САЩ и КНР – съперници или партньори?


Русия КНРПрез миналата седмица Барак Обама проведе своята първата визита в качеството си на новоизбран президент на САЩ в Юго-Източна Азия. Негова негласна цел беше укрепването в региона на позициите на Вашингтон, необходими за възпиране на Китай – втората икономика в света, която към 2025 година може да изпревари САЩ по размера на БВП и да излезе на първо място. В Пекин неотдавна се проведе XVIII конгрес на Комунистическата партия на Китай, който потвърди неизменността на по-рано избрания курс и намерението след 10 години да се завърши  строителството на «средно заможното общество». Същевременно беше подчертано, че Китай никога няма да се подчинява на какъвто и да е външен натиск. Налице е несъвпадение на интересите на  САЩ и Китай. Във връзка с това възниква въпроса: какви все пак са те – съперници или тактически повече партньори? За това кореспондентът на вестника разговаря с водещия научен сътрудник към Института за САЩ и Канада РАН Сергей ТРУШ.

– Кажете, Сергей Михайлович, има ли Вашингтон някакви ясни и конкретни планове относно това, каква линия трябва да се провежда по отношение на Пекин?
– Преди всичко трябва да отбележим, че даже ако говорим за един малък отрязък от «съвременната история», Китай започна да трансформира своя икономически ръст в политическо влияние сравнително отдавна. Още преди три десетилетия в началната фаза на дънсяопиновските реформи ХII конгрес на КПК (1982) провъзгласи курс на «независима и самостоятелна външна политика», като по този начин направи заявка за формиране на китайски «силов център». Реакциите на САЩ на това варираха в рамките на дихотомията: «сдържане» – «въвличане», и в различни периоди преобладаваше ту едната, ту другата тенденция. През по-ранните периоди лидерите на САЩ бяха по-уверени в своите възможности за икономическо, военно или друго сдържане на Китай. Тази линия особено се прояви под въздействието на събитията на Тянанмън през 1989 година, когато се обозначи цялата гама от несъответствия между китайския и американския модел на развитие, на първо място в това, което засяга политическата система.
Въпреки това, като се започне, може би с Клинтън, колкото повече икономическият растеж на Китай ставаше по-стабилен и самодостатъчен, в стратегията на САЩ се засилваше тенденцията на „въвличането“. Нейната същност се състои в създаване на здрави връзки на взаимозависимост и взаимовлияние между двете икономики и общества, поощряване на създаването на мрежа от канали и институти  за взаимодействие, за управляемо въвеждане на КНР в световната икономика, в «световната игра», функционираща предимно по американските правила и с американско «съдействие».
Що се отнася за администрацията на Барак Обама, отчитайки мирогледа и политическата философия на този лидер и преосмислената от него роля на САЩ в международната система, основният акцент на неговия екип по отношение на КНР беше поставен на инициативите за коопериране. За крайъгълен камък беше поставено разширяването на базата на взаимозависимостта с Китай главно за сметка на сътрудничество в областта на високите технологии, наукоемкото производство и перспективните иновативни проекти.
– Въпреки това в хода на неотдавнашната предизборна кампания темата за китайската заплаха беше една от централните. Да, Барак Обама заяви за началото на нова търговска война с Китай, а неговият съперник Митт Ромни и изобщо призова за един по-твърд курс по отношение на Пекин.
– Действително, администрацията на Обама обяви, че планира да подаде нови искове в СТО във връзка с неоправдано високите мита за някои видове вносни автомобили. Американските загуби се оценяват на 3 млрд. долара, а сред пострадалите са Chrysler и General Motors. Това далеч не е първият такъв иск по адрес на Китай. От момента на влизането на КНР в СТО през 2001 година САЩ са направили повече от 10 такива официални искове, част от които бяха удовлетворени. Китай, от своя страна, също се е обръщал към комисията на СТО с претенции към САЩ, но почти два пъти по-малко пъти. Трябва да кажем, че американската администрация много избирателно и политически мотивирано подхожда към разните видове икономически жалби на китайците. Например, независимо от валутните спорове с Пекин, Министерството на финансите на САЩ официално не дава на Китаем статус на валутен манипулатор, въпреки че дава такъв статус на редица други страни.
Във връзка с това трябва да отбележим, че съперничеството между понастоящем доминиращата (США) и «възходящата» (КНР) дърхави се осъществява в конкретната «матрица» на днешната международна общност. Върху това съперничество слагат отпечатък и глобализацията, и хай-важната й част – транснационализацията на производствените фактори, и вълната на информатизацията, и издигането на неправителствени играчи в политиката, и ръстът на  етно-религиозните и цивилизационни фактори и т.н. В тези условия взаимодействието между КНР и САЩ в света и мотивацията на страните са исторически оригинални и неповторими.
При високо ниво на съперничество, взаимонасочено военно строителство, остри валутни противоречия, геополитически търкания, двустранната търговия въпреки всичко, достигна феноменалното ниво от половин трилион долара – 503 млрд. за 2011 година, при което търговската номенклатура, нейната наукоемкост и технологичност като цяло нарастват в двете направления. При това, наистина, и търговският дефицит на САЩ възлиза на внушителните 295 млрд.
Важен фактор на взаимозависимостта стана макроикономическото обвързване между Китай и САЩ във финансовата сфера. То се предопределя от високото ново на потребление, увеличаването на държавния дълг и «тройният дефицит» на САЩ, от една страна, и покриването на тези дефицити от спестяванията в Китай и други «развиващи се икономики в света» – от друга страна. През цялото последно десетилетие Китай удържа уверено световното лидерство по валутни запаси в долари (3.198 млрд. за 2011). Като чуждестранен финансов инвеститор, Китай притежава и най-големия пакет облигации на Министерството на финансите и други ценни книжа на САЩ. Дялът на Китай през последните години превишава с 30 процента този на всички други държави, притежатели на такива ценни книжа.
Симбиозата между конкурентност и взаимозависимост – това е коренната разлика в отношенията между КНР и САЩ от съветско-американското противоборство, при което двете сили бяха икономически много по автономни. Другата немаловажна разлика се заключава в това, че Китай и САЩ се явяват държави с висока вътрешна устойчивост, с ресурси за самодостаточно развитие в икономически, социално-политически цивилизационен смисъл. От двете страни на Тихия океан няма илюзии  относно системната деградация, «разпадането» на партньора-съперник в обозримото историческо бъдеще, да не говорим за военна победа над него. Осъзнаването на тази взаимна самодостатъчност принуждава и двете страни да формират специална философия на отношенията, която изключва „уравнението с нулева сума“.
– «Ние сме длъжни да повишим нашите възможности за експлоатация на морските ресурси, решително да защитаваме морските права на Китай и да превърнем Китай в морска държава», – се подчертаваше на конгреса на КПК. С тази цел КНР, посочват някои експерти, пристъпи към създаване на океански флот, строй отбранителна линия, получила названието «наниз от перли». От друга страна, САЩ възнамеряват да прехвърлят 60 процента от своите въоръжени сили в зоната на Тихия океан, като се стремят да обкръжат Китай с верига от военни бази, която е сравнявана с пръстените на анакондата. До какво може да доведе това растящо военно противостояние между двете велики държави?
– Трябва да отбележим, че модернизацията на китайските ВМС се провежда активно от началото на 1990-те години. Мотивацията за това е очевидна: огромна брегова линия, приморски провинции, които са двигател на икономическия ръст, растящ обем на търговските и енергийни комуникации, проблемът с Тайван. Военният потенциал на КНР традиционно се считаше за «сухопътен», морското «крило» – по силата на историята на създаване на НОАК и задачите, които то решаваше преди, изоставаше.
Основните направления на модернизацията – нарастване на ракетните  противокорбни възможности, създаване на ново поколение подводници и надводни кораби, разширяване на глобалната мрежа от пунктове за обслужване, – са изменения с доктринален характер. Счита се, че решаващ приоритет на морската модернизация на КНР е създаването в китайските ВМС на способности за пресичане  на достъпа на враждебни флотове до жизнено важни крайбрежни акватории на КНР, и по специално в зоната на Тайванския пролив.
Във Вашингтон естествено не са съгласни с това, доколкото това променя статуса на Тихия океан като «вътрешно море» на американската икономика; подкопава статуса на САЩ като авионосен владетел на моретата, тяхната роля в днешните и бъдещи «горещи точки»; подкрепя аргументацията в полза на «китаецентричните» проекти за икономическа интеграция в Азиатско-Тихоокеанския Регион (АТР), кара много страни от АТР да поставят под съмнение американските военни гаранции. Възможностите на ВМС на КНР за сега значително отстъпват на американските, но китайският «керван» върви напред.
Несъмнено, между Китай и САЩ има конфликт на интересите във военно-политическата сфера, и по специално около Тайван или островите в Южно Китайско море, които при определи сценарии могат да прераснат в пряко военно стълкновение. Хипотетично това не трябва да се изключва. Заедно с това рискът от вреда от един такъв сблъсък ще бъде толкова и за двете страни – имайки предвид всичките тези фактори на взаимозависимост, за които говорихме по-горе, – че, действайки рационално, Вашингтон и Пекин, аз съм убеден, ще направят всичко, за да предотвратят неблагоприятното развитие на събитията. Но не всичко в международните отношения се развива по рационална логика. Формиращите политиката слоеве и в Китай, и в САЩ, не се намират в идеално спокойна фаза на развитие пред лицето на растящата мощ на Китай и предизвикателствата пред американската икономика, за да могат винаги да действат максимално уверено и хладно рационално.
– Политиката на САЩ се състои в това, да се опира на колкото се може повече съюзни държави по целия свят, в това число и по периметъра на КНР. Това са Япония, Ю. Корея, Тайван и др. А какво КНР е готова да противопостави в този план на Вашингтон?
– Китайците не се стремят към системна конфронтация със САЩ. Що се касае за съюзниците, то историческите традиции на Китай, «генетичния код» на китайската дипломация диктува друго, свое разбиране на задълженията и пределите на отговорностите на страните в международните отношение. За източната дипломация въобще е характерно избягването на ясно формулираните съюзнически отношения за разлика от западната, а и от руската традиция.

По много външнополитически направления, в това число и в отношенията си със САЩ, Китай се опира на своите връзки със Русия, въпреки че отношенията между двете страни в договора на РФ и КНР от 2001 година не се трактират като съюзнически. Китай и Русия между всички други страни са най-активните критици на «еднополярността». И двете страни не ги устройва блоковото структуриране на интересите на средните и малките страни (било то НАТО или американоцентричните алианси в Азия), несъвършенството на световната икономическа и финансова архитектура, закрепващи интересите на «старите» индустриални страни, доминирането на евроцентрични концепции и модели на социално устройство, развитие, духовна култура.

Особена дипломатическа тежест за Китай имат форматите БРИКС и ШОС. Първият е важен за него като инструмент за институционализация на многополярността, доколкото БРИКС е неформално обединение на растящите икономики, алтернативно на американския и Западноевропейския силови центрове. Вторият – ШОС – е значим не само икономически, но и геополитически като структура, позволяваща «мониторинг» и активно предвижване на своите интереси в региона на Централна Азия – «меките стратегически слабини» на КНР.

В най-близката ключова за него зона –  АТР – Китай гради дипломация базирана основно на икономическото сътрудничество, създаване на преференциални за себе си «зони за свободна търговия» (АСЕАН+1, АСЕАН+3, АСЕАН+6), развивайки китайския експорт и китайския капитал в Източна и Юго-Източна Азия, активно развивайки приграничните интеграционни връзки. Това поражда у местните страни мотивация за взаимодействие с Китай по широк спектър от проблеми, в това число в геополитиката и сигурността. При това често за сметка на САЩ.

 

Posted on 01.12.2012, in Международна политика and tagged , , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: