Битката за „Южен поток“


Газпром БЕХНа 15 ноември шефовете на „Газпром“ Алексей Милер и на Българския енергиен холдинг Михаил Андонов подписаха протокола за окончателното инвестиционо решение за газопровода „Южен поток“. Това стана в сградата на Министерски съвет в София, в присъствието на премиера Бойко Борисов и министъра на икономиката Делян Добрев. Както е известно, работата по включването на страната ни към „Южен поток“ стартира в началото на 2008, когато България и Русия подписаха първото си конкретно споразумение по проекта.

Руската роля в гарантирането на българската енергийна сигурност трудно може да се пренебрегне, имайки предвид, че Газпром все още единствения износител на природен газ за България и контролира около 3/4 от националната газоразпределителна мрежа (чрез Овергаз и Газпром експорт). Освен това, страната ни е най-важната транзитна територия на Балканите, откъдето руският газ се доставя в някои от съседите ни.

Въпреки това, подписаното на 15 ноември споразумение беше предшествано от редица трудности, които изненадаха мнозина не само в Русия, защото сътрудничеството с другите потенциални участници в проекта не срещна подобни проблеми. Става дума най-вече за Унгария, Сърбия, Словения и Хърватска. Освен това, през септември 2011 беше подписано споразумение между акционерите в компанията South Stream Transport AG за реализация на морския участък на газопровода (по дъното на Черно море), като Газпром получи 50% от акциите, италианската ENI – 20%, а германската Wintershall Holding GmbH и френската EDF – по 15%.

Според повечето експерти, основната причина за това, че България все пак склони да потвърди ангажиментите си по реализацията на „Южен поток“ е фактическият провал на проекта за алтернативния газопровод „Набуко“, който София дълго време се опитваше да използва като инструмент за оказване на натиск върху Москва, включително по отношение на транзитните такси и цените на доставяния природен газ. Както констатира в тази връзка американският New York Times, цитирайки официални източници, в най-добрия случай газопроводът „Набуко“ може да разчита само на доставките на природен газ от Азербайджан, които биха покрили едва 12% от проектния му обем. Баку обаче не желае да поеме конкретни задължения по отношение на „Набуко“ докато не се изяснят намеренията на другите потенциални участници в проекта – Казахстан и Туркменистан. Само че тези две държави залагат на сътрудничеството с Русия.

Както е известно, първоначално проектът „Набуко“ предвиждаше именно доставките на природен газ от Азербайджан и Близкия Изток, през територията на Турция, с перспектива към него да се включат и централноазиатските доставчици. Потенциалните обеми на транзитирания по него газ трябваше да достигнат 25-30 млрд. куб. м годишно, т.е. не повече от 5% от планираните потребности на ЕС през 2020. С други думи, „Набуко“ поначало не беше в състояние да реши проблема за енергийната сигурност на ЕС, заменяйки доставките от Русия, още повече, че след въвеждане в експлоатация на газопровода „Южен поток“ общият обем на допълнителните руски газови доставки за Европа ще достигне 110-118 млрд. куб. м газа, което би покрило най-малко половината от нарастващото търсене в ЕС. Както посочва в тази връзка, анализаторът от Deloitte Греъм Садлър, „трудно може да бъде стартиран и финансиран подобен инфраструктурен мегапроект на един газов пазар, който вече има достъп до източниците за доставки на газ на конкурентни цени“. Според него, самата икономическа основа на проекта „Набуко“ е „прекалено нестабилна“. Освен това, планираното включване към газопровода на иракските находища изисква изграждането на допълнителен тръбопровод, а пък участието на Иран в проекта е невъзможно, без разрешаването на сложния комплекс от геополитически проблеми в отношенията на САЩ  и ЕС с режима на аятоласите. Неслучайно, наскоро специалният представител на американския Държавен департамент по въпросите на енергетиката в Евразия Ричард Морнингстар (от април посланик в Азербайджав) призна, че вероятността от пълномащабната реализация на този проект с всяка изминала година става все по-малка.

Тук е мястото да си припомним дискусията, разгоряла се в Европейския парламент още през 2009, когато група евродепутати, начело с Ан Лаперуз от групата на либералите, предложи ЕС да покани и Русия да участва в проекта „Набуко“. Както посочи Лаперуз в специалния си доклад си по проблемите на европейската енергийна сигурност, тя е „привърженик на подхода, целящ постигането на помирение и диалог с Русия, която доставя на ЕС 42% от необходимия му природен газ“. Този подход, макар и косвено, беше подкпене и от експерта на НАТО по въпросите на сигурността Ендрю Монахан, който заяви пред Европарламента, че макар ЕС да се стреми към диверсификация на източниците на енергоносители, „ние не можем просто така да се откажем от руските доставки, без да знаем с какво ще ги заменим“.

Каква е ползата от „Южен поток“ за участниците в проекта

Карта Южен потокДа се върнем обаче към проекта за газопровода „Южен поток”. Какви са ползите за участниците в него? Ползата за Русия е ясна – износът на природен газ осигурява 75% от приходите на Газпром, като основният му пазар е именно европейския. Важно е обаче и, че когато двата газопровода – северният („Северен поток”) и южният („Южен поток”) заработят на пълна мощност, Москва най-сетне ще се освободи от сегашната си зависимост от транзитните държави (Полша и Украйна), които неведнъж и създаваха сериозни проблеми, както впрочем и на Брюксел. Взети заедно, тези тръбопроводи могат да доставят на европейския пазар до 118 млрд. куб. м годишно. За сравнение, през миналата 2012 газовият транзит през Украйна достигна 100 млрд. куб. м.

Тоест, занапред руснаците ще могат да търгуват със своите енергоносители без посредници, което по принцип улеснява постигането на споразумение с купувачите. Ясно е, че Русия залага много на тези два проекта, най-малкото защото износът на енергоносители гарантира 40% от всичките и бюджетни постъпления. Според един доклад, изготвен под ръководството на руския академик Алексей Конторович, през последната година износът на руски газ на европейския пазар е нараснал с над 9%. При това 70% от него е предназначен за Западна Европа (35% за Германия, 15% за Италия, 10% за Франция). През 2011 значително увеличиха покупките на руски газ Гърция (с 38%), Италия (с 30%) и Великобритания (с 20%).

Що се отнася до европейските партньори на Москва (сред които е и България), ползата за тях също е очевидна. Правителството на Хърватска например обяви, че разходите на страната по проекта ще се изплатят за 15 години, което не е зле за толкова мащабно начинание, освен това Загреб ще печели по 24 млн. евро годишно от транзитни такси.

Според главния изпълнителен директор на проекта „Южен поток” Марсел Крамер: „Когато става дума за подобни инфраструктурни проекти, не бива да се забравя за задачата, която си поставят техните инициатори, а това, на първо място, е гарантиране надеждността на доставките както в краткосрочна, така и в дългосрочна перспектива. Европейските потребители също трябва да го знаят. Би било грешка подобни газопроводи да се разглеждат като краткосрочни проекти, тъй като разчетите за тях са за 30, 40 или 50 години напред. Именно в такива времеви рамки следва да се оценява газовият пазар. Така ще стане ясно, че руските газови запаси още дълги години ще продължат да играят определяща роля за гарантиране на постоянни доставки за Европа”.

Вторият важен момент, според Крамер е, че „Европа се нуждае от съвременна, качествена, високотехнологична и ефективно управлявана инфраструктура. „Южен поток” напълно отговаря на тези изисквания. Той ще бъде уникален и образцов, от техническа гледна точка, проект. Освен това, със сигурност ще се окаже икономически изгоден и ще може да привлече необходимите за реализацията и експлоатацията му финансови средства. Сигурен съм в доброто бъдеще на „Южен поток” и мисля, че участието в него ще позволи на транзитните държави да диверсифицират маршрутите на доставките и ще им гарантира немалки приходи”.

Следва да се отбележи също, че на фона на сегашната ситуация в света, ЕС, на практика, не може да разчита на други също толкова перспективни алтернативни източници на енергоносители. В резултат от революционната вълнае в арабския свят, доставките на енергоносители от Северна Африка се оказаха под въпрос. Същото се отнася и за тези от Нигерия заради залялата страната терористична вълна. А след наложеното от 1 юли 2012 оше по-строго ембарго срещу Иран, всички държави от ЕС, които дотогава купуваха петрол от него, изцяло прекратиха вноса си оттам. Тук е мястото да напомня и, че най-много ирански петрол купуваха проблемните икономики от еврозоната – Гърция, Италия и Испания. Южната ни съседка например покриваше с ирански петрол до 35% от потребностите си.

Тоест, пред Европа няма кой знае колко други възможности. В тази ситуация, Русия се оказва най-сигурния и перспективен доставчик за ЕС. При това тази страна разполага с 12% от световните петролни запаси, 35% от тези на природен газ, 16% – на въглища и 14% – на уран.

Да не забравяме също за неумолимо наближаващата (поне според прогнозите на редица авторитетни анализатори) нова финансово-енергийна криза. Възможно е тя да внесе известни корекции и в реализацията на проекта „Южен поток”. Независимо от това обаче, проектът със сигурност ще бъде реализиран. Както заяви наскоро руският президент Путин, в средносрочна перспектива търсенето на газ в Европа ще продължи да нараства, т.е. за синьото гориво, което ще се транзитира по газопровода „Южен поток”, ще има пазар.

Всичко това означава, че проектът „Южен поток” е изключително необходим (и то не само за Русия, но най-вече за Европа, включително за България). Очаква се, че първият етап от новата газотранспортна система ще влезе в експлоатация през 2015, а приключването на цялото строителство на общо четирите газопровода (всеки с капацитет 15,75 млрд. куб.м) се планира за 2019.

На фона на успешното приключване на предварителния етап от реализацията на проекта, съвсем естествено се налага въпросът, дали не си струва и занапред Русия и ЕС да търсят подобни точки на съприкосновение и в рамките на други икономически проекти, при това не само свързани с енергоносителите или други важни суровини. Защото взаимният интерес и взаимната полза могат да се окажат и за Брюксел, и за Москва онази отправна точка, която ще им позволи не само да постигнат консенсус по все още нерешените въпроси, но и да изградят, в обозримо бъдеще, единно икономическо пространство в европейската част на Евразия.

Написано от Александър СТОЯНОВ*

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

Posted on 04.12.2012, in Анализи, Енергийни проекти and tagged , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: