Бъдещите американски военни специални операции


Бъдещите американски военни специални операцииПрез последното десетилетие военната доктрина и концепцията за национална сигурност на САЩ в много отношения се основаваха на специалните войскови операции. От момента, когато издирването и унищожаването на терористи и въстаници станаха една от най-важните задачи на Пентагона, войските със специално предназначение не се уморяват да усъвършенстват уменията си за лов на хора, използвайки най-нови разработки в тази област. Те могат да бъдат описани със следните думи: « намери, увери се, фиксирай, използвай, изследвай и унищожи».
Те успешно използват хоризонтални организационни структури и предпочитат по-тясно да работят с разузнавателните служби, което позволява на специалните операции да се справят със «скоростта на войната», ако използваме думите на армейския генерал в оставка Стенли Маккристъл, главният архитект на съвременния подход на САЩ в борбата с тероризма.
Реализацията на подхода на Маккристъл не излиза евтино. Разходите за сложни комуникационни системи, невидими вертолети и високотехнологични средства за разузнаване, за изграждането на няколко натъпкани с най-нова техника специални щабове, за преоборудване на товарния самолет С-130 в свръх-съвременна летяща болница и за много други неща вече заемат важно място (освен това са на отделен ред на финансиране) в общия бюджет на специалните операции, който е увеличен от 2,3 млрд. долара през 2001 година до 10,5 млрд. долара през 2012. Но инвестициите вече носят дивиденти. Например, през май 2011 година, когато екип на американските «морски тюлени» съвместно с агенти на ЦРУ извършиха мълниеносен рейд в Пакистан и убиха Осама бин Ладен.
Името на обекта и мястото на провеждане на тази операция я правят особена. Но подобни операции, които още до неотдавна се възприемаха като изключителни, днес станаха нещо привично: в разгара на войните в Афганистан и в Ирак американските специални части извършваха понякога до 14 рейда на нощ. Всеки следващ рейд се осъществявал често благодарение на разузнавателните данни, получени по време на предишния рейд и бързо обработени от анализаторите. Ако командирите оценят следващия рейд като прекалено опасен или политически неизгоден, винаги има възможност да се възползват от точков въздушен удар с «безпилотник» (безпилотен летателен апарат БПЛА). Специалните части наричат това алтернативна форма на «прекия подход». Болшинството атаки с «безпилотници» се координират от ЦРУ, но отрядите със специално назначение също имат право да използват БПЛА в особени случаи, в това число и на бойните полета в Афганистан.
Авантюрните рейдове и високоточните бомбардировки с помощта на високотехнологични БПЛА много възбуждат въображението, доколкото именно към тях е приковано вниманието на масмедиите. Повишеното внимание от страна на СМИ наред с предразположеността на политиците към активно използване на отрядите със специално назначение и удари с «беспилотници» предразполагат към неправилно възприемане на тези мерки като едно бързо и ефективно решение, позволяващо на Вашингтон да се избави от затегнати и кръвопролитни военни действия.
Но в същност рейдовете на силите със специално назначение и ударите на «безпилотниците» са тактически решения, които много рядко са решаващи в бойни условия и често водят до допълнителни политически и дипломатически усилия за Съединените Щати. Въпреки че специалните операции и използването на безпилотни летателни апарати са много важни за осигуряването на ефективно и оперативно реагиране на внезапни заплахи за интересите на Съединените Щати, самите командващи на тези операции с готовност признават, че те не трябват да бъдат основна опора на американската военна стратегия.
Вместо това, казват командирите на специалните подразделения, прекия подход трябва да се допълва с «непряк подход»: с тези загадъчни словосъчетания се описва съвместната работа и използването на чуждестранни партньори за достигане на целите на сигурността, често с не съвсем традиционни методи. Специалните служби са способни да изградят отношения за десетилетия напред с различни местни групи: да тренират, обучават, съветват, действат съвместно с военни от други страни, полицейски сили, племена, въстаници и други неформални групи. Те също могат да предоставят и граждански услуги: оказване на медицинска, ветеринарна или агрономическа помощ на гражданското население, усилвайки с това устойчивостта на местните правителства и получавайки по-добро разбиране на местните условия, специфики и население.
Дошло е време за силите със специално назначение да признаят приоритета на непреките операции. Този подход, известен също така под названието «специфични методи за вдене на война», както предпочитат да го наричат защитниците му от армията на САЩ, открива перспективи за дългосрочни изгоди при намалени разходи на усилия средства, както това беше по време на фантастичните скъпоструващи войни от последното десетилетие. В непрекия подход има и недостатъци, защото на специалните подразделения ще им се наложи да преразгледат своите подходи, за да действат по-професионално. Но в него има значителни изгоди за обезпечаване на задачите и целите за обезпечаване на сигурността, особено с отчитане на идващият период на твърди икономии на бюджетни средства.
НЕПРЕКИЯТ ПОДХОД СРЕЩУ ПРЕКИЯ
В своето изказване в Конгреса на САЩ през март миналата година, адмирал Уилям Макрейвън, началник на американското командване за специални операции, заяви, че «прекият подход сам по себе си не е решение на проблемите, с които нашата страна се сблъсква сега, в крайна сметка, това е само отсрочка преди задействането на непрекия подход». Той твърди, че «в края на краищата, всичко това ще се превърне в такава глобална мрежа от непреки операции, които ще имат решаващо значение за нашата безопасност в света».
Обаче, независимо от риторическата подкрепа за непрекия подход на толкова високо ниво, когато нещата опрат до финансиране и кадрово осигуряване, то самите представители на общността на специалните операции и правителството в течение последните десет години отдават приоритет на прекия подход. Резултатите от едностранни небалансирани действия понякога стават допълнителни заплахи. Положителните ефекти, обратно, са редки и често се усложняват от необходимостта да се прибягва до продължителни усилия.
Може уверено да се каже, че това винаги е нелека задача. Да си припомним пак тази известна операция в Пакистан, където бин Ладен и много други членове на «Ал Кайда» се укриваха в продължение на десет години. Там на САЩ се наложи да задейства прекия подход в достатъчно брутален вид. Вече след операцията «Копие на Нептун», в хода на която и беше убит Осама бин Ладен, вълната от възмущение на пакистанската общественост заедно с объркването на пакистанските власти по повод нарушаването на суверенитета на страната, хвърли и без това напрегнатите американо-пакистански отношения в дълбока криза. Ето ви и специална операция.

Бъдещите американски военни специални операции

Афганистански граничар е насочил пушка към заподозрен в подпомагане на талибаните в провинция Пактика, 4 ноември 2012 година. (REUTERS / Горан Томашевич)

Между другото Пакистан отреагира и отмени грижливо изгражданата до този момент многослойна система на американското присъствие в провинция Хайбер-Пахтунхва и в Зоната на Племената, където превалира пуштунско население. Там американските войски със специално назначение дълго време се старали да спечелят доверието на местните жители, снабдявайки ги със зърно за посев, като ги тренира, консултира и снабдява пакистанските паравоенни съединения, носещи погранична служба, а също и пакистанските специални части. Страната прекрати, също така, сътрудничеството със специалната американска мисия от съветници в пакистанския военно-морски флот при стратегически важното крайбрежие Макран в неспокойната провинция Белуджистан, граничеща с Иран.
Едностранните удари, основно под формата на нощни рейдове, породиха, също така, много проблеми и в Афганистан, където предизвикаха гнева на обществеността и властите, включително президента на страната Хамид Карзай, който публично се изказа против подобни действия на американските военни. След дълги десет години на уморителни прения със своите потенциални съюзници по този въпрос, Съединените щати през миналата година се съгласиха с исканията на Афганистан, че всички рейдове трябва да са санкционирани от афганистанското правителство и да се провеждат съвместно с афганистанските военни. Главно условие за решаването на болшинството от дългосрочните проблеми на Афганистан е възможността на афганистанското правителство да гарантира сигурността на своето мирно население и повечето от специалните операции на САЩ в страната са насочени именно към това. Американските военни са подготвили едно особено афганистанско подразделение, наброяващо 11 000 десантчици и специални части, които сега осигуряват изпълнението на специалните операции на земята и във въздуха. Също така инструктори от НАТО и въоръжените сили на САЩ подготвят полицейски подразделения за бързо реагиране в Кабул и в други градове в страната. Най-големият контингент на американското присъствие се състои от специални инструктори, разпръснати из 52-та региона на страната за осигуряване на операцията за поддръжка на стабилността по места и обучение на местните селски жители за служба в полицията, която вече наброява 16 000 служители и е подчинена на министъра на вътрешните работи на Афганистан.
Разбира се, както и прекият подход, непреките операции също носят в себе си известна доза риск, както го демонстрира последната вълна от «инсайдерски атаки» (вътрешни атаки б. пр.) срещу американските военнослужещи и инструктори, които се предприемаха от агенти на талибаните или от техни симпатизанти, внедрили се в афганистанските въоръжени сили. Въпреки, че военните инструктори не бяха пряка мишена на тези атаки, командващият на американските сили със специално назначение в Афганистан през септември 2012 година прекрати обучението на афганистански новобранци, за да бъдат те още по-старателно проверени за избягване на нови потенциални заплахи за сигурността. Подобни мерки за повишено внимание свидетелстват за особената важност на взаимното доверие и говорят за това, че американските инструктори ще останат да живеят и работят рамо до рамо със своите афганистански колеги и след извеждането на американския контингент през 2014 година.
ДВЕ ИСТОРИИ НА УСПЕХА
Дългосрочните отношения, достигнати благодарение на непрекия подход, са проводници на разбиране и влияние. Те са основа на партньорските мисии, чрез които Съединените Щати могат да помагат на други страни да решат своите проблеми и да подпомагат за повишаването на сигурността в стратегически важни региони. В някои случаи партньорството прераства в съюзи, когато другите страни заявяват готовност да способстват американските мисии за сигурност в други ъгълчета на планетата. Но такива резултати се постигат само след няколко години на напрегната работа и успехът често е непълен. Интересите на други страни рядко съвпадат напълно с интересите на Съединените Щати. Освен това, тези страни често са проблемни по подразбиране, те постоянно се намират под заплахата да попаднат под влияние на некомпетентни правителства и недобросъвестни сили за осигуряване на безопасността. Още повече, изборът в полза на развитието на програмите за партньорство сега представлява единственият реалистичен курс за политиката за сигурност на САЩ, намиращ се между правенето на нищо и едностранното грубо военно вмешателство.
Две от най-успешните скорошни американски мисии с особено партньорство бяха тези в Колумбия и Филипините. И в двата случая, в течение на десет години и с помощта на доста скромни инвестиции на няколко стотин американски специнструктори успяха да изградят ефективни системи за сигурност и да укрепят собствените си сили за сигурност в тези страни. Това подобри тяхната защитеност пред заплахите от страна на бунтовници, терористи, престъпници и въоръжени сепаратисти, прикривайки с това стратегическите интереси на САЩ и стабилизирайки обстановката в регионите.
В значителна степен благодарение на помощта на американските сили за специални операции, осигуряващи изпълнението на «План Колумбия», иницииран от президента на САЩ Бил Клинтън през 1998 година, въоръжените сили и полицията на Колумбия победиха наркокартелите на FARC (Революционни въоръжени сили на Колумбия), които съвсем до неотдавна контролираха значителна част от територията на страната. В обсадената от метежниците и изпитваща постоянни правителствени кризи Колумбия, Съединените Щати в продължение на много години се съсредоточаваха изключително в борбата с наркотърговията. В съответствие с «План Колумбия», който струваше на американските данъкоплатци 7,5 млрд. долара, Държавният департамент на САЩ и Агенцията на САЩ за международно развитие (USAID) разработиха програма за помощ за обезпечаване на сигурността, по което време американските специални сили помогнаха да се организира и обучи голямо и боеспособно колумбийско подразделение за специални операции и висококласен специален отряд на полицията.
През 2008 година, след продължителна спасителна операция, местните специални сили спасиха трима американски предприемачи, които бяха взети за заложници от партизаните на FARC в южната част на страната. Разбира се, технологиите и обучението, предоставени от САЩ, помогнаха много за това, но колумбийците са направили всичко сами, разработвайки и провеждайки една сложна операция, по време на която заложниците бяха спасени. Този пример е убедителна демонстрация за това, че специалните подразделения на Колумбия са готови за ефективни действия по всяко време и се намират в състояние на висока бойна готовност.
Днешната Колумбия рязко се отличава от тази, за която сме свикнали да слушаме: нивото на насилие тръгна надолу, производството на кокаин спадна на 72% в сравнение с 2001 година, партизаните се отказаха от практиката да отвличат хора и освободиха заложниците и започнаха мирни преговори с правителството. Въпреки някои не смирили се военизирани въстанически групи. които продължават да имат влияние в някои части на страната, болшинството от тях са разформирани. Разбира се, колумбийските военни понякога нарушават правата човека, като цяло са станали много по-професионални, в сравнение с времената преди получаването на помощ от САЩ. Впрочем, сега, когато наркотиците и организираната престъпност заливат Централна Америка, колумбийските сили за сигурност вече сами помагат в обучението на полицията във всяка от страните на Централна Америка (с изключение на Никарагуа) и в Мексико. Колумбийските специални сили се явяват ценен мултипликатор за силите на реда, доколкото те говорят на езика в региона и разбират културните особености на тези места, което в голямата си част не е достъпно за американските военни. Тези колумбийци са част от разширяващата се международна мрежа за обучение по американската методика на силите за специално реагиране, където влизат също и подразделения от страните от Близкия Изток и Източна Европа, чиито членове сега участват в операциите в Афганистан, Ирак и в други страни наравно с традиционните американски партньори от Западна Европа, Австралия и Нова Зеландия.
Между другото, започвайки от 2001 година, американските специални сили започнаха обучение и обмен на разузнавателни данни с филипинските военни за борба с джихадистките екстремисти в южната част на страната. След провеждане на обширна рекогносцировка на местните условия и действащите лица, специалните подразделения на САЩ протегнаха ръка за помощ на мюсюлманското население на архипелага Сулу, предоставяйки услуги по здравеопазване, строежа на кладенци и пътища. Те също са изградили добри отношения и обучили най-надеждните местни филипински подразделения, които поеха инициативата за провеждане на собствени бойни задачи. Особената чувствителност на Филипините по въпроса за своя държавен суверенитет съдейства за това, че специалните подразделения на САЩ се въздържаха от участие в каквито и да било бойни действия, но им беше разрешено да съдействат в областта на разузнаването, да консултират и оказват материално-техническа поддръжка.
Един от най-значителните успехи на американо-филипинското партньорство стана спасяването през 2002 година на група заложници, в това число и един американски мисионер, отвлечен една година преди това от членовете на филипинската ислямска терористична организация «Абу Сайяф», свързана с «Ал Кайда». По думите на един от американските военни, участвал в спасителната операция, анализатор от САЩ е измислил гениална схема, базирана на филипински разузнавателни източници и на американска технология, за да открият убежището на «Абу Сайяф», където са били държани заложниците. Агентите на филипинските специални служби, работещи под прикритие като търговци на пазара в град Замбоанга, убедили мъжът, който е бил заподозрян в това, че е куриер на терористите, да купи горещо пиле на грил: американските и филипинските специални сили предположили, че куриерът възнамерява незабавно да се върне в убежището с купените продукти.

Топлинните сензори, поставени на американски разузнавателен «безпилотник», при прелитането му над топлинната следа, оставена от куриера, помогнали да проследят куриера, който се насочил към северната част на града към пристанището и натоварил покупките на лодка. Наблюдението с БПЛА се водело след това за лодката, до тогава, докато е била разтоварена на място, което, както правилно предположили американските оператори, е било убежището на терористите. В хода на последвалата след това спасителна специална операция филипинската войска освобождава заложниците, въпреки че двама от тях са убити.
Един от похитителите, лидерът на «Абу Сайяф», известен под името Абу Сабая, успял да избяга с катер. Филипинските военни, поддържани от два американски катера с «морски тюлени» на борда, с помощта на «безпилотник» успяват да догонят Абу Сабая и да го убият при нападението срещу неговия катер. Ако Абу Сабая беше убит от американските военни, то това по-скоро би предизвикало анти-американски вълнения сред филипинците, много от които до сега негодуват по повод американската окупация на тяхната страна преди едно столетие. Доколкото терористът е бил убит именно от филипинските военни, то никой не видя нищо лошо в това. Защото в същност, ключът към продължаването на успешното партньорство, наброяващо вече няколко десетилетия, е това, че САЩ неотклонно съблюдават държавния суверенитет на страната и филипинските закони, регулиращи военното сътрудничество, които забраняват всякакво участие на американските военни в бойни действия на територията на страната. «Ние изградихме доверителни отношения и успешно ги поддържаме», — каза вече преминалият в резерва офицер от ВВС на САЩ генерал-лейтенант Доналд Вурстър, който тогава е оглавявал от американска страна тази спасителна специална операция. Вурстър охотно признава, че Филипините продължават успешно да се борят с религиозния и етническия сепаратизъм, метежите и корупцията, но той е убеден, че решаващото за окончателния успех се явява най-важното постижение: «Сега тук няма представителство на «Ал Кайда». Ние го унищожихме».
Американо-филипинското партньорство може да доведе до задълбочаване на сътрудничеството по въпросите на сигурността между двете страни. По време на визита си в Манила министърът на отбраната на САЩ Леон Панета през лятото на 2011 година правителството на Филипините изрази заинтересованост от разширяването на сътрудничеството в сферата на гарантиране на сигурността, тъй като САЩ пренасочват вниманието си към Азия. Това е важен момент в отношенията между двете страни, особено като се има предвид, че само преди 20 години Съединените Щати изведоха две големи военни бази от Филипините в резултат на разразилите се там анти-американски протести.
ДА ПОМАГАМЕ ИЛИ ДА НЕ ПОМАГАМЕ?
Отчитайки неизбежните недоразумения, възникващи между страни-партньори, а също и рисковете за възникване на граждански войни и възможните сектантски, идеологически или племенни конфликти, а също така и високата цена на възможните негативни последствия за американската вътрешна политика, Съединените Щати са длъжни постоянно да следят за това, дали съответстват специфичните партньорски отношения с едни или други съюзници по осигуряването на защитата на американските интереси, или им нанасят вреда. При изграждането на взаимоотношенията с нашите партньори американските специални подразделения не трябва да се превръщат в съучастници в злоупотреби или в местната политика. От началото на афганистанската война нашите специални подразделения сътрудничат с редица местни полеви командири, известни със своята жестокост и неуправляемост. Тези отношения, вероятно са били оправдани от настоятелната необходимост за сваляне на режима на талибаните и изкореняване на влиянието на «Ал Кайда», но този път може да стане хлъзгава пътечка, както някои наши специални служби си признаха, че отношенията, които те са поддържали с някои от полевите командири са се оказали в крайна сметка контрапродуктивни.

Бъдещите американски военни специални операции

Йемен се превърна в един от центровете на активност на терористичните мрежи, враждебни на САЩ
Примерът с Йемен е много поучителен в това отношение. Въпреки, че информацията за Йемен често се появява в контекста на нанасяните от ВВС на САЩ авиационни удари по лидерите на «Ал Кайда», избрали тази страна за своя крепост на Арабския полуостров, от 2005 година американските специални служби също са обучавали, консултирали и оказвали помощ на йеменската президентска гвардия, на специалните подразделения на МВР и на Републиканската гвардия. Тези сили се оглавяваха от родственици на президента Али Абдала Салех и в продължение на тридесет години бяха опора на режима, жестоко подавящ всяко инакомислие в страната и който падна едва по време на събитията от «Арабската пролет». Диктаторът Салех, въпреки, че напусна поста си през февруари 2012 година, предаде властта на своя вице-президент, а две специални подразделения, обучени на времето от инструктори от САЩ, все още остават под командването на негови роднини.
Кланово-племенната и религиозната вражда, сепаратистките и други неблагонадеждни движения превръщат Йемен в много опасно място, където Съединените Щати рискуват да компрометират себе си чрез лошото поведение на своите съюзници. В тази ситуация контролът от Конгреса, независимите експертни оценки, а също и ограниченията, налагани, например, от така нареченият «закон Лехи», който забранява на американските военни да обучават или помагат на всяко чуждестранно военизирано подразделение, подозирано в нарушаване на правата на човека и с тези си действия се явяват лост за въздействие, който позволява да се намали риска. Образно казано, тези мерки са като пръчка, на която е окачен морковът на американската помощ, но понякога правилното решение е да се използва самата пръчка за възпитателни цели.
В рамките на кампанията за оказване на натиск върху Салех Вашингтон временно преустанови американската консултационна помощ на Йемен. Но доколкото «Ал Кайда» на Арабския полуостров директно заплашва Съединените Щати и тази заплаха с течение на времето се увеличава, имайки предвид формирането на бойни групи в Сомалия, която е отделена от Йемен само от тесният Аденски залив, да се победи «Ал Кайда» е възможно само чрез усилване на поддръжката на йеменския управляващ режим. Въпреки, че САЩ, както и преди, подтикват приемника на Салех в посока на реформите, за сега не е съвсем ясно, дали се е удало на Съединените Щати на напипат правилното съчетание между средствата за подкрепа и оказване на натиск. Въпреки това, игнорирането на такава стратегически важна страна като Йемен е вероятно още по-рисковано, отколкото да се взаимодейства с нея.
ДА СЕ ЗАКРЕПИМ ЗА ДЪЛГО
За успешното партньорство в Афганистан, Йемен и други страни, а също за постигане на положителни резултати в долгосрочена перспектива, е необходимо да се осъществят четири съществени изменения в планирането, финансирането и изпълнението на специалните операции. Тези изменения ще позволят на силите за специални операции да действат по-ефективно в комплекс с другите силови ведомства на САЩ, в това число и с обикновените въоръжени сили, провеждайки добре обмислени кампании, които са с продължителност не дни, а годни и ще способстват достигането на устойчив положителен ефект.
Първо – силите за специални операции трябва да създадат стандартни процедури, които ще се базират на успешния опит от провеждането на операциите в Колумбия и Филипините. Военните началници трябва също така точно да представят това виждане и този опит пред тези членове на правителството на САЩ, които ще вземат окончателните решения за бъдещите операции.
Второ – Конгресът и Пентагонът трябва да прекратят практиката да финансират специалните операции на части.
По настоящем специалните операции се финансират за сметка на много различни фондове, чиито бюджети приключват и се преразглеждат всяка година. По тази причина основната част от финансирането се ограничава от точно определени цели и може да се използва само от едни или други родове войски, което усложнява планирането и провеждането на комплексни кампании. За по-широки мисии за стабилизация е необходимо да се използват отделни източници на финансиране, но те често изискват утвърждаване на нивото на държавния департамент, което понякога отнема години. На силите за специални операции им е необходим един по-бърз и по-опростен бюджетен процес. Надзорът от държавния департамент има решаващо значение, но в настоящото време той е прекалено бавен поради сложната процедура в правителството на САЩ за утвърждаване на програмите за намеса в чужди страни.
Трето – военните са длъжни да подобрят методите си на планиране, координация и провеждане на дългосрочни специални операции съвместно с други правителствени учреждения.
В момента това влиза в кръга от задължения на Командването за специални операции на САЩ (КСО на САЩ), което, както се предполага, провежда специалните операции на един или друг регионален театър на бойните действия и консултират регионалните бойни командвания относно това, от какви именно сили те могат да се възползват в даден регион. Но за разлика от добре оборудваните щабове на «ловците на хора», за които беше споменато в началото на статията, КСО е окомплектовано зле и не разполага с необходимите ресурси. «КСО – това е място, където на кариерата на офицерите от специалните служби може да се постави кръст», – ми каза един от високопоставените офицери от специалните операции в личен разговор. Но осигуряването на точно разбиране от регионалните командвания на бойните задачи и това, на какви ресурси те могат да разчитат във всеки конкретен случай за максимално ефективно въздействие, е много важна работа. По този начин, вместо да продължаваме да бъдем утайник, в КСО трябва да идват само най-добрите от най-добрите и то трябва да стане централен възел за вземане на решения и координация за специалистите по места.
И накрая – четвърто – хората от специалните служби трябва да прилагат по-съгласувани усилия за получаване на поддръжка от междуведомствените групи в посолствата на САЩ по целия свят и от централните органи за национална безопасност. Дипломатическите, аналитичните, инженерните и право-охранителните агенции често играят решаваща роля в специалните операции; в онова време посланиците на САЩ в Колумбия и Филипините, например, се оказаха влиятелни защитници на провеждането на специални операции в тези страни. Но поради отсъствието на контакти с тези учреждения от страна на ръководството на специалните операции, подобна практика продължава да остава по-скоро неочаквано изключение, отколкото правило.
НОВО РЪКОВОДСТВО
Вероятността американските военни все пак да направят тези важни стъпки, зависи в голяма степен от един човек – от адмирал Уилям Макрейвън, сегашният началник на Командването за специални операции на САЩ. Макрейвън оглави КСО през лятото на 2011 година, веднага след приключването на знаменития рейд, в който беше убит Осама бен Ладен. Един офицер, оглавяващ специална оперативна група от 2008 до 2011 година, сега се намира върха на своята популярност и има огромен авторитет в администрацията на Обама благодарение на своя талант за детайлно планиране и невъзмутим стил на ръководство. На основата на това, той внесе редица предложения за реформиране на провеждането на специалните операции. Идеите на Макрейвъна са смели и оригинали, но ако бъдат реализирани, то тогава прекалено много пълномощия и власт ще се концентрират в КСО, което, както и се очакваше, не среща горещо одобрение в другите части на армията.
Пакетът предложения на Макрейвън предизвика ожесточени дебати в Пентагон и в регионалните командвания, а някои чиновници от армията се опасяват че може да се окажат ненужни в неговите планове за провеждане на специалните операции. Един от източниците за спорове е предложението на Макрейвън за подчиняване на териториалните командвания за специални операции на централното КСО. Той увери регионалните бойни командири, че те ще запазят оперативния контрол над мисиите, но, обаче, много от тях не си промениха мнението.
Макрейвън също предложи да се разшири оперативната компетенция на КСО на САЩ, като му се предоставят глобални пълномощия за преместване на сили по целия свят със съгласието на регионалните бойни командири. (В случай на техен отказ решението ще бъде взето от Пентагона.) Едно такова изменение ще предостави на КСО значително повече оперативни пълномощия, в сравнение с тези, които то има сега, още повече, че законът, който описва правата и задълженията на КСО, дава ясно да се разбере, че командването получава оперативни пълномощия само в случай на преки указания от президента или министъра на отбраната.
Представяйки тези предложения, Макрейвън среща един контра аргумент, който се използва често, но безуспешно след събитията от 11 септември: в случай на приемане на неговите инициативи, КСО единствено ще носи пълната отговорност за специалните операции срещу заплахи, излизащи извън границите на регионалните командвания. Превръщането на КСО на САЩ в глобално бойно командване ще създава постоянни търкания с регионалните командвания. И на практика скоро стана очевидно, че Макрейвън е надценил своето влияние и, което е важно, с това позволява предложенията му да се интерпретират в термините за узурпация на властта.
Но през пролетта и лятото на 2012 година Макрейвън няколко пъти е ходил на консултации с регионалните командвания и във Вашингтон за достигане на предварителен компромис. По думите на официалните лица, участвали в тези преговори, те са се съгласили да подпишат меморандум, който гарантира, че оперативния контрол в регионалните специални операции ще остане в ръцете на регионалните командвания, както Макрейвън и обещал. Той обаче от своя страна се съгласил с модифицираната версия на своето първоначално предложение, където вместо да се направи от КСО глобално бойно командване, то да бъде трансформирано във «функционално командвани с глобална отговорност». Но остава неясно, по какъв начин Макрейвън ще осигури за КСО на САЩ възможност за развръщане на сили по целия свят.
В защита на Макрейвън трябва да кажем, че КСО все пак трябва да има право на глас относно това, как и къде са задействани силите за специални операции. Защото най-срочни реформи са тези, които способстват по-добрата интеграция между различните елементи от армията на САЩ, а също и между военните и гражданските специалисти и организации. Независимо от първите му грешки, Макрейвън обърна щаба на КСО на САЩ с лице към една по-активна поддръжка на регионалните командвания за специални операции с косвени методи. Той планира да укрепи регионалните командвания изпращайки там на служба над 300 от своите служители. Макрейвън, разбира се, разбира важността на регионалните командвания, изхождайки от собствения си опит: той самият е оглавявал регионалното командване в Европа от 2006 до 2008 година.
През май 2012 година, по време на своята първа прес-конференция след назначаването му на длъжността ръководител на КСО на САЩ, Макрейвън обясни, че предлаганите от него промени са насочени към осигуряване на регионалните командвания с «най-добрите специални възможности». Но, добави той, техните командващи «по правило са съсредоточени към своите региони. Не изключително, но като правило, преди всичко са съсредоточени към своите региони».
Остава само да почакаме, за да узнаем, дали ще повярват колегите на Макрейвън от регионалните командвания в това, че началникът на КСО на САЩ се опитва да им помогне, а не само да разшири своите пълномощия. Създаването на култура на сътрудничество в рамките на американската военна машина, която по своята природа е много йерархизирано учреждение, е трудна задача. Макрейвън, струва ми се, вече го призна. По думите на един от неговите сътрудници, Макрейвън след назначаването си раздал на своите подчинени списък с книги за задължително прочитане и под първи номер там била книгата на гуруто на мениджмънта Стивън Кови «Скоростта на доверието». Макрейвън, навярно мисли, че именно доверието е това, което ще позволи да се преодолеят бариерите на «скоростта на войната» на Маккристъл и ще позволи на специалните операции напълно да реализират своя потенциал.

Posted on 27.12.2012, in Международна политика and tagged , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: