г. Армията на Доу, изпратена срещу Тейлър, по пътя си така разграбва каквото й попадне, че ужасеното население естествено започва да бяга към Тейлър, чиято армия нараства светкавично. И както така нараства, така се и разделя на три армии, воюващи помежду си. За сметка на обикновените хора, разбира се – много либерийци напускат страната, столицата се превръща в руина. Заловеният от бунтовниците Доу е измъчван неимоверно жестоко, от него искат номера на банковите му сметки – всъщност всеки превратаджия в Африка иска от сваления и заловен диктатор на първо място парите му – и накрая умира от загуба на кръв. В Либерия влизат като омиротворители войски от Гана, Гвинея и Сиера Леоне (същата, която после жестоко ще си изпати от Тейлър, може би за отмъщение), които овладяват столицата Монровия, но оставят останалата част от страната на Чарлз Тейлър. Който по този начин окупира земите, в които се намират диамантените мини. А от тук до Сиера Леоне има само една крачка.

Всъщност в Африка се повтаря едно и също – когато  някой бивш офицер, министър или бивш управляващ, жаден за власт и богатства, лишен от абсолютно всякакви скрупули започне своята борба, то той винаги обявява престъпната си армия за „всенародно движение”, дава й гръмки наименования като „ Освободително движение за…” или „Движение за защита на …”. Така и в Сиера Леоне, страна, съседна на Либерия и също тъй богата на диаманти, се появява Революционният обединен фронт на бившия ефрейтор Фодай Санко, спонсориран от Чарлз Тейлър. И в страната започва кръвопролитна гражданска войва. По всички правила на африканските междуособици – за сметка на мирното население, което при вестта, че някоя „армия” наближава, грабва най-необходимото му и бяга. Накъдето му видят очите и докато се натъкне на следващата „армия”. Тази война в Сиера Леоне е един от най-кървавите конфликти на африканския континент – стотици хиляди жертви, милиони изгнаници. При това с неизменното участие на невръстните войници – деца, дрогирани за да извършват без угризения най-големи жестокости. Според свидетели пред съда в Хага, лично президентът Тейлър, изнасял оръжие за бунтовниците в Сиера Леоне в замяна на диаманти, е издавал заповеди към войниците си да изяждат враговете си. Защото канибализмът щял най-добре да плаши враговете. Целта на Тейлър е така да дестабилизира съседната Сиера Леоне, че да получи пълен контрол върху добива на диаманти там.

„Касапинът от Монровия” се превръща в първия бивш държавен глава, осъден от международен наказателен съд след Нюрнбергския процес от 1946 г. срещу нацистките  главатари, но това не му пречи  от затвора преди броени дни да напише писмо до парламента в Либерия, с което да поиска правата си да получава президентска пенсия. „Истината е, че това, дадено ми от закона право ми бе неправомерно отнето. Затова с писмото си и с цялото си уважение към вас като институция си позволявам да поискам да прекратите тази несправедливост и да ми осигурите полагащата ми се пенсия от 25 хиляди долара годишно. Както и да осигурите на съпругата ми и дъщерите ми дипломатически паспорти и достойно жилище.”

Интересното е, че либерийският парламент е взел под внимание молбата на бившия диктатор, която щял да разгледа в най-близките дни и седмици. Какъв ще бъде резултатът – не се знае още, в Африка всичко е възможно.

Всъщност може да се каже, че много страни в Африка са заченати в „първороден грях”. Едни, като Либерия, създадени от освободени роби веднага налагат ново свое робство. В други, по вина на бившите колонизатори, са смесени несъвместими племена и народи.

В същото време „главатарите” и техните всякакви „демократични движения” стават все повече, а все по-силният им стремеж да завладяват най-хубавите, най-богатите части от страните, води дотам, че държавите „оживяват”, но стават все по-слаби, бедни и безсилни. Това са причините, както много анализатори и познавачи на Африка смятат, поради които на континента има толкова малко междудържавни войни. Държавите имат общо взето една и съща участ и предимно са загрижени за своята собствена съдба. Затова са и толкова много гражданските войни в Африка – войни, в които „главатарите” си разделят страната, ограбват населението й, експлоатират земята и суровините й. А когато решат, че няма какво повече да се ограбва, слагат началото на т.нар. „мирен процес”. Свикват конференции, подписват споразумения и чакат в отговор на това всевъзможни заеми и кредити от Световната банка. С което стават още по-богати.

Тази част на континента е далеч от Северна Африка и тамошните „арабски пролети”, далеч е и от Близкия Изток, но поглеждайки картата, виждаме, че разстоянието между една препатила и засега кротка Сиера Леоне и размирната Мали не е толкова голямо – дели ги само една Гвинея. Втори факт е, че Сиера Леоне е в религиозно отношение една предимно мюсюлманска страна – ислямът там навлиза още през XVIII век и бързо се разпространява на широко. Вярно е, че досега страната се е ползвала с името на много толерантна по този показател, но е и вярно, че никой не е казал, че ислямските екстремисти в походите си към нови и нови страни признават някакви граници. А Сиера Леоне е доста привлекателна за всеки, който би я управлявал – големи залежи и добиви на диаманти, злато и титан. Така че нека не се изненадваме, ако един ден амбициите на ислямските терористични групировки като Ал Кайда достигнат и атлантическото крайбрежие на Африка. Историята вече ни показа как „почти светски” държави с преобладаваща ислямска религия на бърза ръка се превръщат в бойни полета след първоначалните „народни” искания за свобода и демокрация. Особено такива изстрадали страни като Сиера Леоне. А от там пък до Нигерия – с многобройно мюсюлманско население – има само една крачка.

ИНФОБАЛКАНИ

 

Реклами

Posted on 24.01.2013, in Международна политика and tagged , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: