БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ВЪПРОС ПОД СЯНКАТА НА НЬОЙСКИЯ ДОГОВОР


Българска общност1. Променените параметри на националния въпрос след войните

След Първата световна война мечтата на българите за национално обединение изглежда още по-недостижима. За реализирането й до войните устремно действат младата и жизнена българска държава, боеспособната армия, силно мотивираното общество и българското националноосвободително движение в останалите под османска власт земи. Двете национални катастрофи донасят коренна промяна. Вместо разпадналата се Османска империя основен противник на българското обединение стават съседните Гърция, Румъния и новосъздаденото Сърбо-хърватско-словенско кралство (от 1929 г. – Югославия), които за разлика от България са излезли от войната като победители. Зад тях е подкрепата на Великите сили, докато страната ни е разоръжена, в дълбока международна изолация. и в състояние на вътрешнополитически сътресения. Така националноосвободителното движение в откъснатите от родината земи попада под силните удари на съседните държави, стремящи се да утвърдят властта си над тези територии. Неблагоприятно въздействие върху него оказва обективната необходимост България да постигне сближение със съседните страни, както и идейно-политическата конфронтация в българското общество, която води до разединение и противопоставяне и в самото националноосвободително движение. При тези условия решаването на българския национален въпрос задълго губи реални очертания.

2. Съдбата на българите извън българската държава между двете световни войни

Териториалните клаузи на Ньойския договор са тежък удар за българския народ. Южна Добруджа е предадена в ръцете на Румъния. В Западна Тракия през октомври 1919 г. се настаняват войски на Антантата и тя установява там свое управление до май 1920 г., когато областта е предадена на Гърция (окончателно това е решено през 1923 г. на конференцията в Лозана). Сърбо-хърватско-словенското кралство получава територии по границата с България – градовете Цариброд и Босилеград (Западните покрайнини) и Струмица, както и много села, където българите са почти 90 % от населението. “Стратегическата граница” минава дори през самите села. В рамките на кралството остава и Вардарска Македония. Под натиска на Великите сили трите облагодетелствани от тях съседки на България се задължават да осигурят закрила на малцинствата в своите територии и да осигурят свобода на желаещите да се изселят. Независимо от поетите ангажименти, правителствата в трите съседни държави подлагат българите в своите територии на силен натиск с цел асимилация или изселване. Българските църкви и училища в Македония, Западна Тракия и Западните покрайнини, които са естествени огнища за запазване на българския дух, се закриват. На тяхно място се създават сръбски и гръцки училища и българските деца са принуждавани да се обучават на чуждия за тях език. Българските учители и свещеници се прогонват, забранява се употребата на българския език. Такава е и политиката на румънските власти в Южна Добруджа, макар там да се допуска ограничено съществуване на някои български културни институции (Документ № 1). Пак с цел асимилация трите държави разгръщат мощна националистическа пропаганда и мобилизират български младежи в своите армии. За да бъде разреден българският елемент по границите с България, десетки хиляди българи са интернирани по островите в Егейско море, в Тесалия, Крит, Банат, Бесарабия. Останалите са подложени на административен натиск и репресии. Насилията принуждават много българи да напуснат родните си места и потърсят убежище в България. От Добруджа идват 40 хил. души, от Западните покрайнини – 15 хил. Само до края на 1922 г. 30 хил. българи от Гърция търсят спасение в България. Положението се влошава, след като през есента на 1922 г. гръцко-турската война завършва с поражение за Гърция и страната се залива от огромна вълна гърци, бягащи от Мала Азия. За да ги настанят, гръцките власти засилват терора над българското население в Егейска Македония и Западна Тракия и го принуждават да се изсели. Така се обезбългаряват цели райони, в които се настаняват гръцки колонисти. В Южна Добруджа на мястото на принудените да се изселят българи властите настаняват около 9 хил. румънски семейства от вътрешността на Румъния. Променя се и етническият облик на Източна Тракия. След войните там остават едва три хил. българи (в Одрин, Лозенград и 2-3 села). Областта за кратко е в гръцки ръце, но след гръцко-турската война се връща на Турция. Избягалите от този край през 1913 г. близо 100 хил. българи, преживели ужасите на войната, се надяват да се върнат по родните си места, но напразно – турските власти не ги допускат и настаняват там хиляди свои мухаджири (бежанци), които са бедни и без препитание. Те вършат своеволия и тероризират малкото останали българи (Документ № 2). Сломената българска държава разполага с ограничени възможности за защита на българите, останали извън пределите й. В София съзнават, че положителна промяна в политиката на съседните страни към българските малцинства е възможна само ако самата България демонстрира толерантност към малцинствата на своя територия, ако стриктно изпълнява клаузите на мирния договор и води политика на разбирателство със съседите. Тази линия, която се следва от всички кабинети в междувоенния период, допринася за подобряване на положението на българите, останали под чужда власт.

3. Националноосвободителното движение след Първата световна война

В неблагоприятните условия след края на войната се съживява дейността на националноосвободителните организации. Македонските бежанци се опитват да формулират конструктивни предложения, насочени към Парижката мирна конференция. Част от тях издигат идеята за автономна Македония, но не с оглед на присъединяването й към България, а за да бъде център на бъдеща Балканска федерация. Привържениците на тази идея (федералистите) създават свои структури и се ползват с подкрепата на правителството на БЗНС. Друга част от бежанците (автономистите) споделят разбирането, че Македония трябва да се присъедини към България (една нереалистична позиция) или да бъде автономна (напр. под закрилата на Обществото на народите). Опитите за обединение на двете течения в началото на 20-те години завършват с неуспех, а през 1921 г. автономистите организират убийството на един от водачите на федералистите. През 1919 г. възобновява дейността си ВМРО, ръководена от Тодор Александров, ген. Александър Протогеров и Петър Чаулев. Те се обявяват за обединена и автономна Македония и предприемат дипломатически стъпки, които да легитимират организацията като фактор при решаването на македонския въпрос (Документ № 3). Същевременно тя подготвя въоръжени чети, които през 1920 г. изпраща в Македония, и това изостря отношенията с Белград. Позициите на ВМРО в Пиринския край се засилват, а разцеплението между нея и федералистите, подкрепяни от правителството на Ал. Стамболийски, се задълбочава. Обтягат се отношенията на ВМРО със земеделците, които се опитват да установят по-тесни връзки с Белград, за да облекчат положението на българите във Вардарска Македония. ВМРО организира убийства на министри и високопоставени държавни служители. Ситуацията става още по-напрегната, след като през март 1923 г. в Ниш е подписана двустранна спогодба за уреждане на някои спорни въпроси, като земеделското правителство се задължава да ограничи изпращането на въоръжени чети на ВМРО от българска територия. ВМРО естествено се нарежда сред отявлените привърженици на свалянето на правителството на БЗНС.

След преврата от 9 юни 1923 г. дейците на ВМРО остават излъгани в надеждите си, че Демократическият сговор ще промени политиката по македонския въпрос. Правителството на Ал. Цанков се принуждава да търси изход от международната изолация, като продължи сближаването с Югославия. ВМРО се обръща към противниците на кабинета и през май 1924 г. обвързва движението с Коминтерна и Съветска Русия, които се опитват да вдъхнат нов живот на теорията за “новата революционна вълна” в Европа. С тяхно съдействие е постигнато обединение между ВМРО и федералистите в името на “независима федеративна Македония”. С подписания (Ал. Протогеров, Т. Александров и П. Чаулев правят това с големи колебания) манифест ВМРО отстъпва от принципите си, защото в документа се намеква, че населението в Македония е различно от българското, а сръбското, гръцкото и българското правителство са негови “потисници”. Преждевременното публикуване на манифеста поражда взрив от негодувание, Т. Александров и ген. Протогеров се отказват от подписите си, но разривът е неизбежен. Започва кървава разправа в редиците на ВМРО. Сблъсъкът е между левицата и ръководството на организацията. Убийствата са из цялата страна, а и в чужбина – до края на годината са убити Т. Александров и П. Чаулев, както и редица представители на левицата. В ръководството на ВМРО постепенно се налага Иван Михайлов, който през 1928 г. нарежда убийството на конкурента за лидерския пост ген. Протогеров и превръща Пиринския край в база, откъдето да действа както в Егейска и Вардарска Македония, така и в България (в тази област властта на българската държава на практика е иззета от ВМРО). Всъщност от края на 20-те години дейността на ВМРО е насочена най-вече към вътрешността на страната. Останала без реална възможност за реализация на идеите си, организацията променя своя облик, залага на репресиите и терора, губи ролята си на фактор за разрешаване на националния въпрос, намесва се във вътрешнопартийните борби, създава големи външнополитически затруднения и съдейства за дестабилизацията на България. Станала неудобна и дори опасна, тя е ликвидирана през 1934 г. от правителството на деветнадесетомайците.

Тодор Александров

Националноосвободителното движение на българите в Тракия се развива при различни условия. Предаването на Западна Тракия на Гърция поражда единодействие между местните българи и турци и техни чети оказват съпротива на гръцките сили, навлизащи в областта. Целта е тя да остане автономна под управлението на Антантата, но без външна подкрепа съпротивата е смазана. Тя се възражда след поражението на Гърция във войната с Турция. През есента на 1922 г. се създава българо-турска Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО). Целта й е пълна политическа независимост на цяла Тракия, но Турция си възвръща източния й дял и дейността на съвместните чети на ВТРО се съсредоточава в Западна Тракия. Антигръцката съпротива придобива сериозен размах, подпомагана от кабинета на БЗНС. Той се стреми да окаже натиск върху Лозанската конференция, която трябва да реши съдбата на българския излаз на Егея. Такъв обаче е отказан, а новото правителство на Ал. Цанков в опита си да спечели подкрепата на съседите разтурва ВТРО. През есента на 1923 г. обаче българската й част възкръсва, но възможностите й за действие в Западна Тракия са минимални. Затова ВТРО съсредоточава усилията си в подпомагане на бежанците от областта, установили се в Родопската област. Нейните структури дублират тези на държавната власт и това поражда конфликт с кабинета на А. Ляпчев, който при това се стреми да издейства от Обществото на народите заем за устройване на бежанците и да разреши ред проблеми в отношенията с Гърция. Правителството нарежда арести и интерниране на дейците на ВТРО и през 1926 г. тя се саморазпуска, но дейците й създават нелегален Комитет за свободата на Тракия, който деветнадесетомайците разформироват през 1934 г. В Южна Добруджа националноосвободителното движение първоначално се изявява в легални структури, обединени през ноември 1919 г. във Велик добруджански събор, който се обявява за “единна, автономна и независима Добруджа”. Под влияние на комунистите през пролетта на 1923 г. е решено да се създаде Вътрешна добруджанска революционна организация (ВДРО), която да има свои чети в областта. В ръководството й има представители на различни политически партии. Целта е свободна и независима Добруджа, която да може да се върне към България. ВДРО изгражда революционни комитети в областта и сред бежанците. След Септемврийското въстание от 1923 г. правителството на Ал. Цанков оказва силен натиск върху ВДРО, в което левите имат силни позиции. Техните лидери са отстранени и ВДРО получава подкрепата на София, докато комунистите през 1925 г. по инструкция на Коминтерна създават Добруджанска революционна организация (ДРО). Разцеплението води до братоубийствени преследвания и борби, докато противодействието на румънските власти остава на втори план. В началото на 20-те години бежанците от Западните покрайнини създават няколко дружества, които през ноември 1924 г. се обединяват в името на подпомагането на бежанците, запазване на българщината в Западните покрайнини и борба за присъединяване към България. Към организацията се създава и научен институт за проучване на Западните покрайнини. Въоръжената борба в областта се води от създадената през 1923 г. Вътрешна революционна западнопокрайненска организация (ВРЗО) “Въртоп”, която издига лозунг не за автономия, а за присъединяване към България. Тя се опитва да предотврати насилията върху българите в областта, като използва различни средства – от “писмената пропаганда” до атентати по жп линии и мостове. Югославия остро протестира и правителството на А. Ляпчев взема мерки срещу активисти на организацията. Вътрешните борби и разцепления не подминават и “Въртоп” и са следствие от тези процеси във ВМРО, с която ВРЗО е тясно свързана. Официално е разтурена през 1934 г. Поставено в неблагоприятни условия след края на Първата световна война, българското националноосвободително движение постепенно запада и естествено се стига до забраната му през 1934 г. Осъществяването на националното обединение става отговорност на българската дипломация и армия.

Реклами

Posted on 26.09.2012, in Българска общност по света and tagged , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: