Анатомия на разпадането


Беловежкото споразумениеКъм годишнината от подписването на Беловежките споразумения

В началото на декември 2006 г. президентът на Беларус Александър Лукашенко покани редица руски политици да посетят републиката и да вземат  участие в мероприятията във връзка с 15-а годишнина от Беловежките споразумения. Настаниха ни в ловната хижа „Вискули“ на територията на държавната  резиденция в Беловежката гора, където на 8 декември 1991 година бяха подписани печално знаменитите споразумения за прекратяване на съществуването на СССР и образуването на ОНД. Аз за първи път видях с очите си онова място, където беше извършен актът на политическото предателства, довело до най-голямата геополитическа катастрофа на XX век.

Мен винаги ме е интересувал въпроса: „А защо това се случи именно там, а не на друго място?“ Нали всъщност „Вискули“ е ловна хижа, предназначена за ловните утехи на ръководителите на Съветския съюз, но в никой случай не и  място за провеждане на важни държавни мероприятия, там за това нямаше никаква инфраструктура. Между другото да спомена, поразиха ме доста скромните условия, в които са живели членовете на Политбюро, пристигащи в Беловежката гора на лов. В типов триетажно тухлено здание има всичко около двайсет стаи, които по съвременните норми в най-добрия случай може да стигнат до три звезди.

Обслужващият персонал на хотела, мнозина от които работеха там още от съветските времена, охотно споделяха с нас спомените си, в тома число и в какви условия се е осъществил Беловежкия сговор. Оказва се, че   Елцин, Кравчук и Шушкевич довели със себе си във Вискули няколко десетки свои помощници, експерти, юристи и т.н. И един от главните проблеми бил, нямало къде да ги настанят. И затова в едноместните стаи настанили по 5-6души, а в двуместните по 10, и мнозина били принудени да спят на пода. Нямало къде да се печатат документите, да се провеждат съвещания и преговори.

Така че защо именно във Вискули? И аз получих отговор на моя въпрос, когато един от сегашните ръководител на охраната на държавната резиденция „Вискули“, който я охранявал още като лейтенант през декември 1991 година ни разказа, че Беловежката гора била избрана по един-единствен критерий – до ловната хижа, буквално на няколко километра се намирала държавната граница на СССР. Подписалите сговора са имали план за бягство, в това число пешком през гората в Полша, в случай, че  Горбачов предприеме опит да арестува заговорниците. Освен това се оказало, че веднага щом ръководителите на КГБ на Белоруската ССР станало известно за намерението на Елцин, Кравчук и Шушкевич да подпишат съглашение, ликвидиращо СССР, за това незабавно било доложено в Москва, в това число и на Горбачов. Към Вискули бил придвижен спецназа на  КГБ на Белорусия, който обкръжил гората в района на ловната резиденция и очаквал заповед за арест на ликвидаторите на СССР. В отговор от Москва било заповядано да стоят на позициите и да чакат команда. Но команда така и не дошла…

И на 8 декември 1991 година във Вискули висши длъжностни лица и ръководители на правителствата на трите съюзни републики Борис Елцин и Генадий Бурбулис (РСФСР), Станислав Шушкевич и Вячеслав Кебич (БССР), Леонид Кравчук и Витолд Фокин (УССР) подписали това престъпно споразумение. Трябва да се отбележи,  че във Вискули бил поканен и току-що избрания  президент на Казахстан Н. Назърбаев, но той решил да не рискува и да погледа отстрана как ще свърши всичко това. И затова не отлетял за Белорусия, като се позовал на неподходящо за полети време.

Останалите съюзни републики просто бяха поставени пред този факт. Дори с това Беловежките споразумения са незаконни от момента на тяхното подписване, тъй като три съюзни републики не можеха да решават въпроси, засягащи правата и интересите на другите съюзни републики. Именно такъв извод направи Комитетът за конституционен контрол на СССР в своя декларация от 11 декември 1991 година. Но Елцин и неговите съучастници плюха на Конституцията на СССР и на Конституцията на РСФСР. Те упорито вървяха към своята цел – унищожаването на Съветския съюз.

Възниква въпросът: „Защо?“. През изминалите години аз не веднъж съм се срещал и съм говорил с участници в онези събития, включително от най-близкото обкръжение на Елцин, четох документи от онези години и мога да опиша моето разбиране за станалото. Според мен, главната причина за разпадането на Съветския съюз стана противопоставянето между двата центъра на власт в Москва – съюзния начело с Горбачов и руския начело с Б. Елцин. Именно РСФСР, а по-точно нейното ръководство начело с Б.Елцин стана главния инициатор за разпадането на Съветския съюз. Приемането на Декларацията за държавния суверенитет на РСФСР от 12 юни 1990 година отвори пътя за така наречения „парад на суверенитетите“ на съюзните републики, когато за половин година 10 от тях провъзгласиха своя суверенитет. А нали до този ден повечето от тях се въздържаха от това.

Да, до 12 юни 1990 година пет съюзни републики (Естония, Литва, Латвия, Азербайджан и Грузия) вече бяха провъзгласили своя суверенитет. Това беше опасно за страната, но не смъртоносно. Най-главното беше, че РСФСР, Украйна, Белорусия и Казахстан до тогава оставаха съюзни републики в състава на Съветския съюз и признаваха върховенството на Конституцията на СССР и съюзните закони. Но приемането от тези „системообразуващи републики“ на техни декларации за държавен суверенитет и провъзгласяване на приоритета на републиканското законодателство над съюзното де-факто означаваше ликвидиране на Съветския съюз като единна федеративна държава. Оставаше само това „де-факто“ да се превърне в „де-юре“.

Елцин и неговото обкръжение последователно се стремяха да унищожат съюзния център и да завладеят властта, за да се преместят в Кремъл. Да, те прекрасно разбираха, че това означава  унищожаване на Съветския съюз, но смятаха, че съюзните републики няма как да се измъкнат от Русия. Нека се порадват на свободата, след това все едно ще допълзят на колене в Москва и тогава ще може да се строи нов Съюз, но вече само върху условията на Русия, т.е. на Елцин.

Трябва да се отбележи, че в него момент повечето руски депутати го поддържаха повече или по-малко. Като си спомням онези дни, мога да отбележа, че отношенията между депутатите в двата висши органа на властта – съюзния и руския, бяха доста студени. При срещи с тях усещах у тях определен комплекс за непълноценност, те се чувстваха „депутати второ качество“, тъй като в Кремъл заседаваха съюзните „депутати първо качество“, а те бяха принудени да се „свират“  Белия дом на Краснопресненска крайбрежна. И някъде дълбоко в душата си мнозина от тях не бяха съгласни с това и бяха готови „да изселят“ съюзните депутати от Кремъл. А за това трябваше само да подкрепят  Елцин.

При това Елцин изпитваше люта ненавист към Горбачов и искаше да му отмъсти за униженията, които той понесе през ноември 1988, когато беше позорно снет от длъжността първи секретар на Московския градски комитет на  КПСС и изпратен от Горбачов на почетно заточение на длъжност първи заместник председател на Госстрой на СССР. И той действително му отмъсти. Но при това „отмъсти“ на почти 300 милиона граждани на Съветския съюз…

Още на 12 декември 1991 година Б. Елцин срочно внесе Беловежките споразумения за ратифициране от Върховния съвет на РСФСР. Необходимо е да се отбележи, че тези споразумения засягаха държавното устройство на РСФСР и изискваха внасянето на изменения в Конституцията на РСФСР, а съгласно действащата в онзи момент Конституция на РСФСР такива изменения можеше да внесе само Конгрес на народните депутати на РСФСР. Затова за ратифицирането на Беловежките споразумения се изискваше свикване на извънреден конгрес, но Б. Елцин реши да плюе на Конституцията на РСФСР и да мине само с Върховния съвет. За това активно му помагаше  председателят на Върховния съвет на РСФСР Р. Хасбулатов. Макар формално от 8 декември  Съветският съюз да беше ликвидиран и аз, като народен депутат на СССР, трябваше да съм загубил пълномощията си, въпреки това, аз отидох в Белия дом и за мое учудване ме пуснаха безпрепятствено в залата за заседания на Върховния съвет на РСФСР. Няколко пъти се обърнах към Р. Хасбулатов с молба да ми дадат думата като на народен депутат на СССР, още повече, че възможността за изказвания на депутати на СССР беше предвидена в регламента на Върховния съвет на РСФСР, но ми беше отказано. Аз бях единствения депутат на СССР, присъстващ в залата за заседания и ми беше болно да наблюдавам как депутатите, главно руснаци, гласуват за унищожаването на своята хилядолетна държава – Велика Русия.

Хасбулатов ловко управляваше Върховния съвет, като не допусна за сериозно обсъждане да се дават по 10 минути. Р. Хасбулатов предложи да се съкрати времето за изказвания на 5 минути. Обсъжда се най-важния въпрос, който засяга съдбата на огромна страна и 300 милиона нейни граждани, а Р. Хасбулатов бърза колкото може по-бързо да я закрие.

В резултат против беловежките споразумения от 250 членове на Върховния съвет на РСФСР „против“ гласуваха само шест души. Ето тези:  Сергей Бабурин, Николай Павлов, Владимир Исаков, Иля Константинов, Сергей Полозков, Павел Лисов.

Порази ме още нещо – когато на електронното табло се появиха резултатите от гласуването, в залата за заседания се раздадоха бурни продължителни аплодисменти и депутатите станаха, като устроиха овация на своето решение.

На 25 декември 1991 годна Горбачов обяви за отказа си от пълномощията на държавен глава и предаде „ядреното куфарче“ на  Б. Елцин.

В този ден аз бях в Кремъл за последен път. Охранителят на входа при Спаската кула ме предупреди, че от утре моето депутатско удостоверение вече не е в сила. Я отидох в Кремъл само с една цел – трябваше ми факс, за да разпратя до различните редакции на СМИ декларация на депутатската група „Съюз“ по повод ликвидирането на Съветския съюз. Трябва честно да си призная, че веднага след поражението на ГКЧП през август 1991 година депутатската група „Съюз“, а това беше най-голямата депутатска група в Конгреса на народните депутати на СССР, се разпадна, повечето депутати просто се уплашиха, страхуваха се да обявят своята позиция и не вземаха участие в никакви политически акции и мероприятия, още повече насочени против Елцин и Горбачов.

В тези дни моето положение беше доста сложно. В Латвия срещу мен беше повдигнато углавно дело по обвинение в измяна на Родината и антиконституционна дейност против независимата Латвийска Република. В Москва обкръжението на Елцин искаше да бъда арестуван, обвинявайки ме в подкрепа на ГКЧП и за многобройни призиви за въвеждане в страната на извънредно положение. От ареста ме спаси Генералният прокурор на СССР Николай Семьонович Трубин. Той не санкционира арестуването ми и не се уплаши да заяви на Елцин, че Алкснис не е извършил нищо противозаконно, когато е изказал от трибуната на Върховния съвет на СССР мнение по повод на обстановката в страната и своето виждане за излизане от нея.

В онези дни след август ние, народните депутати на СССР, които не се предадоха и не се уплашиха, се брояхме буквално на пръсти. Евгений Коган от Талин, Николай Петрушенко от Семипалатинск, Сажи Умалатова от Грозни, Леонид Сухов от Харков…

Аз продължавах да изпълнявам задълженията на координатор на депутатската група „Съюз“, макар че всъщност групата беше прекратила съществуването си. Независимо от информационната блокада, понякога успявах да пробия в СМИ и да помествам наши материали от името на групата „Съюз“.

На 17 декември 1991 година в Кремъл се състоя последното заседание на Върховния съвет на СССР. По-точно не заседание, а събрание, тъй като повечето депутати от бившите съюзни републики вече се бяха разотишли по своите републики и нямаше кворум. Аз говори на това събрание, съобщих на присъстващите депутати моето виждане за ставащото и дадох оценка на страхливата и предателска позиция на народните депутати на СССР. В заключение на това събрание нашата малка група се насочи към масата на президиума и се опитахме да вземем със себе си държавния флаг на СССР, който стоеше зад президиума. Пътят ни беше преграден от охраната, работата едва не стигна до ръкопашна схватка и нас ни изведоха от залата за заседания.

За мен беше крайно важно в последния ден на официалното съществуване на Съветския съюз да се оповести позицията на групата „Съюз“ по повод разрушаването на  Съветския съюз. Един от сътрудниците на апарата на Върховния съвет на СССР не се уплаши да ми предостави факс в своя кабинет и аз цял ден се занимавах с изпращането на декларацията на групата „Съюз“ в редакциите на СМИ както на бившия Съюз, така на световните. Ето тази декларация:

„ДЕКЛАРАЦИЯ НА ДЕПУТАТСКАТА ГРУПА „СЪЮЗ“

Трагедията, за която неведнъж предупреждаваше народа депутатската група „Съюз“, стана. Сепаративните решения, изработени в Брест и в Алма Ата зад гърба на народите на нашата държава, многократно превъзхождат по своя позор Бресткия мир от 1918 година. Но ако онзи мир ни беше наложен от чужди поробители, то сегашният сговор стана плод на безпринципните  амбиции на новопоявили се феодални князе, които разкъсват на части нашата велика държава.

Депутатската група „Съюз“ квалифицира ставащото като държавен преврат, с насилствено отстраняване на законно избраната власт.

Бързото, без всякакво реално обсъждане подпечатване на резултатите от този сговор от Върховните съвети на републиките не може да  придаде никаква правна сила на този акт на национално предателство и позор. Потъпкването на волята на народите на нашата страна, изразена на референдума от 18 март 1991 г., стана не само резултат от национално-сепаратистките стремежи на  ръководителите на републиките, но и закономерен резултат от антинационалната и антинародната политика на „перестроечните“ управници на СССР, насочена към разрушаване и ликвидиране на нашата държава. Тези управници и преди всичко главният виновник за постигналата страната катастрофа, бившият президент на унищожената държава  М. Горбачов, който се е клел в Конституцията на СССР да пази единството на Съюза, а на практика престъпи тази клетва, трябва да бъдат заклеймени с всенародно презрение и позор наред с непосредствените участници в този подъл заговор.

Особена отговорност за станалото лежи върху народните депутати на СССР, които поради своята безпринципност се оказаха недостойни за доверието на народа, който ги избра във висшия орган на властта в Съюза на ССР. Страхливостта, показана от повечето народни депутати на СССР, особено през последните месеци, като неизмиваем позор пада върху „народните избраници“, за които личното благополучие се оказа по-скъпо от съдбата на великата държава.

В тези дни на най-дълбока национална трагедия и предателство ние смятаме за необходимо да предупредим народите на нашата страна и цялата световна общност за онези неизброими бедствия, които ще бъдат неизбежно следствие от разрушаването на Съюза на ССР.

Руши се целият световен ред, създал се в резултат от втората световна война, и световната общност от следвоенен период встъпва в предвоенен. Онези катаклизми, които още предстои да преживеят народите в Америка и Африка, Европа и Азия, ще станат неизбежно следствие от процесите на разпадане на ядрената свръхдържава. Независимо от всички уверения за надежден контрол на нашия ядрен потенциал в условията на нарастващ хаос и анархия в страната и във Въоръжените сили,  в близките месеци е напълно възможна загубата на този контрол. Той може да се окаже в ръцете на безотговорни и екстремистки елементи, които вече неведнъж са демонстрирали степента на своята чудовищна безотговорност.

Независимо от всички красиви обещания на републиканските феодални князе за икономическо процъфтяване на народите в независимите държави от бившия Съюз в близко бъдеще, нас ни очаква неминуема икономическа катастрофа. Във всички републики трескаво се възпроизвежда същата онази административно-командна система на управление, под флага на борбата  с която дойдоха на власт новите вождове, диктатът на съюзния център се сменя с републикански диктат, който демонстрира чудовищна некомпетентност и неспособност да управлява икономиката. За трудовите колективи, предприемачите и обикновените хора няма никаква принципна разлика между бюрократа от съюзното министерство и чиновника, който говори на грузински или украински. Призовавайки на думи към запазването на единно икономическо пространство, републиканските лидери със своите политически амбиции и съответните решения правят всичко, за да унищожат това пространство. Руши се общата икономика, хиляди заводи са на ръба на спирането, десетки милиони хора са заплашени от безработица. На хоризонта има заплаха от глад…

В повечето републики се създават етнократични тоталитарни режими, които зад гръмките думи за демокрация и права на човека безсрамно потъпкват: и демокрацията, и правата на човека. Днес гърмят изстрели в Тбилиси и Дубосари, Степанакерт и Цхинвал. Днес лишават хората от главното човешко право – правото на  живот. И всичко това под флага на борбата за демокрация и свобода. Един от основните резултати от перестройката са хилядите убити хора, десетки хиляди осакатени в кървави сражения на гражданската война, която все по-ярко се разгаря на територията на страната. Колко милиона души трябва да бъдат избити в тази война, колко десетки милиони да се превърнат в бежанци, за да се осъзнае жизнената  необходимост от единна федеративна държава?

Списъкът на страшните последствия, до които ще ни доведат сегашните републикански лидери, може да бъде продължен до безкрайност.

Реклами

Posted on 15.12.2012, in Международна политика and tagged , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: