Русия като препятствие по пътя към Глобалната Америка


Русия като препятствие по пътя към Глобалната Америка От 11 септември 2001 насам, САЩ се опитват да ускорят реализацията на проекта си за трансформация на света съобразно идеите на собствените им „бащи-основатели”, мечтаещи за демократично и либерално общество. Пречка за това обаче се оказват незападните общества, които също демонстрират воля за господство. Това се отнася най-вече за Русия, която е сред най-големите геополитически препятствия пред Вашингтон. Тя постепенно разширява сферата си на влияние и демонстрира пред света, че няма равни, особено в енергийната сфера.

Един от класиците на геополитиката, британецът Халфорд Дж. Макиндер (1861-1947), професор по география в Оксфорд, твърди, че цялата геополитическа динамика в света са гради около основния масив на континента Евразия, т.е. около „хартленда” (Heartland – сърцевината на планетата, нейният основен масив). От гледна точка на световната политика, централна опорна точка (Pivot) на този „хартленд”, намираща се в самия център на Евразия и недостижима за морските държави, е Русия. Според Макиндер, Русия е империята, „която заема в света същата стратегическа позиция, каквато Германия заема в Европа”.

Около този Епицентър на глобалните геополитически „сътресения”, който е защитен от широк пояс от естествени препятствия (сибирските простори, Хималаите, пустинята Гоби, Тибет), които на свой ред формират около Епицентъра своеобразен „вътрешен полумесец”, се разположени „бреговете” на Евразия – Западна Европа, Мала Азия, Близкият Изток, Южна и Източна Азия. Отвъд тези „брегове” на Евразия, отделени от тях с морски прегради, са разположени две островни системи, допълващи „вътрешния полумесец” на Евразия – Япония и Великобритания, представляващи своеобразен мост към „външния полумесец” около Евразия, част от който са и САЩ.

В рамките на тази концепция за геополитическия свят, глобалните морски държави, т.нар. „таласокрации” (от гръцките думи „талас” – море и „крация” – власт), чиито интереси защитава Макиндер, следва постоянно да се стремят да не допуснат континенталното единство на Евразия. Таласокрациите трябва да поддържат конфликтите по евразийската ос Изток-Запад между най-важните континентални държави, които в противен случай биха могли да формират съюз помежду си (Франция/Германия, Германия/Русия, Русия/Китай), освен това, в рамките на теорията на Макиндер, таласокрациите са длъжни да поставят под контрол и „бреговете” на континентална Евразия.

Тази англосаксонска матрица, която е приложима както към Британската империя през ХІХ век, така и към таласокрацията на САЩ през ХХ век, и днес си остава важен елемент за разбирането на актуалната геополитика в съвременния свят. Теорията на Макиндер ни напомня за две неща, които англосаксонските таласокрации никога не забравят: проектът за Европа като велика държава принципно не може да се реализира без наличието на силна и независима Германия (а от 1945 насам тази държава е в силна зависимост от САЩ), а пък формирането на глобален балансьор на световното господство на САЩ е невъзможно без наличието на силна Русия.

Стремежът на САЩ към „Глобална Америка”

Целта на американската външна политика, ако не броим елементарната оптимизация на икономическите и стратегически интереси на Вашингтон, е трансформацията на света по модела на американското общество. САЩ си приписват месианска роля, която представлява своеобразен вътрешен двигател на прокарването на американската мощ в света. Когато Чърчил и Рузвелт подписват Атлантическата харта, през 1941, те всъщност поставят по този начин основите на толкова желаното от тях световно правителство, чиято най-важна задача е организацията и прокарването на либерално-демократичната глобализация на планетата.

До 1947 САЩ се стремят към сближаване със СССР за да формират заедно с него своеобразно световно правителство, макар че същностните характеристики на американския и съветския стремеж за глобализация на света очевидно са несъвместими. Две години след краха на Европа през 1945, американците окончателно се убеждават, че няма да могат да интегрират Съветския съюз в планирания от тях либерален световен ред и се помиряват с това, че ще трябва да ограничат географските граници на своя проект – така, атлантизмът временно заменя глобализацията.

Когато през 1989 СССР се разклати, американската мечта за глобализацията възкръсна, стимулирайки САЩ да усилят присъствието си в света. Междувременно, докато комунизмът беше на смъртно легло, възникна нов глобален противник, послужил като удобен повод за разширяването на американското влияние на планетата – ислямският тероризъм.

По време на студената война с Москва, Вашингтон подкрепяше радикалният ислямизъм, разчитайки той да попречи на осъществяването на „социалистически“ революции в страните, близки на Съветска Русия. Така, в Афганистан, сунитските ислямисти бяха съюзници на САЩ против СССР. Точно тогава се появиха и сунитските „моджехидини“, и матрицата на Ал Кайда, и алжирските ислямисти.

Пак тогава беше извършена шиитската революция в Иран през 1979, като САЩ изоставиха дотогавашния си съюзник – иранския шах. Във Вашингтон разчитаха, че шиитската революция (за разлика от марксистката) няма да се ориентира към сближаване с Москва и, в същото време, ще се превърне в „балансьор“ на сунитските фундаменталисти в региона. В арабския свят, последните бяха представени най-вече от „Мюсюлманските братя“, които нерядко се спонсорираха от САЩ. Именно Вашингтон провокира войната между Ирак и Иран, следвайки принципа „let them kill themselves“ („да ги оставим да се избиват памежду си“), който американците успешно бяха изпробвали преди това в случая с Русия и Германия. Според Вашингтон, войната между Ирак и Иран трябваше да доведе до ликвидирането на арабския национализъм, противоречащ на американските и израелските интереси в региона. Този съюз на САЩ с фундаменталистите от „Мюсюлманските братя“ преживя краха на СССР и беше използван в редица случаи, включително при разпадането на Югославия и създаването на две мюсюлмански държави в Европа: Косово и Босна и Херцеговина.

Истината е, че ислямският фундаментализъм винаги е бил изгоден за САЩ, както в борбата им с комунизма по време на студената война, така и в новата си роля на официален американски противник №1 след края на двуполюсната световна система. Разбира се, ислямистите действително съществуват, те не са някакъв виртуален мираж, създаден от САЩ. Ислямистите наистина могат да създадат много сериозни проблеми и да провокират дестабилизация. Само че, дори когато убиват хора, те не са в състояние по този начин да променят в своя полза глобалния силов баланс между световните държави.

Всъщност, войната против радикалните ислямисти е просто официалното прикритие на далеч по-реалната война, водена от САЩ срещу държавите от Евразия. След изчезването на СССР, за американците стана ясно, че една от континенталните държави в Евразия, съчетаваща впечатляваща демографска маса и нарастващ икономически потенциал, може да попречи на реализацията на проекта за „Глобална Америка“ и тази държава е Китай. Стремителният индустриален и финансов възход на Китай по отношение на САЩ, силно напомня ситуацията с Германия, която в своето развитие в навечерието на Първата световна война, съумява да догони англосаксонските таласокрации и дори е на път да ги изпревари. И тъкмо това става основната причина за Първата световна война.

Защо Китай?

Логиката на американските стратези е следната: ако Китай, опирайки се на своята икономическа мощ и геополитическата си независимост, успее да се превърне в най-важната световна държава, придържаща се при това към собствения си конфуциански модел, защитаващ Китай от западната либерално-демократична „схема“, това би означавало края на проекта за „Глобалната Америка“. При подобно развитие, американците ще бъдат принудени да се откажат от известният си принцип за „предопределената съдба“ („Manifest Destiny“) на Америка от 1845, както и от месианската идеология на своите „бащи-основатели“.

Още по време на разпадането на СССР, американците разсъждаваха, как биха могли да предотвратят възхода на Китай. Вероятно те са били наясно и, колко актуална в случая се оказва логиката на прословутата геополитическа теория на Макиндер. Именно следвайки тази логика, англосаксонските сили слагат край на евразийския проект на Германия, след това и на този на Русия, а сега са изправени пред задачата да елиминират евразийския проект на Китай. Тоест, за пореден път морето се опитва да покори сушата.

Войните срещу тероризма и в името на човешките права са само поводи, целящи да обвият с колкото се може по-гъста мъгла, истинската цел на новата евразийска война: Китай като цел на тази война и Русия, като предварително условие за победата в нея. Китай е целта на тази война, защото е единствената държава в света, която, през следващите двайсет години, е в състояние да отнеме глобалното лидерство на САЩ. Русия пък е условие за американската победа в тази война, защото от стратегическата ориентация на Русия в едната или другата посока зависи конфигурацията на бъдещия глобален свят, т.е. дали тя ще е еднополюсна или многополюсна. В този смисъл, решението на Москва ще предопредели бъдещето на цялата ни планета.

Междувременно, американците формулираха нова глобална стратегия, която включва няколко основни положения:

  • Разширяване на трансатлантическия блок плътно до границите на Русия и Западен Китай.
  • Поставяне под контрол на китайската зависимост от енергоносители и други ресурси.
  • Обкръжаване и изолация на Китай, с помощта на старите и нови съюзи на САЩ с традиционните, исторически китайски противници (Индия, Виетнам, Япония, Корея, Тайван).
  • Ликвидиране на баланса в стратегическите ядрени въоръжения между ядрените държави чрез развитието на глобалната система за противоракетна отбрана на САЩ.
  • Инструментализация на сепаратизма за политически цели (в Сърбия, Русия, Китай, чак до границите на Индонезия) и прекрояване на границите (в арабския Среден Изток).

След 1990 Вашингтон разчиташе да привлече Русия на своя страна с цел формирането на голям трансатлантически блок от Вашингтон до Москва, в чиято среда да бъде разположена европейската периферия, която след 1945 беше преориентирана към Атлантика. Именно тази надежда беше озвучена от президента Буш-старши, когато през 1989 той призова за създаването на алианс „от Владивосток до Ванкувър“. Това би бил своеобразен алианс на бялата раса под ръководството САЩ, в качеството им на глобален хегемон, макар че, колкото и парадоксално да звучи, през 2050 белите ще са по-малко от половината от населението на Съединените щати.

Нивата на голямата игра в Евразия

Разширяването на трансатлантическия блок се осъществява в рамките на първото ниво на голямата евразийска игра. Американците не само запазиха НАТО след разпускането на Варшавския пакт, но и му вдъхнаха нов живот: на първо място, НАТО се трансформира от военен блок, базиращ се на класическото международно право (военната му функция в случай на агресия срещу някой от неговите членове) в блок, имащ правото на военна намеса, където сметне за необходимо.

На второ място, Северноатлантическият пакт беше разширен чрез присъединяването на държавите от Централна и Източна Европа. Балтийското и постюгославско пространства (Хърватска, Босна, Косово) също влязоха в сферата на влияние на НАТО. За да продължат разширяването на НАТО и да постигнат окончателното обкръжаване на Русия, САЩ помогнаха за осъществяването на т.нар. „цветни революции“ (Грузия 2003, Украйна 2004, Киргизстан 2005) – т.е. на мирните смени на управляващите режими, организирани и финансирани от американски фондации и неправителствени организации, които целяха идването на власт на нови антируски елити. Така, щом на власт в Киев дойде прозападно настроеният украински президент Юшченко, той моментално поиска изтеглянето на руския флот от Крим, паралелно декларирайки желанието на страната си да влезе в НАТО. По същия начин постъпи и току що поелият властта през 2003 грузински президент Саакашвили, обявил се за присъединяването на Грузия към НАТО и изтеглянето на руските миротворци от територията на Абхазия и Южна Осетия.

До самия 11 септември 2001 САЩ, с помощта на НАТО, увеличаваха влиянието си в Европа. Те укрепиха позициите на албанския и босненския ислямизъм и, паралелно с това, лишиха Русия от традиционното и влияние в постюгославското пространство. През 2000 обаче се случи едно важно събитие, всъщност може би най-важното от края на студената война насам (по-важно дори от случилото се на 11 септември 2001): идването на власт в Москва на Владимир Путин. Това е едно от онези събития, които се случват отвреме навреме в историята, връщайки ни към баланса на естественото влияние на геополитическите константи върху историческия процес, след един или друг исторически „дисбаланс“.

Путин влезе в Кремъл с много ясна програма: с помощта на износа на енергоносители отново да възстанови мощта на Русия. За целта руските олигарси трябваше да бъдат лишени от пълния контрол над полезните изкопаеми на страната, защото те, на практика, не се грижеха за националните интереси. Путин съдейства за формирането на мощни петролни (Роснефт) и газови (Газпром) концерни, превърнали се във важни инструменти за реализация на руските държавни и стратегически интереси. Той обаче все още не е дал ясно да се разбере, каква ще е позицията на Русия по отношение на американско-китайското противоборство. Този въпрос все още остава открит. Някои анализатори, включително и аз, самият, доскоро смятаха, че сближаването между САЩ и Русия ще има краткотраен и чисто утилитарно-конюнктурен характер (официалната американска доктрина за войната срещу тероризма не позволяваше оказването на натиск върху Москва заради действията и в Чечения), но при това и аз, и останалите винаги сме били наясно, че Путин ще се стреми да провежда независима политика, макар мнозина да го определяха като прозападно настроен политик. Първоначално, той трябваше да намери решение на конфликта в Чечения и да възстанови контрола на държавата върху енергоносителите, което беше изключително тежка задача. В същото време обаче, налице беше един еднозначен и ясен критерий, показващ, че Путин се е върнал към основите на политиката на Русия като велика държава – промяната на отношението към Иран и възобновените продажби на оръжие за тази страна, както и помощта, оказана на Техеран в реализацията на ядрената му програма за мирни цели.

Защо идването на Путин на власт се оказа толкова важно събитие? Макар че в началото това не беше чак толкова очевидно, то означаваше, че Русия няма да стане част от трансатлантическия алианс, от което пък автоматично следваше неминуемият крах на еднополюсния модел на света, доминиран от САЩ, включително и провала на американската Голяма стратегия (Grand Strategy) по отношение на Китай, целяща да „пречупи гръбнака“ на китайската мощ и по този начин да предотврати установяването на многополюсен световен ред.

Освен това, мнозина европейци не осъзнаха веднага, че Путин олицетворяваше ефективния отговор на глобалната икономическа конкуренция, предполагащ икономическата конкуренция между отделните държави по света въз основа на тяхната идентичност и принадлежността им към определени цивилизации. Вероятно обаче, американците го разбраха по-добре и по-бързо от европейците. Потвърждение на това беше мнението на президента Буш-младши, че Путин е човек, посветил се изцяло на руските интереси.

11 септември 2001 откри пред САЩ възможност да ускорят програмата си за американизация на света, т.е. налагането на еднополюсния модел. В името на войната срещу злото, което самите те създадоха, американците почти веднага получиха неограничената подкрепа на европейците (т.е. те укрепиха „атлантизма“ и, паралелно с това, отслабиха „държавата Европа“), временно сближаване с Русия (Москва предприе това сближаване за да се справи с ислямския сепаратизъм в Чечения), ограничаването на китайското влияние в постсъветските мюсюлмански републики в Централна Азия заради времения американско-руски съюз, установяването на американско присъствие до самата граница на Западен Китай и укрепване влиянието на САЩ в Югоизточна Азия, като цяло.

Само че американската еуфория в Централна Азия трая едва четири години. Опасявайки се, че може да стане жертва на поредната „оранжева революция“, ръководството на Узбекистан изгони американците, сближавайки се отново с Русия, макар че по едно време беше повярвало, че може да се превърне в регионална сила, балансираща руското влияние в Централна Азия. След 2005 Вашингтон започна да губи позиции в Централна Азия, затъвайки все повече в Афганистан, въпреки поискания допълнителен военен контингент, включително от Европа, чиито войски обаче се оказаха неспособни да поемат в свои ръце съдбата на собствената си цивилизация в борбата с талибанско-пакистанския алианс, пряко подкрепян от Китай, когото американците, на свой ред, се опитват да изтласкат от Централна Азия.

Днес китайците отново могат да претендират за достъп до казахстанския петрол и природен газ срещу изграждането на петроло- и газопроводи на територията на техния собствен Източен Туркестан (провинция Синцзян). Освен това Пекин разчита, че в бъдеще Русия ще балансира енергийните си доставки за Европа с такива доставки за Китай (и не само там, а и за Индия, Япония, Южна Корея и т.н.).

Така, политическата игра на Путин се очертава съвършено ясно. Русия прие сближаването със САЩ за да смаже ислямисткия тероризъм на своя територия, който в един момент значително беше отслабил страната. В хода на това сближаване обаче, Путин в нито един момент не възнамеряваше да жертва законните интереси на Русия, включително сближаването и алианса с Украйна (украинците и руснаците са близки народи, освен това подобно развитие би осигурило на Русия достъп до Средиземно, през Черно, море от кримското пристанище Севастопол) и недопускане присъединяването на Грузия към НАТО. И, след като САЩ и повечето държави от ЕС решиха да подкрепят независимостта на Косово, те очевидно нямат никакви основания да критикуват Москва, че е подкрепила независимостта на Абхазия и Южна Осетия, чиито жители не искат те да бъдат част от Грузия.

Заключение

Макиндер очевидно е бил прав. В голямата централноазиатска игра Русия си остава най-важният играч. Политиката на Путин, в още по-голяма степен, отколкото тази на Китай, прегражда пътя на Вашингтон, макар че главната цел на Америка е именно Китай, като единствения потенциален претендент за лидерство сред великите държави. Именно политиката на Путин доведе до появата на енергийната ос Москва – Техеран – Каракас, контролираща 1/4 от всички доказани запаси от петрол и почти половината от тези на природен газ (който съвсем скоро ще замени петрола). Тази ос представлява стратегически балансьор на контролираните от САЩ арабски петролни и газови запаси. Но дори и при положение, че Вашингтон контролира петрола и природния газ на Саудитска Арабия и Ирак (които са на първо и трето място в света по обема на доказаните си петролни запаси), САЩ не контролират нито Русия, нито Иран, нито Венецуела, нито Казахстан. Напротив, тези държави се опитват да координират действията си, включително и с цел да сложат края на сегашната хегемония на долара (която, между другото, позволява на САЩ да карат европейците да плащат дълговете им и да помагат на фалиралите американски банки).

Днес едва ли някой се съмнява, че САЩ ще се опитат да сложат край на тази руска политика, включително оказвайки натиск върху съседните и държави. Те, освен това, ще продължат опитите си за изграждане на алтернативни на руските петроло- и газопроводи, тъй като Русия разполага с обширна мрежа от такива тръбопроводи, покриваща цяла Евразия и снабдяваща с енергоносители както Европа, така и Азия. Какво обаче, може да предприеме Вашингтон срещу енергийното и стратегическо „сърце“ на Евразия? Русия е ядрена държава. И онези от здравомислещите европейци, които не са заслепени от дезинформацията на американските медии, са наясно, че повече зависят от Русия, отколкото Русия от тях. Защото цяла Азия, чиито икономики, напук на кризата, растат като гъби след дъжд, искат руския и иранския петрол и природен газ.

В тези условия и в хода на процеса на възникване на новия многополюсен свят, за нас, европейците би било само от полза, ако най-сетне започнем да идваме в съзнание. Дали ще ни събуди дълбоката криза, в която в момента се намира Европа? Можем само да се надяваме, че това пробуждане ще бъде една от малкото позитивни последици от тежката ситуация, в която вероятно ще се окажат европейските народи пред следващите десетилетия.

 

Написано от Аймерик ЧОПРАД*

* Авторът е известен френски геостратег, професор в Университета на Нюшател, Швейцария

Posted on 21.05.2013, in Международна политика and tagged , , . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 32 314 other followers

%d bloggers like this: