Кой е готов да «нареже» Антарктида?


Кой е готов да «нареже» Антарктида?Войните за ресурси в последно време се превръщат в привично нещо. Те се отличават с непреодолимото желание на определени световни играчи да получат достъп до недрата, лежащи на териториите на  други държави, като при това мотивират своето нахлуване с най-екзотични причини: от необходимостта от срочно внедряване на западния образец за демокрация до спасяване на населението на тези страни от заплахата за използване на оръжия за масово унищожаване. По понятни причини, в тези приказни истории за това, че западното виждане на положението на нещата е единствено вярното и целесъобразно за правилното управление на държавата, нормалните хора отдавна са престанали да вярват, но за сега същият този Запад друга стратегия за получаване на достъп до ресурси няма. И така, както във всички времена са се опитвали да оправдаят с някаква «хуманна» идея началото на всяка война, то такива оправдания работят и сега. И наистина, странна работа, още се намират на планетата хора, които свято вярват в «благите» цели, обявявани като причина за разпалването на всевъзможни военни конфликти.

За сега «споровете» за енергийните ресурси се реализират на, да кажем, населените територии. Обаче не е далече денят, когато у един от субектите на глобалната световна общност може да се прояви интерес към просторите, които днес не са прикрепени към нито една от съществуващите държави. Очевидно е, че една тези много богати територии на земното кълбо се явява Антарктида. Тя е истински склад на природни богатства, до когото ръцете на големите геополитически играчи за сега  не са достигнали по  няколко причини. Една от причините е отсъствието на оптимални технологии и средства, позволяващи добиването на енерго-ресурсите, намиращи се под километровия слой от ледена маса. Втората причина – това е наличието (за сега само наличие) на документално закрепен консенсус между всички държави за статута на Антарктида. Сега този статут се изразява от така наречената Конвенция за Антарктида, която е била приета в далечната 1959 година, а окончателният вариант на договора е влязъл в сила през 1961 година. Конвенцията определя за Антарктида статут на демилитаризирана зона (в това число зона, свободна от ядрено оръжие). Освен това, в договора е записано, че използването на Антарктида е в интерес на цялата световна общност, а не само на отделно взети държави. В антарктическите простори се поощрява научната дейност, в това число, такава, която се извършва съвместно от няколко страни.

Като цяло, договорът, както се казва, е много здрав, но дали се явява надежден – това е голям въпрос. Защото, както е известно, за излизането от всякакви договори във всички времена винаги се е намирала най-неочаквана причина, и поради това Конвенцията за статута на Антарктида е само една хартия, на която всяка от подписалите я държави в случай на необходимост може да постави кръст, позовавайки се на «особени обстоятелства». И поради това да се надяваме, че Конвенцията ще бъде съблюдавана вечно, не е обосновано, изхождайки от историческия опит за нарушаване от различни страни в различни времена на други подобни съглашения, договорености и пактове.

Поради това може да се счита, че втората причина за това, че върху Антарктида за сега не са сложили ръка, е нищо повече от красиво прикритие на първата, а именно – отсъствието на необходимите сили и средства, за да се разпореждат с антарктическите недра по усмотрение на «изключителните» държави в света.

А трябва да си признаем, че има с какво да се разпореждат. Най-южният континент има наистина колосални запаси от прясна вода: антарктическата вода съставлява около 70% от запасите от прясна вода в света. Много богати запаси от вода са открити от нашите учени в недрата на материка. Тези запаси учените са нарекли езеро Изток, и сега се провеждат  подробни изследвания на антарктическата прясна вода, добита от руснаците на огромни дълбочини.

Ако отчетем, че сега вече много страни изпитват сериозен недостиг от прясна вода, то запасите от нея в Антарктида изглеждат като вкусно парче, като очевидно в някои горещи глави се пораждат идеи за получаване на достъп до него.

По данни на геоложката служба на САЩ, в недрата на Антарктида се намират несметни природни богатства, които високо се ценят на световния пазар. Американците са „пресметнали“, че само природният газ е повече от 4 трилиона кубически метра. Освен това антарктическите недра са богати на цветни метали, желязна руда, диаманти, каменни въглища. Шелфовите недра съдържат значителни обеми от петрол.

Днес икономистите оценяват процеса за добиване на антарктическите ресурси в суми, които са съпоставими със стойността на самите тези ресурси, което очевидно играе ролята на сдържащ фактор. Обаче много страни по света още сега са готови да си отрежат един антарктически комат, който ще им стопля душата до тогава, докато технологиите за добив достигнат необходимата точка от своето развитие, и когато самият процес на добива ще струва в пъти по-евтино. А дали в тези бъдещи времена ще бъдат необходими такива ресурси като газ, въглища и петрол – от това днес далеко не всички се вълнуват. Главното е бързо да обозначат своите претенции към територията на Антарктид, за да може в последствие да имат възможност да  предявят юридически претенции срещу конкурентите.

Особено нетърпеливи за антарктическите територии сега са няколко държави, които и при наличието на Договора за статута на Антарктида започват прикрита борба за площи. Към тези държави се отнасят: Австралия, решила по неизвестни причини, че й принадлежат около 48% от територията на Южния континент; това са Аржентина, Великобритания и Чили, които на своите карти и пощенски марки упорито оцветяват с цвета на собствената си територия и внушителни «парчета»  от антарктическата повърхност; това са Франция, Норвегия и Нова Зеландия, които също са успели да си заградят «земя», фактически обявявайки ги за собственост на своите държави.

При това далеч не всички от гореизброени държави се смущават от това, че нерядко обозначените от тях «собствени» територии се пресичат с териториите на конкурентите. Не ги смущава и това, че ако въобще се говори за възможната принадлежност на континента, то трябва да се започне с държавната принадлежност на първооткривателя. А първооткривателите са нашите съотечественици Михаил Лазарев и Фадей Белинсгаузен, които първи са извършили изследвания и направили описание на Антарктида през 1820 година.

Първенството при откриването на Антарктида се оспорва от Съединените Щати, в които се е вкоренило мнението, че най-южният материк е бил открит през февруари 1821 година от екипажа на кораба «Сесилия», защото, по мнение на американските «партньори», някой именно от този кораб е стъпил първи на антарктическия лед. Само че има проблем: защото не са останали никакви документи за това как и къде е станало това  знаменателно за САЩ събитие. За това пък с удивителна систематичност в средата на 20-ти век (след подписването на Договора за статута на Антарктида) американският професор по фамилия Хепгуд и други негови колеги започнаха да откриват една след друга карти, «хвърлящи светлина» върху откриването на антарктическите земи. Оказа се, че точните контури на Антарктида е успял по някакъв непостижим начин да начертае адмирал Оронтеус Финиус още през 1531 година. След това започнаха да се обръщат към картата на Хаджи Ахмед, създадена уж през 1559 година. След това картите започнаха да се намират толкова често, както гъби в гората след дъжд. Независимо от това, че по-голямата част от тях веднага се  признаваха за фалшиви, американците със завидно упорство тиражираха идеята за това, че Антарктида е била открита и точно описана няколко столетия преди руската експедиция от 1817-1820 година. Такова старание от американска страна, особено в разгара на Студената война, е повече от разбираемо… Удивителното е, че в САЩ не е била открита карта на Антарктида със следи от ботушите на Джордж Вашингтон…

Като цяло, даже съдейки по това, как различните страни се стараят да се надпреварват едни други в доказването на държавната принадлежност на антарктическите територии, може да се  предположи, че борбата за ресурсите на материка ще бъде гореща.

Действието на антарктическия договор завършва през 2048 година, и очевидно, че колкото повече тази дата се приближава, толкова повече напъни ще се констатират от определени държави. Дали при това ще победи здравият смисъл? Едва ли, едва ли…

Posted on 13.01.2013, in Международна политика and tagged , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: